Таксито летеше по мократа улица. Гръцка музика галеше ухото му и той  потупваше волана в ритъма на песента.  Май нямаше да има много клиенти днес в този дъжд. На светофара близо до блока, където живееше, го засече черен джип и той изпсува. Как мразеше самовлюбените кретени, за които колите са  парадни дрехи. А този  беше с тъмни маркови очила  дори и сега, в сумрака на дъжда.

Жълтата ладия беше част от душата му. Усещаше кога какво й е нужно. Когато летеше с нея по улиците се чувстваше като пират на кораб в морето. Знаеше какво може да направи и къде да рискува. Неговата златна ладия нямаше никога да го подведе. Беше като жена.. най-вярната  от всички в живота му.

Зави  внимателно и  паркира пред кафенето с делфините. Имаше среща с Мая.  Попипа лицето си с длан. Трябваше да се обръсне, а го забрави. Какво ще си помисли за него? Че е мърляв шофьор на такси. Усмихна се кисело. Двете дипломи събираха прах в  последното чекмедже на  секцията. Ладията изкарваше парите за  капризите на жена му, за дрехи и учебници на децата. Понякога му се струваше, че гледаха на него като на  дебитна карта. Уморено разтърка очи и отвори вратата.

Притича до кафенето и седна до прозореца. Мая скоро щеше да се появи. В момента животът му бе пълна каша. Принцесата у дома му късаше нервите методично, от няколко месеца въртеше луд флирт с една фантастична жена, а сега и приятелството му с Мая.  Само ладията не носеше  изненади.

 Отвори портмонето и запреглежда визитки, оставени от доволни клиенти. Имаше най-различни. Някои имаха странни професии и поръчки, но той бе дискретен и го търсеха от години. Накъса няколко от визитките, а една прибра зад личната карта.

Ето я,  стройна като газела, притичва между колите с бледолилава рокля. Есента  дойде бързо, а тя не искаше да се откаже   от лятото. Босите й крака в летни сандали някак   не вървяха с мрачния ден и дъжда. Влезе усмихната и тръсна главата като момиче.

- Дълго ли чакаш? - и му подаде открито ръка.

- Цяла вечност - усмихна се той и извика келнера.

Жена му го въртеше на шиш заради Мая, а той не криеше общуването си с нея. Беше приятелство, трудно, странно, предизвикващо усмивки и намигвания у всички познати, но бе истина- усещаше тази жена само като душа. Той искаше да бъде така. Любовните авантюри му носеха   гъдел на егото и ехо от гръмотевици в душата. Историята, в която се пържеше  и сега, не знаеше как ще завърши. Но Мая бе съвсем друго. Тя беше  просто приятел.

Остави на масата пакет „Фурнети” и ароматната пара от малкия пакет му напомни, че не беше хапвал от сутринта.  Кафетата пристигнаха бързо. Като малко момиченце тя разтвори нетърпеливо свойто  късметче.

- Дръж ме здраво – съобщи тя с усмивка.

Той протегна ръка и й подаде своето.

- Подарявам ти го, но само, ако е хубаво.

Тънките й ръце развиха малкото листче и  тя съобщи  кокетно:

- Горещи страсти идната седмица.

Спомни си как преди година видя  първо ръцете й на витрината в студио за аксесоари. Тя седеше до прозореца и правеше цветя от хартия за някаква сватба. Беше паркирал отсреща и чакаше клиент в банката. Загледа се в ръцете й- тънки, с дълги фини пръсти, създаваха красота и магия от обикновените лентички хартия. После  импулсивно  отскочи до там и купи на жена си  прелестно цвете за ръка. Беше златисто на цвят,  тя обожаваше златните тоалети. Така се запознаха. Ходеше да й носи кафе понякога,  гледаше как работи и мълчанието между тях  бе толкова  чисто. Мая бе красива и нежна, но нещо го спираше да започне флирт. Не  това, че е омъжена, нито, че е по-млада. Нещо много тъжно имаше в погледа й. Годините на жълтата ладия го бяха научили да чете по лицата на хората. Тази жена обичаше друг и това не беше мъжа й. Нямаше да бъде и той.

Дъждът спираше и слънце се опитваше да се покаже зад облаците.

- Имам рожден ден след няколко дни - някак  неуверено започна  тя.

