27.01.2019 г., 18:50 ч.

 Кафе - 1 

  Проза » Разкази
675 3 9
Произведение от няколко части
  •   675 
    Проза » Разкази
  •   420 
    Проза » Разкази
  •   440 
    Проза » Разкази
10 мин за четене

     Тя правеше най-хубавото кафе в квартала. Магазинчето беше съвсем тясно и до щанда се стигаше след кратък преход надолу към някогашно мазе; две стръмни стъпала отделяха улицата от изкуствената светлина на претъпканото повещение. Вътре не можеха да се поберат повече от двама души. Като изключим хубавата продавачка, разбира се. Казваха, че преди години в тази стара сграда паднала цяла тераса от втория етаж. Нямало загинали хора. Но тъкмо те вероятно са съчинили случката.

     Мъжът беше около четиресет годишен, облечен в спортни дрехи, малко разчорлен и като че ли недоспал. Часът бешеше десет преди обед и пролетта създаваше ведро настроение у всички. Рядко можеше да се видят толкова бодри хора на едно място, при това във вечно задушливия и обикновено мръсен център на града. Мъжът забеляза това и също подобри настроението си. Леко му беше да върви тази сутрин. Носеше старите си спортни обевки, готини, зацапани, но здрави. Окастрените клони на дърветета сякаш го поздравяваха, напъпили в зелено.

     Отвори вратата и палаво звънче над вратата оповести посещението му. После бавно преодоля стъпалата и погледна първо луменесцентната лампа, за да свикнат очите му. Винаги правеше така. Харесваше продавачката и искаше да ѝ се наслаждава без да замижава, да примигва и да притваря клепачи, за да избистри погледа си и чертите, поглъщани с него. Така щеше да проличи съвсем ясно, че се заглежда в нея. Затова се зазяпа в лампата като обикновен ненормалник.

     Кафеджийката го забеляза, усмихна се, но го скри, неведе глава. След това, докато той се взираше в своя безумен неон, тя бавно заголи лявото си рамо, като дръпна надолу вълнения пуловер. Имаше хубави форми и знаеше това. Презрамката на сутиена ѝ беше розова.

     – Добро утро! – поздрави мъжът, примижвайки. Усмихна се ласкаво, след като установи, че кафеджийката е особено привлекателна тази сутрин. Изпитваше страх, който го преследваше непрекъснато; опитваше се да не мисли за това, но беше неизбежно. Внушаваше си, че всяко същество, което харесва, рано или късно увяхва или просто... изчезва. Това се случваше непрекъснато в живота му. Стопиха се някак, а после изчезнаха и двете жени, които беше обичал. И всичко стана така глупаво, елементарно, а в същото време съдбовно и грубо. Винеше и за двете раздели себе си – той именно притежаваше тази идиотска способност да гаси женската благодат, тя да се стопява пред погледа му без да го иска и най-накрая раздялата като че ли да се оказва най-безболезненият начин тази мъчително досадна радост да се прекрати.

     Това беше налудно, разбира се. Но нямаше как да го промени, ако не промени себе си в този кратък разказ на обичайния живот. Това е трудно. Или пък да се случи нещо непредвидено? Случките в живота са съдбовни понякога. И заместват волята съвсем успешно.

     Тя забеляза нерешителния му вид и се замисли. Беше хубав мъж, изглеждаше съвсем зает, защото винаги поръчваше по две двойни кафета. Няма как и двете да са за него. Явно приятелката му се излежава до късно, щом го праща почти предиобед за кафе. Тя самата никога ни посещаваше магазинчето, защо ли? Поне можеше да го придружава. Продавачката изгаряше от нетърпения да я види, не да се запознае с нея, камо ли да говори с нея, само да я види. Имаше лоши предположения и се надяваше те да се оправдаят. Предположенията бяха доста сърцати и тя гореше от нетърпение да ги потвърди. Но така и не успяваше и това я дразнеше не по-малко от това, че мъжът сякаш я ухажваше, макар и съвсем предпазливо, а в същото време покорно носеше горещото кафе на оная; вероятно го чакаше в спалнята по ефирна прозрачна нощница или дори без нея. Сякаш не може да стане и да му направи кафе сама.

