3.02.2019 г., 16:11 ч.

 Кафе - 3 

  Проза » Разкази
443 2 6
Произведение от няколко части « към първа част
17 мин за четене

     Огледа се. Явно и на нея ѝ трябваше време да свикне с осветлението. Видя закуските, хладилника, огледа пода и после се спря на машината за кафе.

     – Едно кафе искам. Ако може, качествено. – Каза го с безразличието на човек, който няма нужда от кафе.

     – Дълго или късо? – попита русата продавачка.

     – Като неговото! – отсече новодошлата и извърна очи. – Същото. Двойно и късо. Демек – никакво.

     После нещо вътре в нея закипя и продължи моторно:

     – Вие двамата какво си въобразявате? Провокирате ме, така ли? Защо си мислите, че ще ми прецакате бизнеса, а? Особено ти, нечестивецо! – Бутна с рамо кльощавия художник и той разля кафето върху дрехите си.

     Настана неловко мълчение. Машината забоботи автоматично.

     – Няма какво да ви казвам – съобщи дебелата дама. – Ти ще дойдеш да работиш за мен! – посочи с пръст оцапания. – Защото така е решено. Точка! Наемодателката ти ми е приятелка. Така да се каже. Дължиш наем за три месеца. Знам го със сигурност. Гол си като охлюв. А ти – пръстът този път посочи не русата кафеджийка, а машината, – ставаш мое притежание. Просто бизнес. Моя си. Ясно ли е?

     Кафето, което поръча, беше готово. Тя го взе и изля течността върху панталона на художника.

     – Това ще ти отива на рисунъка, нали? Простак!

     После бавно и със замах направи няколко тромави крачки и излезе от помещението. Звънчето отбеляза напускането.

     Вратата не се затвори веднага и двамата вътре забелязаха, че ситни капки дъжд се изсипаха току пред входа.

     – Странно – отбеляза жената и се забърза да затвори. – Преди малко беше истинска пролет. Заваляло е.

     – Пролет е – констатира мъжът, докато се поотупваше. – Просто заръмя.

     – Да, така трябва да е. Тази жена... познаваш ли я?

     – Да. Преди се опитвах да пия кафе от нейното заведение. Не ми хареса. Нито заведението, нито кафето. Не знаех, че е близка с хазайката ми. Аз не дължа пари на никого.Плащам си наема.

     – Не я слушай. Може да лъже за пред мен. Да те компрометира.

     – Най-вероятно лъже умишлено. Театрално. Като политик. – Замисли се, като видя съсипания панталон. После вдигна глава: – Но пък има ли значение? Аз искам да те рисувам.

     – И как ще стане, ако не си плащал наема? Ти си бедняк. Нали? Като мен. На кого да вярвам? Може да те изгонят всеки момент. В този квартал има няколко богаташи, всичките се комунисти, герберисти и реститути, могат да правят с нас каквото си пожелаят. Има даже магистрати, още по-зле. Тук могат да живеят само богатите и корумпираните. Нали?

     Тя изведнъж се разтрепери. Надипли пуловера си и ако не беше неудобно, би се загърнала с него. Стана ѝ съвсем студено.

     Художникът се доближи до нея. Тя трепереше. Усети как нежната ѝ кожа трепери, прегърна я внивателно и после я целуна там – в оранжевото очертание на дантелената презрамка. Където беше наранено. Усети, че настръхва. Впи устни по-силно.

     – Може ли да продължа?

     Тя не отговори.

     Отдръпна се и заключи вратата, обърна резето и табелката. Заведението беше затворено. Спусна щорите отвътре и още докато се обърне, усети че той е плътно до нея и шава из джинсите. Милият. Не знаеше, че днес не носи бельо. Усети, че се зарадва. Целуна го. После затвори очи и престана да мисли.

 

     След два часа пролетта показа своя характер – заваля като из ведро. Капчиците чуруликаха като птички върху первазите, в улуците и на улицата. Двамата лежаха на пода на заведението и не можеха да станат. Няколко пъти машината за кафе се включваше автоматично, за да загрее водата, после спираше; вътре беше съвсем уютно, тясно и необичайно за такава среща.

     – Какво правим? – попита жената.

     Той беше облян с пот. Тя го помилва. Облиза пръстите си.

     – Пием кафе.

     – И хубаво ли е?

     – Най-хубавото, което съм пил.

     – За днес ли?

     Той се засмя.

     – Може ли да те нарисувам? Моля.

     – Не го ли направи вече?

     Прегърнаха се и замълчаха. Само се докосваха.

     Целуна я на места, които тя вече мислеше, че не съществуват. Откъде знаеше за тях? Беше още девствена. Така се чувстваше. Направиха го отново.

     Само за миг чуха по едно време, че някой тропа по вратата. Не обърнаха внимание, нали беше заключено.

Беше момчето. То погледна през пролуките и изведъж стана мъж. Не му трябваше много. Зарадва се.