- Ще почерпиш - засмя се той, но млъкна.

Приятелката го гледаше без да го вижда, тъжна като самотна лодка в морето.

- Мъжът ми заминава на село, а дъщеря ми отива с приятели на планина.

- Значи ще  празнуваме заедно.- весело й намигна той.

Усети как тя се сви като ударена. Страхуваше се да не поиска нещо след празнуването. Още не бе сигурна, че може да му се довери.

- Мая - погледна я той и се наведе към нея - аз съм приятел. Истински. Някой ден времето ще го докаже.

Сутринта бе слънчева и прохладна. Скара се с жена си преди тръгване пак. Можеше да скрие, че ще излиза с Мая за целия ден, но не й го спести. Имаше право на малко пространство, поне понякога. Едва когато седна в жълтата ладия, пак се сети, че  е небръснат. Мина през магазин за цветя и купи една роза. Само една, като за приятел. Чудеше се какво да й подари, когато видя стъклените делфинчета до  изкуствените цветя. Делфините са  символ на приятелство. Избра си най-симпатичното и изтича до колата. На светофара пак го засече същия джип. Явно този кретен живееше нейде наблизо. Погледна го свирепо, нещо, което никога не си позволяваше.  Опитваше се да бъде спокен, когато плуваше с ладията по Бургаските улици.             

Трафикът не бе  натоварен. Бе запланувал най-прекрасния рожден ден за Мая. Пътуване до Варна,  Делфинариум, стрелба с лък,  плаж, возене с лодка, скачане в замъчето-батут пред Морската градина. За последното се наложи  да бутне двайсетачка на служителката, за да ги пусне да скачат с децата и двамата. Забавляваха се прекрасно. Дори на моменти очите на Мая не бяха тъжни, а се усмихваха като звезди.

В  ранния следобед бяха примрели от глад и двамата. Сети се за едно място малко извън града, където бе приятно и спокойно. Съдържателят му беше приятел от детски години. Там водеше обикновено еднодневните мадами или любовниците. И не само той правеше така. Но сега, тръгвайки за там, не си помисли нищо такова. Отиваше просто с приятелка  и искаше да се забавлява.   Още с паркирането пак му се наби в очите черния джип от сутринта.

- Е, няма отърване от тоя навлек.

Огледа се да види къде  е седнал. И ги видя - жена му и добре облечения бизнесмен. Седяха на маса за двама, хванати за ръце. Жена му, с официална рокля и златното цвете на ръката. Стисна юмруци и тогава се сети, че не е сам. Мая го беше хванала за ръкава на ризата, бледа като платно.

- Искам да си вървим, моля те.

Погледна я изучаващо. Болката в очите показваше, че тук е Той. Онзи,  разбил сърцето й, но когото и досега  обича, въпреки всички страдания и осъзнаването, че просто не си заслужава.

- Покажи ми го - прошепна до ухото й едва доловимо.

- Не.

Ръцете й трепереха неудържимо и тя ги държеше свити като листа.

- Покажи ми кой е и си тръгваме веднага - повтори настоятелно той.

Беше забравил за миг изневярата на жена си и нейния  богат любовник отсреща.

- При жената със златното цвете- едва доловимо каза тя.

Мая стискаше ръцете си  една в друга, обърната с гръб към масата на жена му и черния господин, който дори в заведението не бе свалил тъмните очила.

Излязоха навън. Слънцето меко  просветваше между листата на пожълтяващите дървета. Извади телефона си и набра номера от скритата визитка.

- Черен  джип, 1111, в момента е пред  ресторант „Орхидея” -  и затвори.

Мая го погледна питащо.

- Нищо, делфинче-приятелче - успокояващо я потупа по рамото - хайде да поплуваме с жълтата ладия по магистралата.

Натисна газта и полетяха по платното като по морски вълни. Нищо не я попита повече. И тя не попита. Приятелите не задават въпроси.

Прибра се към 10 и завари  загасени лампите в апартамента.

Жена му лежеше с гръб към стената. Направи се, че спи, но той усети, че плаче, по леките потрепвания на косата.Нямаше нужда да пита защо.

Сметките бяха разчистени. Взе  одеяло и се премести да спи в хола. Утре рано трябваше да излезе на работа с жълтата ладия. Някой обаче  нямаше да излезе никога повече никъде.