Кого сега съдиш, човече?
Старият съдия седна до дънера, не върху него. На земята седна. Облегна се.
Беше си обещал да не пуши. А как му си искаше!
Прочете набързо новините от седмичника в пощата и после го остави до входа за подпалка на печката; наслуша се на радиото, дето бръмчеше вместо умрелия котарак на верандата, сега беше време за него самия. Обичаше на залез да гледа как се рути къщта, как всичко, създадено от неговото време, отива на кино. Каква красота само! Пеят птички, разногласни, краят на юли е, всички са възторжени и някак очакват да се роди – нещото, за което са създадени.
По дяволите всичко това! През юли растат само мечтите – каза си. – И късните череши. За мечтите не беше сигурен.
Беше гневен. Защото не искаше живот на кино. Замижа. Изправи се, тежко и едва-едва. После рязко седна. И се върна някъде. Една елипса го отведе първо в крема на еклерите, които обожаваше като дете, а после отвъд това, към пухкавия крем на миналото... Искрящ като пяната пред нозете му, тази в легена, където се белееха кораби и яхти. Взе билет за една яхта и заплува с нея.
И го отнесоха вълните.
Чу, че Тодор Живков паднал от власт; научи го, докато обитаваше скромна килийка – стая с ковьорче и прозорец, нямаше тераса, но хазайката висеше непрекъснато вътре. Приятелката му го напусна, защото ѝ беше обещал самостоятелна квартира. Не успя да я осигури. Калпаво беше времето, обещанията не струваха нищо, защото не зависеха от хората, а от прогнозата на политиците. Сиренето беше кът. Кашкавал съвсем нямаше. Любовта се опитваше да компенсира липсите, но за тази сиромашка любов не искаше да си спомня; тя си спомняше за него, уви, и го привличаше в хрупкавия еклер на живота. Беше хиляда деветстотин деветдесет и първа година. И нямаше дори сол по щандовете на магазините. Но пък вече рекламираха адидас. След време се оказа, че не Тодор Живков е паднал от власт, а властта е паднала от него. Тази на Държавна сигурност. През следващите тридесет-четиридесет години, дори и след смъртта си – Тодор Живков щеше да управлява България по същия начин, по който при липса на воля за държавност за воля се смята грабежа на изборния резултат.
Яхтата се движеше в спокойно море. От време на време идеше по някоя силна вълна, като изтърбушена от някакъв материк, но после морето ставаше тихо, подозрително тихо.
После се ожени. Напук ли беше – той си знае. Времена на далавери настанаха. Мнозина станаха милионери от югоембагото, от валутни сделки и обикновени простотии – например да продаваш крадени дрехи на някой булевард, докато те хванат ченгетата. Когато им платиш, продължаваш да продаваш, с по-висока комисиона. Не им ли платиш – пребиват те. Полицията констираше това статистически – другояче не знаеше как, защото и тя беше в бизнеса по оцеляването. Никой не признаваше закона, а пък и него никакъв го нямаше. Настъпи демокрация. Силови групировки обираха това, което ченгетата не бяха в състояние да откраднат.
Защо се ожени? Това, любовта, е товар. Другото е само подпис там някъде в учреждение, където уморени износени хора ти съобщават неща, за които е срамно да помислиш дори – морал, добросърдечност, гроб до гроба. Хубаво е да мислиш за гроба, когато се жениш. Това е единственият знак на равенство в брака, този пред смъртта. Другото е несвоевременно смирение.
Спомни си оная девойка – тя отдавна не беше такава всъщност тогава, но възрастта и лошото възпитание понякога налага да наричаме така момичетата под осемнайсет години, та тя го попита:
– Ще ме вземеш ли?
Взе я като куфар. Не тежеше, докато я влачеше към квартирата – има-няма петдесет кила, нещо и половина торба цимент. Сексът не беше нищо особено, защото тя не го желаеше, а той обичаше хигиената. Не се разболяха от срещата. Но се употребиха според случая. После още няколко пъти – за да затвърдят отвращението си един към друг.
– Ще те взема – отговори ѝ. Каза го, когато вече беше време да се разделят.
Повече не се видяха, но раздялата беше великолепна. Тя го шамароса. Той нея – не.
Спомни си за една кифла в малката сладкарница в Радомир. Там в неговото детство имаше две сладкарници – голяма и малка. В голямата сладкарница се продаваха пасти и дори торти. В малката – кифли и лимонади. Пращаха го само в малката, да не си позволи да открадне нещо, защото пари нямаше. Там цените бяха като за хората от голямото добрутро. Обаче му продадоха кифла, разполовена на две. Нищо ѝ нямаше. Докато я занесе до вкъщи, стана на три. Е, и и той си отхапа парче.