     – Добро да е – отговори. – Обичайното ли?

     – Да, моля. Едво двойно. Едно, моля.

     Видя как тежката руса коса се замята и разкрива заголеното рамо. Розовата презрамка беше фина и тъничка, но кожата на кафеджийката очевидно беше много чувствителна и мека, защото забеляза как леко се е зачервила от пристягането. И той се изчерви, защото усети, че жадният му поглед е вече забелязан.

     – Едно ли? – попита уж разсеяно продавачката, зарадвана, когато чу поръчката. За първи път кафетата не бяха две. – Едно двойно ли каза?

     – Да, едно. Тази нощ спах добре и нямам нужда от второ.

     Тя повдигна вежди, защото не вярваше, че пие сам и двете кафета. Но нека така да е. Все пак се развесели и отново разтърси тежката си руса коса. Трябваше да го направи, защото иначе нямаше как да не подчертае красивата прическа, която си беше направила съвсем рано сутринта. Отскоро беше разведена и ще чувстваше щастлива и пълна с енергия. Но все пак си даваше сметка, че повечето мъже, които я харесват, нямат по-дългосрочни планове от една или две срещи; тя не се съпротивляваше срещу това по принцип, но не ѝ беше цел, дори ѝ беше досадно напоследък, отбягваше запознанствата. Всъщност предпочиташе да бъде с един мъж и понякога срещаше неодобрителните подигравки на приятелките си за това. Все пак упорито смяташе, че ако не за нея, това ще е добре поне за сина ѝ – той трябва да расте с мъж и да се учи от него, дори този мъж да не е баща му.

     Чудеше се дали този особняк би могъл да е този мъж. Той не беше сам, това е ясно. Двете двойни кафета, които упорито и спокойно занасяше всяка сутрин към десет в кооперацията на ъгъла, говореха недвусмислено – той обслужваше някого. По-скоро някоя, естествено. Беше странно наистина, че винаги идва сам, че често е съвсем изпосталял и някак неугледен, че не ходи на работа, но въпреки това беше интересен. Най-много я притесняваше, че не ходи на работа. Как се издържа? На какво ще научи сина ѝ, ако...? Може пък да работи нещо през другата част на деня. Или да има свободна професия? Художник? Адвокат? Не, по-скоро писател. Да, това би му отивало. Въпреки че с тази спортни дрехи... кой знае.

     – Значи едно двойно кафе – потвърди тя като на себе си. – Едно двойно кафенце за най-редовния ми клиент ще стане на секундата.

     Пусна машината и тя леко се затресе. Приятно ѝ беше, че я зяпа, но понеже не знаеше какво точно да мисли за него, беше леко изнервена. Той изучаваше тялото ѝ по много старомоден начин, докато оглеждаше бисквитите по стените, очите му се извиваха и се бореха с вълнения пуловер, който не разкриваше достатъчно, и дори за миг ѝ се стори, че иска да я съблече с поглед. Привлекателен нахалник. Та той дори не осъзнаваше, че се беше зазяпал в голото рамо и не откъсваше поглед от там. Погледът му беще свикнал с осветлението.

     Наистина я харесваше.

