- Бабо, аз дойдох!

Ясемин отвори сивата желязна порта и с нетърпение погледна в пощенската кутия. Усмивката ù изчезна, щом видя, че е празна. Пак беше празна! Детето отпусна рамене и кафявата кожена ученическа чанта се изхлузи от гърба ù. Шарената апликация на усмихнатия мечок ù се видя също тъжна.

 - Детето ми, какво стана? - гласът на баба Къймет идваше от отворения  малък прозорец на мазата.

Ясемин се наведе и взе чантата си, закачи я на желeзния парапет на балкона на селската къща. С насълзени очи се запъти към мазата. Вратата на гаража беше отворена, жигулата я нямаше, маслените петна по бетонения под около канала все още бяха пресни и миризмата на маслото се разнасяше наоколо. Идеше ù да слезе в канала и да зареве толкова, че каналът да се напълни със сълзите ù. Празните саксии мирно  стояха на перваза на прозореца и чакаха есента, за да се напълнят с ароматните цветни хризантеми на баба Къймет.

 - Бабо, какво правиш? - попита детето, разглеждайки налепените снимки на стената на гаража.

 - Ела, дете, да ти покажа нещо...

Ясемин слезе по каменните стълби и погледна към прозорчето. Баба ù бе седнала на малкото столче с гръб към нея и вадеше нещо от големия картонен кашон.

 - Виж какво намерих тук! Помниш ли ги?!

Малкото момиче се доближи до баба си и погледна в ръцете ù.

 - Лачените ми обувки!

 - Да! Първите ти лачени обувки! Баща ти ти ги беше купил от Румъния... Беше толкова малка ...

 - Бабо, защо татко не ме обича? - каза детето, поемайки дълбоко въздух...

Жената остави черните обувки на пода и се обърна към внучката си.

 - Защо си мислиш, че не те обича, дете?! Всички бащи обичат децата си! Твоят баща също те обича!

 - Не знам, бабо... Той, той не е като другите татковци... Не ме прегръща, не ме целува, само ми се кара!

Ясемин взе лачените обувки с малък ток и се усмихна. Наистина това беше незабравим подарък! Помнеше деня, в който баща ù пристигна от екскурзията в съседна Румъния и им донесе огромни портокали... Обичашe я… Иначе защо да ù купува подарък?!

 - Хм, бабо, може и да ме обича, но не ми го казва... А аз искам, като се връщам от училище, да се отбия при него в Пощaта и заедно да разнесем писмата. Искам да му помагам, искам да ме вози на колелото, искам да сложа пощальонската му шапка... Но той изобщо не се усмихва... Защо?!

Бабата взе малката главичка между дланите си, погледна навлажнените детски очи и повдигна многозначително вежди. Зелените мъдри очи се усмихнаха, когато видяха заешките пухчета на двете къдрави опашки на детето.

 - Малкото ми зайче! Какво толкова те е наранило? Разкажи ми...

Ясемин изтри нахалната гореща сълза от бузата си и пое дълбоко въздух, преди да заговори.

 - Бабо, аз тази сутрин написах писмо на татко и го пуснах в кутията за писма на центъра пред пощата. Мислех, че татко ще ми отговори, но преди малко проверих нашата кутия... - детето зарида.

Баба Къймет взе малките длани в скута си. Значи това било.

 - Ясемин, какво писа в писмото?

 - Написах му, че  го обичам! Написах му, че искам да съм момче, защото тогава той ще ме обича повече! А той даже не ми отговори... Бабо, той разнася пощата на цялото село, всички го обичат, казват, че съм щаcтливка, че имам такъв баща, но те не знаят истината... Татко иска да съм момче! Не искам вече да ми правите опашки, не иcкам да се обличам като момиче!

Детето ядосано дръпна лacтиците със заешки опашки от главата си.

 - Бабо, подстрижи ме! Къco!

Баба Къймет погледна учудено внучето си. Това дете беше наистина много разстроено.

 -  Искаш ли да ти покажа колко те обича баща ти?!

 - Хмм, как? - очите ù блеснаха в очакване.

 - Ела...

Бабата хвана детето за ръка и го поведе към изхода на мазата. Почти празните буркани по рафтовете блеснаха от слънчевия лъч, промъкнал се през прозореца. Пролетта беше дошла и зимнината беше на привършване, само малките бурканчета със сладко от малини и ягоди стояха гордо на най-долния рафт.

Ето толкова празни можеха да бъдат душите на хората, когато не са обичани, си помисли детето.

Сините басмяни шалвари на бабата докосваха студените каменни стълби. Толкова мило беше това докосване, любовта на баба ù стопляше всичко в тази къща! Всеки буркан беше пълен с любов!

 От разкопаните цветни лехи се носеше миризмата на пръст и уханието на карамфилите. Нямаше по-красива градина в селото от тази!

Баба Къймет се подпря на парапета на балкона и посочи с поглед малкия камък до вратата на горната къща. Ясемин взе ключа под камъка и отвори вратата.

 - Виж какво ще ти покажа!

Влязоха в гостната стая, където много рядко влизаха всички в дома. Жената отвори крилото на гардероба на секцията и извади една закачалка от там.

 - Какво е това, бабо? - учудено погледна жълтата рокля детето.

 - Виж, това е за теб! Баща ти е купил тази рокля! За 24 май! Нали ще имате рецитал в читалището...

Ясемин взе дървената закачалка и смъкна роклята. Прекрасна жълта рокля с много къдрички!

 - Бабо, наистина ли татко ми купи тази рокля?! Толкова е красива!

Детето наложи роклята върху гърдите си и се завъртя в кръг от радост.

 - Но защо не ми казва, че ме обича?! - спря изведнъж танца.

Жената седна на мекия фотьойл и поклати глава.

 - Защото ти го казва, когато спиш! Всяка нощ идва при вас в стаята и ви целува в сън. Сестра ти  и теб! Някои бащи си мислят, че не трябва да казват това на децата си, за да не ги разглезят... Но те обичат толкова, колкото всеки друг!

Ясемин поклати в разбиране глава. Сега щеше да чака с нетърпение да стане нощ и нямаше да заспи, докато не дойде баща ù. Искаше да чуе "Обичам те"!

16.03.2012