Ето го, ето го, бърза надолу по стълбите. Още рано е, а вече закъснява. Бърза, бърза, ала ключовете на колата са се смесили с какво ли не в джоба му. А! Откри ги. Пали колата и излиза от малката уличка. Впуска се в потока на движението, което бърза ли, бърза да стигне за... някъде.
Един псува, друг вътрешно си се нерви, трети от напрежение забравя правилника за движение и кара ужасно, че да остави предните двама все така нервни и гневни. Ала ето го моят човек. С малката си количка, насред целия този поток от хора и машини, потеглили стремглаво към своята цел.
Ех, как ви създадох, а вие до къде стигнахте! В този век, пореден, поне оцеляхте и все още хората съществуват, ала моят човек, така бърза, че дори не се сеща да се замисли, от къде е дошъл и защо отива в посока, която все повече го препира. Цялото това напрежение, всичките тези различия... Защо? За кой дявол ви трябваше да си измисляте всички тези различия, определения, граници... Нима ако ме имаше и исках да ми се кланяте, щях да ...