При някои хора парите не отиват, каквото и да правят. И луди от работа да станат, и имотни спекулации да правят, каквото и да е, не отиват и това е.
А дори и да стигнат до тях изтичат като пясък между пръстите, и пак остават без нищо.
А нито вътрешно, нито външно, по нищо не се различават от другите хора. Уж са същите, със същите морални скрупули или религиозни разбирания обаче не - не идват тия пари.
Особена порода са те.
Майка му и баща му бяха от тях.
И освен това бяха от хората които не случват.
Те цял живот не случиха.
На работа не случиха, и трябваше да работят и след пенсия, че да свързват двата края.
На комшии не случиха, защото всеки от тях имаше някакви претенции към схлупената им къщурка свряна във вътрешния двор между пет имота.
На куче на лозето даже не случиха.
Едното не лаело, другото хапело, третото не знам си какво.
За деца да не говорим - добри са, ама не учат.
И въобще той не помнеше някога да са били доволни от нещо, да седнат на дупе си и да мирясат. Все нещо ги човъркаше и гонеше. Може и бедността да е била.
За себе си той беше решил, или израснал в постоянен недоимък беше се убедил че също е от тях.
И така нямайки нищо за което да се хване, нито сигурността на парите, нито някакъв друг неотменим ориентир в един свят където всички умираме, и всичко е на халост, той реши да разчита единствено на този, който го е пратил.
Защото не помнеше сам да е решил да се появи тук и сега, и то точно такъв.
Нали така пишеше в Библията, че Бог дава всичко, и че той мисли дори за най-малкото от врабчетата, нежели за тебе.
Вярно, малко е смешно да живееш и разсъждаваш така във време когато никой покрай тебе не е чел тая книга, и въобще е глупаво да водиш живота си по книга, старозаветно линейно и затъпяващо, той разбираше това.
Както разбираше, че и най-големият развратник и престъпник да стане, пак щеше да е същото. Никой нямаше да се провикне от горе, и да размаха пръст. Това бяха пълни глупости.
Каквото и да правеше, всичко си беше за него.
Накратко, беше си намерил обяснение за своето малоимотно, и безпарично съществуване в съизволяването на Бога, на Абсолюта, на Голямото Нищо, или каквото и да е там.
В свят където всичко се върши с цел и по план, където всеки гони нещо, и си е разграфил всяко усилие и ден като разписанието на железница, да живееш по тоя начин си е чисто предизвикателство, равняващо се едва ли не на революция.
Въпроса беше, че нямаше пари, но се сети, че и Господ Бог няма пари, а пък всичко е негово, погледна весело на нещата и реши, че всичко в тоя свят което види и до което се допре е негово.
Той се казваше Кристиян, беше малко по-млад от мене, да речем трийсет, трийсет и нещо, и за пръв път го видях на светофара на главната улица, където жонглираше с топки пред спрелия поток, и обикаляше покрай затворените прозорци за стотинки. Някои ги отваряха и даваха.
След края на всеки трик, преди да светне зеленото на светофара се покланяше на шофьорите и пътниците така галантно, сякаш това беше Цирк дьо Солей.
Имаше дълга коса, прав като върлина, къса брада и приличаше на Христос, така както го изографисват в църквите, само че усмихнат. Противно на всяко мнение аз смятах, че е нужна голяма доза смелост за да излезеш на улицата пред хората, за да просиш, да жонглираш, или да изсвириш нещо без да знаеш ответната реакция.
Много по-голяма смелост е нужна на човека когато е грозен, плешив, дебел, беден, или има някакъв друг кусур.
Красавците и богаташите по правило са страхливци.
А той беше свикнал да жонглира с лекота, както с идеите в собствената си глава, така и с всичко останало.
Жонглираше с работата си, и никъде не се задържаше за постоянно, днеска беше тук, а утре там. Хвърляше се в какви ли не приключения, прекрасно знаейки че от тях нищо няма да излезе, но какво да правиш - той беше жонгльор, и му се играеше.
Всичко беше една голяма весела игра, и нямаше никакво значение дали ще спечелиш, или загубиш. А много хора просто не го разбираха.
Запознахме се после в градинката, когато го намерих да пие кафе седнал на гърба на пейката, докато аз разхождах кучето в моето еснафско ежедневие и кръговрат.
И както става някой път между напълно непознати хора, разказахме си всичко с течение на времето, ден след ден без никакви притеснения.
Така научих тия неща от него.
И разбрах, че му завиждам, защото той беше като вятъра. Свободен.
А той взе моята история и един ден изчезна.
Сигурно тръгна с него - с вятъра.
© Svetoslav Vasilev Всички права запазени