Намерили сте я? - пауза - А, не сте? Благодаря ви все пак.

Нина затвори телефона и погледна съпруга си уморено.

- Седни. - каза той. - Няма къде да иде, все някога ще се появи. Я за пари, я за храна...

- Не е там въпроса. - въздъхна жената. - В какво се превърна това дете, какво стана с нея?...

Той помълча и пак проговори:

- Ела да си легнеш. Трябва да си починеш. Късно е.

- Може да си прав. - каза тя със сълзи в очите.

Не й се искаше да оставя нещата така. Все пак го последва.

- Носиш ли ми цигари? - провикна се Наталия отдалеч.

- Имам ли избор? - извика Сид и се нахили широко.

Наталия също се засмя и слезе от люлката. Той държеше кутията в ръката си, но тя бързо я грабна и я разопакова.

- Умряла съм - сложи цигарата в устата си - За - запали я - Малко тютюн.

- Знам. Аз съм гладен. - погледна момчето престорено жално.

- Ами купи си, имаме пари все пак. - отново се засмя тя.

- Да, добри крадци сме, нали - този път погледът беше горделив.

- Хайде - бутна го тя. - Все някога ще свършат.

- Няма. - каза той. - Знаеш ли защо? Не знаеш. Ами защото сега отиваме да легнем на оная поляна там и изощбо не ми пука от мнението ти.

Наталия не спираше да се смее.

Легнаха на поляната и се загледаха в небето. Здрачаваше се. Всичко беше оцветено във виолетово и светлосиньо, дори въздухът. Слънцето поемаше своя път към леглото си и след няколко часа всички щяха да го направят. Освен Сид и Наталия. Те щяха да останат на поляната, докато не намереха друга.

От седмица ги нямаше. Просто изчезнаха. Сид нямаше дом - живееше с баща си, който не забелязваше дали детето си е вкъщи или не. Беше се научил да се оправя сам, а когато се запозна с Наталия, научи и нея.

Избягаха от къщи, безспорно. Обраха всички пари и от двете къщи. Всичко, което успяха да намерят. Животът беше хубав. Не искаха да го пропиляват.

 Средствата все някога щяха да свършат, но те не мислеха за този вариант. Нямаше такъв вариант. Имаха поляните и стига толкова.

А, и няколко спрея. В различни цветове. Наталия обожаваше червения.

Двамата лежаха и мълчаливо дърпаха от една и съща цигара.

- Мислиш ли че ще ни намерят? - попита тя.

- Не. - отсече Сид. - И си пази панталоните, ако обичаш, кожени са.

- Не си ги купувал ти. И твоите са кожени, между другото. А и аз си лежа на якето.

- Което е кожено.

- Млъкни. И ти лежиш на якето си, което е кожено.

Сид помълча. Идваше тяхното любимо време - нощта. Бяха свободни.

- Искаш ли да правим като снощи? - промърмори той.

Очите на Наталия светнаха.

- Сериозно? Може ли?

Сид погледна дяволито. Хвана я за ръка и затичаха.

След около два часа те гледаха със задоволство плодовете на собствения си труд. Красота. Неземна красота, прекрасно беше, божествено...

Намериха си още една забравена стена на полу-разрушена къща. Цялата сега беше в надписи ‘Животът е прекрасен' и  рисунки на най-различни цветя.

- Кажи ми най-хубавото нещо, за което се сещаш в момента - възкликна момичето в прилив на любов към творението им.

- Животът наистина е прекрасен. - отвърна Сид, усмихвайки се леко в мрака. - И това си е така. Не е ли супер?

Той обърна очи към Наталия. Тя също го гледаше.

- Прекрасен е ако си го направиш такъв.

- Не. Прекрасен е изначално, ако си го съсипеш, сам си си виновен.

Тя го прегърна.

На следващия ден издирването продължи. Странно, но полицията не успяваше да ги намери. Едни деца ги надхитриха.

Тайната бе в това, че те не бяха толкова деца, за колкото ги мислеха. 17-годишнината за всички е различна. А тяхната беше на някакво друго ниво. Мъдро ниво.

Както и да е, униформените не се отказваха, а родителите на Наталия бяха твърдо решени да я намерят. Какво си мислеше тя? Да се облече изцяло в черни кожени дрехи и просто да офейка? Не е познала.

И особено когато беше с онзи непрокопсаник, Сид... Човек от най-ниския слой на обществото, явно без никаква култура, нямаше нищо, нищичко... Най-вероятно и се друсаше. Човешки боклук, така го наричаха те. Само че истината беше, че Наталия поиска да избягат. А Сид само това чакаше. Нямаше да ги намерят скоро.

Още повече, появиха се някакви тайнствени вандали, които нощем пишеха по стените ‘Животът е прекрасен'. Сега пък и тези... Наркомани, несъмнено. Явно работата за полицията никога не свършва, трябваше да хванат и тея ненормалници.

- Не е ли яко, че почти целият град е в надписи заради нас? - усмихна се Наталия.

Въпросът й остана без отговор. Сид беше някъде далеч от нея, някъде в мислите си, които никой не можеше да предположи какви са.

Те замълчаха. Гледаха поредният надпис. Не беше нищо особено, надпис като всички други. Но Сид упорито се взираше в него, сякаш искаше да открие нещо повече от зелен спрей.