 

     Това заведение остана затворено дълго време. Местните се чудеха какво става. После се понесе слух, че съдържателите са успели да го купят. Простаци били. Някакво младо полусемейство с мъж бояджия и разведена парантия с копеле, чийто баща не се интересувал от него и не се вясвал изобщо. Ама бил богат. Ако може така да се каже за човек с пари.

     Обаче така говореха само едни. Други казваха, че тия двамата много се обичали. И не мислели за наеми, за конкуренция, за беемвета и за доходи. Живеели бедно, но не искали да бъде другояче, защото се страхували от охолството на околния свят. Момчето пораснало и обичало съпруга на майка си като баща: „Кефи ме – разправяло то наляво и надясно, – щото е як и готин пич, малко кльощав и смахнат за родител, ама си струва да се пребивава с него. И не ми чете конско!“ Какво и да значи това. Така де. Хем нямал пари пича, а все му давал по петарка да залага в бинго залата. Веднъж ролетката се обърнала в полза на младежа и той спечелил петдесет лева накуп; умът му прещракал, изперкал и вместо да ги изпие или заложи, купил на майка си огромен букет. На кльощания перко купил бутилка кока-кола. Литър и половина. Да замаже. Дори не знаел защо го прави, отвътре му дошло. Сестричката му, на годинка, така се зарадвала, че започнала да дъвче листенцата на орхидеите от букета и облизвала капачката на колата. Глупаво дете било. Но красиво.

     Майка му, говорят, станала с времето още по-хубава. Вече синът от първия брак не я дрънчел за пари. Знаел, че са бедни, но пък виждал, че се обичали. В апартамента на баба му имало място за всички. Там живеели.

     Художникът започнал да рисува рани. По телата, по душите, по стените, по съдбите. Ставал все по-добър. Но вече не мислел да се мести, за да рисува чужди рани, нито си въобразявал, че е в състояние да причини другиму болка, ако сам не може да я понесе. Картините му били като разрязани платна. А съпругата му... пак била бременна. Тя знаела как се прави кафе в тясното помещение на живота.

 

     След двайсет години това помещение отново беше отворено. Не изглеждаше като преди. Емайлирани и осветени надписи показваха, че тук се продават картини. Галерия. Беше много по-широко. Нямаше го звънчето. И машината за кафе отсъстваше. Беше пролет, от онези пролети, които винаги предсказват, че времето ще се обърне, ако не го спреш за миг. В десет предиобед вътре влезе възрастен господин с огромна шапка и бастун. Младо момче стана от високия си стол до плота и понечи да го посрещне:

     – Добър ден, господине! Добре сте дошъл! Заповядайте.

     Той се намръщи. Свали шапката и показа рошава бяла коса, сякаш дълго неумивана и излиняла. След това се взря в лицето на младежа в една от картините. Беше хлапак, който държеше банкнота в ръцете си. И грееше от щастие. Изсумтя и видя същия този младеж с двайсет години разлика: гледаше го в упор. Но не говореше. И не държеше банкнота. Изглеждаше ядосан от нещо. И чакаше обяснение.

     Възрастният показа шапката си като доказателство за нещо и съобщи:

     – Аз съм баща ти. Добър ден.

     Младежът се усмихна.

     – Баща ми не е сред живите, но още твори. Има такива хора. Някои умират преди смъртта си, други са живи посмъртно. И продължават да дават любов. Повечето картини, които предлагаме тук – прекъсна за миг, защото съпругата му скочи от стола и се завря в килера отзад да не пречи, – извинете, ела, скъпа, дошъл е посетител, който твърди, че ми е баща. Това не се случва всеки ден.

     Тя излезе и сведе глава. Младежът продължи:

     – Баща ми умря преди три месеца, господине. Но творчеството му е живо. Създадохме галерията чрез неговите картини. – После пак се обърна към плашливата си съпруга: – Ела, мишле. Представи се.

     Дребничката девойка с коса, вързана на кок, пристъпи страхливо. Имаше руса коса и вълненото поло, което беше облякла напротив времето.

     – Здравейте – поклони се леко.

     – Ти коя си? – попита строго господинът. Гърдите му изхъркаха.

     – Съпруга съм на съдържателя. – Подаде пръсти изпод дългите ръкавели и посочи младежа: – На него.

     Едрият посетител събра вежди и се изкашля изкуствено. Размаха шапката, търсеше подходящо място да я сложи, за да се забелязва. Не намери такова. Ядоса се и попита момичето:

     – Добре, малката. Къде са... собствениците. Свекърва ти, изчадията ти или там другите, да ги вземат дяволите всичките – къде са? – Пак се закашля, този път съвсем силно и естествено. Разтресе се и посиня. Пое дълбоко дъх и присви колене.

     – Добре ли сте? – потупа го леко по гърба момичето. – Искате ли вода?

     – Попитах къде са собствениците! – изкрещя той. – Тук работеше скапаната ми жена. Целият квартал беше мой. Вие какви сте? А? Лайнари смотани!

     Чак сега младежът забеляза, че над навеса на помещението се виждат трима яки охранители и две беемвета. Джипове. И нещо в него прощрака. Не залагаше вече – повече от десет години. Художникът, съпругът на майка му, го убеди да вижда красотата отвъд парите. Не беше лесно. Но сигурно щеше да се превърне в това, което е днес този човек, дошъл с внушителното твърдение, че му баща. Прекръсти се.