Обаче после стана олелия. В това време не беше важна цената, а качеството. Пък и – да кажем честно – нито качеството и цената бяха важни, защото без пари едното и другото нямат стойност, моралът... да, той идеше на първо място. Зависи откъм коя страна броиш.
Днес да си кифла е въпрос на чест, независимо как и кога си отхапана. И от коя страна. Пинизът е да бъдеш кифла по дефиниция. Това му хрумна. И после се отврати от мислите си. Тоя Рене Декарт, дето го беше чел навремето, му беше промил мозъка. Мисля, следователно съществувам. Твърдение, заслужаващо ритник и уважение. И го е доказал в цели сто и няколко страници в някаква си метафизика. Жив човек трябва да е бил. До съвършенство жив. Иначе нямаше как да е мислил. Добре, че е умрял на 54. Иначе представяте ли си какво още щеше да му хрумне? Който не мисли – не съществува, можеше да каже същият. И щеше да го докаже, по дяволите, убедително при това. И как тогава днес ще удостоверим съществуването си – ние, постиндустриалните човеци? В живот с кифли и вируси, но без мисли?
В трудово-възпитателното училище не му беше толкова зле. Само него, моят герой, го пратиха там – единствен, който си позволи да захапе кифлата в края на съвършенството ѝ. Дали това беше причината – не знам по съвест, а по слух; затова не знам изобщо.
Защо той помнеше това? Тя не беше мома за годеж, а той не търсеше сватба. Когато двама-трима ненормалници, които не знаят за какво е даден животът, дирят малко удоволствие в него, осъдително ли е? Отхапа кифлата, но не я изяде. Другите я изядоха, но не оставиха следи от захапката си. Невинни бяха.
А, господин съдия? Защо помниш това?
И сега – нов спомен. Защо те връхлитат тези девойки? Да те съдят ли идат?
... Беше лято. Друго лято. В друга година.
Това момиче отдавна не беше се къпало, миришеше зле. Не като оная радомирска кифла, която така и не опита, само я излежа; за малко да не го приемат във факултета заради нея, ама се размина. Не, това същество беше дошло да успее в неговия град. И продаваше дрехи на щанд за втора употреба – бикини, сутиени и чаршафи. На улицата, под Солни пазар, знаете го, вече го няма с това наименование, няма как да не се сещате, сега там има министерство и вероятно продават същото вътре като навремето. Нали знаете тези дрехи – хубави са! Но винаги не стават. И петната по тях не се чистят лесно.
Тя не искаше да се люби, защото нямаше обоняние за това. А той имаше апетит, но му липсваха пари за вкус. Отвращението от секса беше взаимно – но не от съвкуплението, каква гадна дума, а от усещането, че двама различни човека проникват един в друг с мисълта, че са възмутени от падението на потребността си. Никой не бива да прониква в друг с мисъл. Другояче може.
Той не беше мъж на зряла възраст. Тя не беше дете. Нямаше насилие. Само акт.
– Ще ме вземеш ли пак? – питаше тя. – Ще бъда гореща. Отново.
Той не отговаря. Би искал вероятно. Тогава неговата измислена къща започна се рути, животът му – също. Това момиче изглежда всеотдайно и грозно. Това го привлича. Като бикини и сутиен втора употреба.
– Кога? – пита. Дава си сметка, че тя е наистина нездравословно гореща.
Момичето се изчервя. Или поне така се престорва.
Заглежда се в нея. Не не е съвсем бяла. Не е и циганка. Като в песента на Хулио Иглесиас. Прошепва като към себе си:
– Какво още има да вземам от теб? – В този миг съжалява, че задава този въпрос. Безсмислен е. Това момиче не може да му отговори. Не е сложен въпросът. Просто е тъп.
Тя го поглежда. Настойчиво. И без повод започва да човърка в лицето му – челото, бръчките, строгите вежди, които висят над нея, не знае какво да мисли за тях и не иска да мисли, а само да гледа; после облизва средния си пръст и го поставя някъде надолу под пъпа си, прави неща, необясними за човек, свикнал да прави секс без особена тревога или похот. И продължава да прави това и да го наблюдава без да спира; само миглите ѝ се слепят от удоволствие една върху друга, за да трепнат от нещо при допира долу и да се отворят наново: жадни и пулсиращи. Не говори. Не диша. А става все по-горещо. Този поглед – прав и силен, предизвиква го, подига всичко у него, свитът му се струва тесен, иска да излезе от себе си...
