Пътувам в двойката. Спира трамвая, слизат пътници, други се качват. После пак потегля , до следващата спирка и така полека, полека пътувам и си мисля за мои си работи. На една от спирките, към седалката срещу мен се насочва и сяда мъж. Гледам си аз разсеяно през прозореца и между другото хвърлям поглед. Ей така, по инерция. А то не мъж, а старец. Старец, старец ама готин. Готин ти казвам  Кети. Отдавна не  ми се беше случвало старец да ми привлече вниманието. Докато сядаше го видях, че е висок, а сега като седна срещу мен взех да разглеждам детайлите. Физиката му запазена, като на младеж. Поне през сакото така изглежда. Косите посребрели. Ами ще са посребрели я. Ако бяха черни на неговата възраст, веднага щях да отсека, че са боядисвани. Посребрели и буйни. Е, не чак буйни, но има си човека растителност по главата. Не е олисял като узряла кратуна. Едни вежди надвиснали над черни очи. Очи строги. Сигурно са свикнали цял живот власт да излъчват. Носът солиден, не месест, а един такъв. . . Какво да ти го описвам.  Хубав нос , мъжки. И устата и брадата , всичко вдъхва респект. Гледам го Кети и скришом му се любувам. Мисля си „ Щом сега така изглежда , как ли е бил преди 30 години. И докато мятах  погледи изпод  кичура над дясното си око, стареца също се вторачи в мен.

     -Абе Ленче, това ти ли си?

Ами сега? И Ленче станах. Ако кажа „Грешите, господине” той ще си врътне главата в друга посока. Ако потвърдя предположението, следва голям въпрос. Кое е това Ленче? Рискът е бил винаги в кръвта ми.

      -Аз съм. Как ме позна?

     -Че как? Ти си все същата. Толкова години и никаква промяна.

    А сега де. Добре се насадих.

     - Радвам се да го чуя. Ама и ти си все същия.

     -Хайде бе, какво говориш? Мен брат ми вече не може да ме познае та ти ли?

   Взех да обмислям къде е най-близката спирка, та да се измъквам докато още не е станало късно. Неудобно е ма Кети, неудобно е някак си. Не знаех как да продължа. Опитах се да изляза от положението.

     - Ти къде си сега? – това се сетих да запитам

     - А-а там съм си. Все съм си там, а ти? Не съм те виждал отдавна.

   Добре де ,той си е там. Къде ли е това там. Ами аз къде ли съм. Щом ме пита значи вече не съм там. Старците най често отиват при децата си.

    - При децата съм. Там е по-добре. Широко е. Има място и за мен.

    -Деца ли? Нали нямаше деца.

   Сега вече сгафих яко. Как ги измислих тези деца. Да бях казала „ на вилата” ,то кой ли няма вече вила. Потегнат старата къща на баща си на село и вече вила имат. Значи не съм имала деца. Виж ти? А сега си имам.

     - Ами така, решихме да си осиновим.

     -Чакай, чакай. С кого решихте да осиновите?

     - Как с кого? Само семейства могат.

     -Така ли? – поприсви малко уста старецът - Нали беше стара мома.  Ти ожени ли се, бе Ленче? И аз да не знам. Как ти бях хвърлил  мерака като почина Ванчето. Ти толкова плака на погребението, че чак и мене ме разстрои. И сега като те видях си казах „Удари Пешо джакпота. Пипвай я сега и не я изпускай. Разнесе се слух, че в някакъв старчески дом си се приютила. Пък то виж. Оженила си се. Даже с деца си се сдобила. Пак изпуснах лотарията".

   Беше на Архангеловата задушница,  та отивах Кети да му занеса на моя житце и някои там други неща дето приживе много ги обичаше и виж каква среща направих.

    Събрах кураж и изстрелях градивно предложение:

     -Нищо не е загубено, нито джакпота, нито лотарията. Да отидем  да почетем моя, ако речеш и твоята,  после може заедно да потърсим  игрите на късмета.

      -Та, Кети, оказа се, че и той при неговата отивал. Жито носел. Разделихме това дето го носехме между моя и неговата. 

На връщане много, много се смяхме. Като седнал срещу мене, видял ме и си казал:

       -  Каква жена? Дръж здраво  Пешо, да не опуснеш късмета.

        - Както си изяснихме после, нито той е познавал някакво

Ленче, нито аз съм била някога стара  мома самотница.  А сега пийни си кафенцето,  Кети,  докато е горещо. Аз те черпя!