- Тук ли си? - попита тихо Наталия.

Въпросът й остана без отговор.

- Ехо? Сид! - Викна тя.

- Мисля, че трябва да се придвижим към центъра на града.

- Там ще ни хванат бе, човек - каза тя, изненадана от странната идея, която му хрумна.

- Не. Няма. Хората ще видят, че животът е хубав.

- Сид...

- И искам да направя нещо друго. Тръгвай с мен.

И след 2 седмици, пак ги нямаше. Полицията вече се съмняваше дали въпросното момче няма криминално минало, за да се крие толкова умело. Искаха да проверят дали има досие, но родителите на Наталия не знаеха нито фамилното му име, нито къде живее. Просто Сид, отнякъде си. Изобщо не им помагаха. Вече си мислеха дали да не зарежат случая. Та колко деца на ден бягаха от къщи? Ако се втурнеха да спасяват всяко едно, трябваше да оставят другата работа. За тяхно учудване обаче, надписите се появяваха и по стените на сградите в центъра и дори ги имаше на витрината на един магазин. Интересно как са се скрили от камерата. Беше невъзможно. В участъка имаха обещание помежду си - ако до седмица не ги хванат, се отказват.

Беше към 1.30 часа през нощта. Двамата дремеха на една от многобройните поляни. Или по-точно Сид дремеше, а Наталия размишляваше.

- Вярваш ли в това, което пишем? - попита изведнъж тя.

- Мммм?

- Нали знаеш, че животът е прекрасен.

- Мило - прозина се той. - Животът е прекрасен откъдето и да го погледнеш. Виж колко е хубаво всичко... особено да си свободен. Хайде заспивай сега.

Наталия се загледа в звездите. Дали там щеше да намери отговор?

- Не съм сигурна дали е така.

Сид подскочи.

- Как така не си сигурна?! Нали го пишеш заедно с мен?

Той стана на крака. Тя също се изправи.

- Да, но... не знам.

- Как така не знаеш??? Затова ли си го татуирахме?! Понякога си много слабохарактерна!

- Не ме обиждай! - развика се тя.

Караницата се чу почти от целия квартал. Но един сънен жител направи фатална грешка. Той повика полиция.

Колата пристигна тихо и бързо, за да не я видят младежите. Полицаят излезе още по-тихо и докато го забележат, нямаше къде да бягат.

- Може ли да попитам какво правите тук по това време на денонощието? - бяха първите му думи.

Наталия пребледня като платно. Явно в тъмнината не й позна лицето.

Сид обаче запази пълно самообладание.

- Много съжаляваме. Отиваме си.

- О, не, няма такива . - каза полицаят и го хвана за ръката.

Сега изглежда обаче видя татуировката. Видя и нейната. Той впери поглед за момент, а после се появи самодоволна усмивка на лицето му. Докато обаче те разберат какво точно зяпа униформеният, загубиха доста време.

- Бягай! - внезапно викна Сид. - Бягай бързо!

Те хукнаха през поляната и бягаха до центъра. Не знаеха къде искат да отидат, но явно най-мъдрото решение беше да заминат за друг град. Щяха да отидат на автогарата.

Тичаха в тъмницата чак дотам, но успяха да съберат пари само за един билет.

- Ти отиди - каза задъхано Наталия. - Аз ще се оправя.

- Не, стига, теб те търсят. Ти тръгвай, нека мен хванат. - заупорства той.

- Не... дай ми ръка, ще се качим двамата. - викна тя.

- Луда ли си...

Тя го дръпна силно, като чу сирената. Шофьорът започна да се кара:

- Ама какво правите, само тя има билет! Само тя ще се качи! Не може...

- Карай! - изрева Сид.

- Ама...

- КАРАЙ КАЗАХ!

Водачът седна стреснато на мястото си и затвори вратите. В този момент обаче Сид се сети, че раницата му все още беше отвън. Той я задърпа, но безнадеждно  -   тя си оставаше там. Точно тогава един от полицаите я хвана и врата се отвори.

- Майната му - промърмори момчето и пусна чантата. - Дай газ! - извика той.

Шофьорът натисна газта колкото можа и потеглиха.

Полицаите се отказаха. А пък и бяха любопитни какво има в тази чанта. И когато извадиха съдържанието й, видяха. Беше удивително. Няколко тетрадки, със стотици изписани листове. Посланието беше простичко и се повтаряше - ‘животът е прекрасен'.

‘Прекрасен... Животът е прекрасен... прекрасен...'

- Оставете ги на мира - нареди командирът, стар, вече побелял човек пред пенсия. - Тези хлапета знаят какво искат.

Никой не посмя да оспори. Това беше вероятно най-мъдрият човек в града. Случаят си остана така. Скоро почти всички надписи бяха заличени, но някои бяха оставени - за да напомнят, че животът е хубав. Че отчаянието го донасят хората. Нещо, в което две деца вярваха и което остана гордост на града. Не официална, но всички се усмихваха, когато видеха някой от надписите.

А какво стана със Сид и Наталия ли? Така и никой не разбра. Вероятно обаче все още вярват в това, което пишеха преди години. А може би е истина? Кой знае...