     Мъжът не си мислеше за причините, нито за последствията, не си даде сметка за това, просто се случи. Харесваше я. Стига! Като всичко в живота му. Отначало не ѝ обръщаше внимание; по принцип ставаше твърде рано и първото нещо, за което мислеше, беше кафето. Отскоро беше наел квартира в този хубав квартал и не познаваше добре заведенията. Кафенетата – още по-малко. Най-близо му беше павилиончето, което отваряше съвсем рано, точно по тертипа му. Машината обаче – ти да видиш, все беше повредена; това не беше най-лошото, защото когато работеше, произвеждаше най-отвратителното еспресо, което беше пробвал. Познаваше миризмата на хлебарки от студетските години. Сварени не миришат по-добре, отколкото изглеждат на външен вид. Смени го с друго заведение, там мелеха кафето на място. Арабика, индийско, робуста и още няколко вида се смесваха и се превръщаваха в интересна амалгама. Миришеше прекрасно още докато зърната се въртяха под ножовете на машината. Но странно – вече приготвено, горещо и димящо, кафето беше ужасно на вкус. Това кафе му напомняше някои видове скъпи сирена – помиришеш ли ги отвън, блъска те отвратителен мирис на мръсни чорапи, но ако все пак издържиш или се осмелиш да ги опиташ, да вкусиш от тях, оставаш впечатлен от усещането по езика и небцето. Е с това кафе беше обратното. Сигурно оплакванията на клиентите или особеностите на миризмите бяха основната част от причините в този кафеен магазин продавачите да се сменяват тъй често. Собственичката – апетитна дама на неговата възраст, със синьо спортно беемве и тяло, напълно лишено от мярка за обемно благоприличие, споделяше, че младите хора са невероятно непохватни и алчни и няма как да е доволна от тях, след като не стават за нищо, най-малко пък за работа. Намекваше съвсем ясно, че с радост би наела някой по-улегнал мъж, който да привлича клиентите с маниери и завършеност, каквато притетежавали само хора от по-старто поколение. И му намигаше с подчертаните си, удължени, тежко гримирани и прекомерно извити мигли.

     Най-накрая и съвсем случайно откри павилиончето на хубавата жена с русата коса. Отначало го взе за галантериен дюкян, от онези, в които ловят бримки, обличат копчета или продават кинкалерия – думата знаеше добре, но не схващаше напълно съдържанието. Както и да е, мина една сутрин покрай него и усети, че се разнася ухание на хубаво кафе; обичаше кафе, много го обичаше и разпознаваше качеството на аромата; носът му сам го навря надолу, влезе, за малко да се отърколи по стълбите, но овладя тялото и нозете си, като си помагаше хаотично с ръце, и оттогава, вече близо шест месеца, всяка сутрин го посещаваше. Кафето беше тъй хубаво, че за малко да му отнеме възможността да забележи красотата на продавачката. Чак след седмица или две започна да усеща погледа ѝ върху себе си, а едва след това сам установи, като да се наблюдваше, че се заглежда в раменете, в очите и леко изпъкналото ѝ чело, да забелязва бързината и еластичната нежност на движенията и красивия тъмен полъх в очите, сливащ се с дима на напитката, която продаваше. Обикновено тя носеше сини впити джинси и съдържанието им, щедро и обещаващо, окончателно го убеди, че това е най-хубавото кафене, което е виждал през последните години от живота си. И кафето, което би искал да пие цял живот.

     Започна да идва тук не само заради напитката. Съзнаваше това. И се вълнуваше, че е така. Не знаеше дори дали да се радва. Но беше хубаво усещане.

     (Следва)

» следваща част...

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прочетох разказа ти,Владимир още като се появи,но не успях веднага да коментирам.И тъй като имам навик да влизам първо в страницата на нов за мен автор,ще кажа преди всичко,че разказваш точно като адвокат-омайно и разбираемо!Точно затова ми хареса историята,звучи като приказка...Ще се наредя на опашката да чакам следващите действия.Всъщност още сега отивам на втората част.
  • Благодаря, Костадине.
  • Влади мисля,че се задава нова интересна история,чакам следващата част.Поздрав.
  • Благодаря, Блу, И.К., Стойчо.
  • Кафе,хубава жена и мъж,ценител с вкус!Паралелни реалности, които обещават още нещо... Време е за кафе!
  • Героят е любител на кафето - хареса ми и аз искам . Без кафе не вирея добре Успял сте да вплетете топлината и аромата на тази напитка в редовете си. Благодаря!
  • И аз харесах кафето. Чакам второто
  • Благодаря, Мариана, Силве. И за любими благодаря.
  • Каква изненада! Удоволствие е, усетих аромата и си представих магазинчето. Дано оцелее.
Предложения
: ??:??