     – Какво се кръстиш, путьо? А? Страхливец! Добре, че те оставих. И тая уруспия, майка ти, и на нея...

     Спря за миг, когато видя бившата си съпруга си в една от картините. Беше гола. Полегнала на стар диван, с ръка нагоре. Голата Маха. Но по-слабичка. И с руса коса. Надигна бастуна си и започна да удря платното с все сили.

     Младежът натисна паник бутона. Въпрос на време беше да дойде полицията.

     – Аз съм дошъл, за да ви дам пари! Мангизи, копеле! – Изръмжа на пресекулки, дишаше тежко, и се огледа, за да седне някъде. Тялото му тежеше. Видя стол в ъгъла на помещението, тръгна към него, но дочу свистящия звън на алармата. Спря се. – Не бива да се задържам тук. Колко пари искаш, тъпанар? А? Поне да спя спокойно. Нося ги. Казвай, копеле мръсно! Не мога да те мисля цял живот. Вземи парите и ми се махай от съзнанието! Ясно ли е?

     Лицето му беше злобно и сиво. Сякаш бе долетяло от димните дни на зимата и не искаше да се примири с пролетта. Така го видя момичето с кока и се сви на кълбо в ъгъла на галерията, до стола, към който се беше насочил господинът с шапката в ръце. Тя познаваше всички във фамилията на мъжа си, свекърва ѝ беше толкова добра с нея, всъщност всички, и сестрата, и братчето на мъжа ѝ... те бяха хубави хора. Този откъде се взе? Защо са ни парите му? Защо не са ѝ казвали за него? Лошо стана, че свекърът умря без време, беше много обичлив, свестен и тих, всичките му картини се харчеха като топъл хляб, сякаш трябваше да си отиде, за да разберат онова, което е носил в тях, а сега научаваше нещо, за което не беше чувала... Боже! Какъв е този лош човек? Не може да е дошъл за добро.

     Младият мъж рипна и хвана бастуна на баща си. Изкрещя:

     – Нямаш толкова пари, негоднико, за да заплатиш платното, което съсипа! Майка ми не се продава!

     – Майка ти беше обикновена курва! А ти, ти си...

     Взе шапката от ръцете му, трябваше да прояви уважение. Остави му бастуна, за да се крепи. После с другата ръка го удари рязко, без злоба, делово, но силно. В челото. Старецът се строполи на пода като чувал.

     Охраната на посетителя реагира веднага, нахлуха едрите мъже в помещението и стана бъркотия. Затиснаха младежа към стената и завързаха китките на момичето със свински опашки. Дебела жена с дълги мигли гледаше невъзмутимо през отвореното затъмнено задно стъкло на един от джиповете.

     В същото време дойде полицията. Картините бяха застраховани.

     И заваля. Просто се изля като из кофа този пролетен дъжд. Малко хора се осмеляваха да вървят из улиците по това време, освен ако не е крайно наложително. По телевизиите съобщаваха за някакъв жълт код, който предвещава наводнения и опасности. Но имаше малки храбреци, които не гледаха новините по това време и играеха на криеница из гьоловете в квартала. Дечурлигата познаваха само кодовете на радостта.

     Трамвай се опитваше да премине през блатото на току що ремонтираната крива улица и дрънкаше със смешния си звънец, за да не сгази някого в мокрото. Бялото му око освети чертите на хубава жена в черно. Ватманът намали и я огледа с възхищение. Тя беше на петдесет и четири години. Разпъна чадъра си, за да предпази разкошните си руси коси, и бавно завървя към галерията наблизо без да знае какво се случва там.

     Правеше това всяка вечер през последните три месеца. С една и съща мисъл.

     Надяваше се да види любовта си в платното. И да съзре себе си през нея. И чрез него, художника. Съпруга. На чаша късно и черно кафе.

     (Край)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Костадине, Станислава, Мариана.
  • Жестоко!
  • Влади незнам какво да кажа,а винаги съм казвал че твоите разкази ме умислат много.Направо незнам.Поздрав.
  • Благодаря, Силве, И. К.
  • Последно време думите се блъскат в мен и не искам да ги пускам... Прочетох с окото на експерт в галерията на живота. Създал си шедьовър. Образ и сюжет, чувства и възприятия...Все едно бъркам в чаша с чудесно направено кафе...с мляко, захар и много,много любов... Ето така се създават най- великите редове за човешкото око и за душата и сърцето. Благодаря!
  • След посещението на господина с бастуна, спрях да дишам, стискаше за гърлото. Не знам за художника, но ти Владимир, си нарисувал с думи как изглеждат раните отблизо. Как изглежда според някои и т.н. Трудно мъж прозаик може да ме разчувства.
    Много е силно. За финала нямам думи. Предполагам, че така щях да се почувствам, ако бях изпила три кафета. Като надрусана. Адмирации и почитания!
Предложения
: ??:??