Как умират птиците
Те бяха две свободни птици, които си летяха безгрижно в гората. Бяха плахи, наивни и млади, особено женската, когато събраха в едно сърцата си, за да станат завършена цялост.
В онази пролет гората се листеше в цялата си красота. Двете влюбени птици си избраха най-старото и стабилно дърво и си свиха мило семейно гнездо. Занизаха се много лета. Една рожба, а след две лета и втора роди женската птица. А след още някое и друго лято и трета свидна рожба им се появи на бял свят. Гальовно и славейно им пееше женската, любвеобилна беше. Мъжката птица се грижеше за всичко. Носеше прехраната и поддържаше гнездото, за да е топло и сигурно. Струеше любов. Имаше обич. Единство цареше. Щастливи бяха птиците. Животът в гората бавно течеше.
Заредиха се топли лета и неусетно дойде есента. Малките бяха пораснали. Търсеха своята си съдба и скоро всяко отлетя на юг.
Сами останаха двете птици. Нямаше гласчета пискливи. Цветната пролет отдавна беше отминала. Женската, все още с окраска красива, вече не беше истински щастлива. През годините тя бе обсебена от малките и така и не забеляза, че мъжкият някак си се беше променил. Той бе станал слаб духом. Беше посегнал към убийственото биле. Удавиха го изпитите пълни чаши. Нервен и мнителен стана. Ревност изгаряше сърцето му и се пречупи. Предаде женската. Гневеше се, когато тя летеше свободно. Не и вярваше и искаше да я затвори в клетка. Задушаваше я с криворазбраната си птича обич. Той я обичаше... или поне така си мислеше. И тя го обичаше, но се умори от него. Недоверието на мъжкия бе тежък товар за нея. Тя не можеше да го понесе. Искаше да лети свободно и всичко да е както преди, когато учеше малките да летят. Беше ги отгледала и научила да се грижат сами за себе си. Вече нищо не беше същото. Птиците се превърнаха в две полусенки.
Беше късна есен. Гората се оголи и опустя. “Тук вече нищо няма да се роди! Идва зима. Дошло е тежко време, всичко ще замръзне и ще потъне в забрава.” - мислеше си женската птица. Старото дърво, на което беше гнездото им, започна да съхне и стана нестабилно. Тежки мисли терзаеха женската. Ще може ли да направи това? Сърце, дали ще и даде? Непосилно и беше. Тя бавно гаснеше.
На кръстопът бяха птиците. Нямаше вече единство помежду им. Мъжкият трябваше да поеме нанякъде, а женската тъкмо в обратната посока.
“Той смелост има ли да направи това? Или аз да поема тежката вина и... клечката сама да драсна, та всичко да изгори?!” – мислеше си женската.
***
Нищо не остана в гората. Само опустошени птичи сърца.
Две разделени - умиращи души. Птича съдба.
А бяха две свободни птици!
05.2008
Julie
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлия Димитрова Всички права запазени