Обръща се по очи. Нещо още го мъчи, върти се – да... Да! Кръвта бавно влиза в главата му. Събужда се най-сетне! Може ли човек да се събужда, докато още спи? Затворените му очи още следят въртеливите движения на пръста ѝ под клепачите. Следят ги внимателно. Хлъзгаво е там. Коремчето е плоско. Потно. Тя не бърза. Не. Пръстчетата са малки, шават ненаситно.
Изведнъж вдига рязко поглед нагоре.
Сепва се. Веждите се вдигат, а клепачите – не. Налага се да отвори очите с ръка. Стига вече. Тази яхта навлезе в дълбоки води.
Чак тогава видя в процепа на светлината онова в кладенеца под себе си – тези тъмни, дълбоки, тъжни цигански очи с ярък плам в дъното. Дълбаеха: колкото и да страниш от тях, примижавайки, те всмукваха погледа и причиняваха потребност да влезеш в тях, да ги усетиш – по същия начин, когато човек се чувства над пропаст, от която се страхува, която не иска, но истерично желае да поеме към пастта ѝ, за да я надмогне.
Не биваше да отвря очи.
Старият съдия запали лулата си. Не го направи добре, но поне опита. Седна на земята и избута под себе си онова наметало, което му служеше и за юрган, и за чаршаф през летните дни.
Седна по турски до дънера, облегна се връз него. Запали най-сетне. Димът се извиваше и никой не смееше и дума да каже. Нямаше и кой. Момичето в съзнанието му знаеше да мълчи. Загледа се в локвата пред себе си. Бели кръгове чертаеха нещо като овал, в който се всмукваше животът. А наоколо – кораби, засмукани от някакъв водовъртеж.
И заспа. Или така му се стори.
Тогава ги извика. В съня си. Не ме питайте как, просто напълни с въздух дробовете си и после наду бузите – издаде някакъв странен звук, от който може да ти настръхнат космите. Зловещо беше. Птичките млъкнаха, по-точно оглуша отсъствието им. Но се появиха сенки край дънера. Като отражения на вълни.
Може би забравих да кажа, че това се случваше в гора или в град, или поне в апартамент, пълен с цветя и саксии в пластмасови дънери. Така и не уточних местонахождението на героя. Той май още обитаваше с част от съзнанието си жилището с хазайката; това бе мястото, където от вефа беше дочул, докато вареше леща върху котлон на пода, че Тодор Живков е паднал от власт. Това беше голяма новина. Тогава още не знаехме какво е фейк новина. Да паднеш от власт не е същото като да паднеш от велосипед. Властта не е начин на управление, а влат върху колелото. И никой не пада от колело, ако има власт над него. Просто си сменя велосипеда. В случая Тодор Живков не беше паднал, старият велосипед си търсеше нов велисопедист. На никой не му хрумваше да сменя колелото, нито капсите, още по-малко – марката „Школник“.
А сега – странно беше усещането, наистина. След толкова време си спомня не новината за промяната на режима, а че в квартирата нямаше цветя – кой ли пък имаше пари за цветя тогава. Огледа се в съня си. Вефа го нямаше. Вместо него се сивееше ново устройство, таблет, върху същата като оная вехта масичка. Нямаше го бай Тошо. Нито вефа. Радиото с антенката връз нея никой не му беше отнел. Браво. Дочу, че и мавзолеят на Георги Димитров го нямало. Каква промяна! Щедри новини. За някакъв нов бай и покрай него – байовци, се говореше.
И те същите били, новите.
Като предишните нови. Смени честотата на радиото. Същото е. После го спря. Учуди се, че батериите още работят. И че още няма никакви цветя в жилището. И в живота. Нямаше вече българска музика.
Какво се е променило? Сън ли е? Я виж ти? Хазайката се спомина, момичето с миризливото тяло – и то по някакъв начин се отми, а годините... те къде са? Нали трябваше да бъде друго? Ех.
Времето си играе с нас.
Добре ще е и ние да си поиграем с него. Нека наберем честотите му, но навреме да му спрем вълните. А? Да го видим тогава какво ще излъчва и какво ще обсебва.
Този съдия най-после стана от мястото си до дънера, извърна се и го насече с длани. Доста се потруди. Започна от краищата, после реши, че така е най-трудно. Тогава удари в средата. Получи се. Трява дълго да блъска. Изпоти се. Това не му се беше случвало отдавна. Нищо, струваше си. Дънерът стана на летви. Натроши го рязко, но съзнателно, спокойно. Не се нарани. Беше изгнила основата му.
Никой повече да не може да се опре о този дънер така, както той се бе облегнал на това място, където беше. Намери в това смисъл. Усмихна се и застана прав с ръка връз руините. Горд по оня смахнат начин, по който политиците показват нещо бяло над джобовете си отпред в сакото – да намекнат, че винаги могат да почистят лошотията, която сътворяват. Съдията носеше бяла риза. Не беше се сетил да облече друго.
