10.03.2011 г., 16:59 ч.

Качамак с пръжки 

  Проза » Разкази
1625 0 5
4 мин за четене

Възрастна жена, със сандвич в ръка, тичаше след своя внук!

Внезапно преплете крака и се строполи…

Помогнах ù да се изправи, но тя отново хукна след палавника!

Детето се превиваше от смях…

Гледах след жената и неволно си спомних...

                                                   *

Беше 1947-ма...

През деня безгрижно препускахме по селските пътища!

Вечерта се прибирахме изгладнели и капнали…

С двете по-големи сестри сядахме на колене около синията…

И чакахме вечерята...

Дядо го нямаше - живееше на саите и рядко се връщаше.

Баща ми седна на трикракото столче…

Поотри длани, понамести рамене  и смотолеви: няма ли да ядем.

Баба и мама стърчаха като истукани над главите ни.

В полуздрача синията се мръщеше неподвижна и празна.

- Нищо няма за ядене - отсече баба.

- И... хляб ли?

- И хляб...

Газената лампа затрептя... и газта се канеше да свършва.

Свряхме се един в друг.

Мама изхлипа и изтича навън.

Сестрите заподсмърчаха, а баща ми тежко изпъшка.

След малко мама, застанала на прага, подаде с две ръце брашнено сито.

Зад нея, прегърбена, се усмихваше майка ù...

Баба грабна ситото и чевръсто забърка качамак, царевичен!

Лигите ни потекоха, докато го извърти…

Дори въздухът, който дишахме, беше сладък!

Ядохме на корем…

Сутринта малката сестра твърдеше, че качамакът не бил постен!..

Уж, дядо донесъл от саите овнешки пръжки!

Баба ги претоплила в големия тиган и поляла качамака...

Изумени, без дъх останали, заоблизвахме пресъхнали устни…

Тюхкахме се, че сме проспали вкусотията!

Сестра ни, вторачена в празната тава, „нареждаше“ съня...

На следваща нощ пък подскочи голямата сестра:

- Ама вярно бе, дядо наистина донесъл пръжки!...

- Ха, сега де! - не издържах и аз.

Баба я сръчка да спи…

Аз пък баба - да не разваля съня ù…

Заранта, какво да разказва?

На третата вечер дядо наистина донесе пълно гърне овнешка саздърма!

Неописуема глъчка заля къщата – сънищата се сбъднаха!..

И отново всички бяхме около бабината синия…

Отново баща ни самодоволно потриваше длани…

На трикракото столче седеше дядо...

Но нямаше качамак!...

Налапахме се с гореща овча лой!

Накрая дядо ме плесна с мазни пръсти по врата:

- Твой ред е да сънуваш тая нощ качамак, белким оня горе се смили...

Толкова бях развълнуван от думите му, че нощта не мигнах…

Пред очите ми все стоеше черната тава...

Сутринта се заврях в големия долап и дълго плаках…

Срам ме беше, че не можах да изпълня заръката на дядо.

През деня се запилях по баирите.

Стигнах чак до Извора - пих до насита с шепи студена вода.

На тръгване окачих конец от ризата си върху стария дрян!

За късмет и здраве, както казваше баба...

Прибрах се по здрач.

Всички бяха насядали около софрата и ме чакаха...

За първи път баба не ме нахока:

- Сядай, чедо! Господ чу молбите ти...

Върху синията тежко дишаше тавата с качамак!

Препълнена и залята с овнешки пръжки!...

Свлякох се на колене и се прекръстих...

                                                    *

През годините разказвах тази случка на децата си!

Те твърдяха, че това са приказки от „Хиляда и една нощ“...

Сега годината е 2011-та.

Дъщеря ми често са опитва да подлъже внука с моята история…

А той недоверчиво клати глава и се усмихва...

 

 

 

© Никола Тенев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Привет!
    Никога тъй сладко и вкусно не съм ял през живота си както на оная малка и кръгла масичка наречена по нашия край-паралия а по вашия синия....
    Благодаря ви за споделеното!
    Поздравления!
  • Поздрав!
  • Хубаво е разказчето.
    И много хубаво обрисува онази "фикс идея" въртяща се около яденето и характеризираща "Бедняшкия манталитет". Много мъчна работа.
  • Поздрав Никола!
  • Ех, Никола!Отново ме върна в онези години, които никога няма да напуснат паметта ни. И легендарната ми баба Марга беше майсторица на
    на качамака, къде с пръжки, къде не, но...вкусен. Щом си спомняш началото на 40-те години, значи и ти си ял напукан царевичен хляб, който се ронеше на трохи, а не рядко брашното се смесваше с прекарани през надупчени преси варени картофи.Мизерия, която днешната младеж, колкото и да иска не може да разбере, камо ли да почувства.
    Но пък ние децата бяхме по нашему щастливи, устойчиви, от малки свикнали на труд. Аз лично, никога не бих си сменил детството.
Предложения
: ??:??