Аз лично не го схванах това. Но ми го разказаха тет-а-тет. Имам си доверени издайници. Видели са го да го прави – по същия начин, както осъжда най-долните представители на човешкия род: от раз, без значение за пол, партия, възраст, мангизи или нещо подобно. Винаги е носел костюм.
Харесвах този особняк. Беше съдия по професия. Пенсионер по рождение. И глупак: по най-професионалния начин, чрез който всеки несретник улавя същността. Или онова, което ловуваше: без оръжие и стръв, ала с наивността на човек, лишен от апетит към живота, ала поощрен от съзнанието за собственото безсилие.
През останалото време се опитваше да бъде баща. Съпруг. Нищо такова не успя да бъде – накрая го разбра. Беше просто отговорник. Вместо като обичайна професия беше възприел правото за съдба, горкият. И животът му се струваше като красиво междучасие между две съдебни дела. Някакво предзизвестие за неизбежен край, от който няма отърване. Ама това сега не беше важно. Не знам дали е бил добър баща, нито смирен съпруг. Не вярвам и дума на това, което говорят за него.
А съм чувал да казват, че не успял да се превърне в друго, освен в юрист; не успял да изчовърка себе си от своята личност. Слабохарактерен бил; и зле религиозен. Някаква циганка обичал цял живот, ала едва ли е бил способен на това изцяло. Не, това е зловреден слух, няма какво друго да е. Едва ли дори ѝ е видял документа за самоличност, непростима разсеяност за юрист, но съвсем допустима за човек: циганките рядко носят този документ под полата си, а съвсем никога – под пъпа. Но и не намерил текст в кодексите, дето изучавал, да осъждат живота му като неправомерен. Циганката може и да е нямала самоличност, но все някак се е съхранила биометрично в съзнанието му. Чак тогава осъзнал...
– Дядо – пресече менталната реч за клюките внучето му, чието име изобщо не знаеше и не помнеше, – как се кзва тази лодка? Ще ѝ дадеш ли име?
Момчето беше направило книжна флотилия – цели два кораба срещу три малки яхти в цялото море на легена. Океанът вътре беше буен и се завихряше от лявата ръка на детето.
Подигна се от дивана. Едната яхта му беше позната отнякъде. Половината от течността в легена се беше изсипала върху ламинирания паркет; той щеше да се подуе след час или два. Такива ги правят днес паркетите и човеците – дай им малко въздух и вода и после им гледай сеира.
Отговори, без да откъсва очи от паркета:
– Ще ѝ дам име. Нека се нарича Любов.
– Това не е име, а прозвище, дядо.
– Така ли? Не знаех. Лошо се справих. А между името и прозвището какво стои?
Детето махна с ръка:
– Да не ти пука! Само не казвай на мама, че направих от нейното списание флотилия. Аз пък няма да кажа, че ми строши детското столче без причина. Вземи си лулата, иначе не приличаш на морски капитан.
– Това не беше ли дънер? – Дядото видя, че лулата му и паднала и никога не е била палена. Не и през последните десет години. Но все се навърташе пред очите му да го подсеща за нещо. И затова попита: – Откъде я намери? Лулата?
– Нали ме помоли? В банята беше, с нея си правя балони. Сложи си я – а така! – и я пъхна в устата му. – Ти си морск вълк. И ще те разбия, само стой и гледай!
Дядото се уплаши:
– Какво съм счупил? Само се облегнах и реших, че е дънер.
– Беше моето столче. Отдавна не ми трябва. Като пън е. Трошка. А сега: внимавай в картинката, подли страхливецо! А така! Гледай ме старателно, стари капитане! Как каза, че се казва твоя кораб? Любов, а? Тъпо име, ама щом си казал – Любов да е! Давай, Любов! Давай! – Внукът изчурулика и побутна корабчетата. Засили и загруби гласа, разбълбука водата с пръсти: – Ония яхти отсреща са Омраза! Любов срещу Омраза! Ако имаш воля, дядо, бори се с мен! Бъди смел! Яко! Любов губи, смачкват я! Омраза напада...
Любовта щеше да загуби битката. Поне така се очертаваше.
Не ме питайте какъв го раздавам аз в този разказ. И аз не знам. Зяпам, играя си с корабите и яхтите в легена и пиша. Сражението е сериозно.
Обаче съдията намери сили да стане от дивана и да почисти локвата около морето на борбата. И го направи с радост. С любов. Или с омраза?
Не зная чия страна взе. Пък и биваше ли?
© Владимир Георгиев Всички права запазени