Ако тъгата имаше крила, то те със сигурност щяха да бъдат жълти – мислеше си Тя, докато наблюдаваше с възхита изящната пеперуда, която бродираше идеални овали около гроба. Дали пък това не е душата на майка ù, преродена в крехко, ефирно създание, което с нежността на току-що събуден слънчоглед осветяваше прегорелия юлски пейзаж в края на селото? С едно движение на тънката си ръка Тя отметна соления воал пред лицето си и се вгледа в черно-бялата снимка върху камъка – скули, изсечени сякаш от длетото на античен скулптор, устни – тънки и неуловими, като утринен бриз, нос – по-голям от обичайния размер, но с перфектна форма, на която дори и древните елини биха завидели... Но най-изумителната прилика между нея и избледнялата фотография бяха очите – меки и топли, като есенна шума и тъжни като ноемврийски дъжд. Знаеше, че светлите ивици в ирисите на портрета носеха същия цвят като нейните – прозрачно жълти, като лунна пътека по спяща водна повърхност. Тя не беше никак подготвена за тази „среща” и затова откъсна няколко бели цветя, поникнали върху плътта на телената ограда и кантарион, много кантарион. Отново жълто – пробягна през замъгленото ù съзнание.

    Откакто продаде къщата на село и се премести да живее в града, не беше идвала на гробищата, оттогава бяха минали точно петнайсет години, и някак естествено подсъзнанието ù я пренесе първо тук.

    Не познаваше майка си, познаваше само ръбатото чувство за вина, което я задушаваше в дългите тихи вечери, вината, че живее за сметка на друг, твърде рано прекъснат живот. Беше бясна на неуслужливата си памет, че е изтрила с времето единствената мимолетна среща с майка ù – Тя, с още неотмитата пелена на майчината утроба, върху нейната порцеланова и дъхава гръд, миг след раждането, миг преди да си отиде завинаги. В редките случаи, когато сънят я спохождаше, сънуваше неустоимия аромат на кърма.  В студените зимни дни, сгушена до бумтящата печка, Тя отпиваше горещи живителни глътки от разказите на баба си, разкази плътни и цветни като кино лента. И сякаш можеше да докосне кехлибарените ù коси, сякаш чуваше звънливия ù смях и безшумните ù стъпки, сякаш усещаше нейните милувки – нежни и топли, като слънчеви лъчи по девствените листенца на новороден слънчоглед.

    Тя усети, че устните ù са сухи и напукани, едва когато жежкият летен вятър прокара огненото си острие през тях. Опита да ги навлажни, като ги притисна една в друга, но това само усили болката. Последва тежкият, смазващ дъх на вятъра и той я отведе до къщата на нейното детство.

    Новият собственик беше променил до неузнаваемост сто и петдесет годишния ù дом, макар че някой от характерните му черти бяха запазени – двете лози, почти всички овошки в градината и каменната двуетажна пристройка с мазата. Тя се изкачи бавно по разкривените, станали вече опасни стъпала, погали с върха на пръстите си лющещата се кожа на мазилката и се озова на пруста. В дробовете ù нахлу острият мирис на посолени овчи кожи, проснати да съхнат, премесен с този на бъз и лайка, разстлани на дебел килим върху пожълтели вестници. Надникна през прокъсаната хартия на прозореца и погледът ù целуна всяка вещ в хладната одая – масивния скрин, в който беше скрито най-голямото съкровище – чеизът на баба, пружинените легла с метални табли, изрисувани с лебеди, водни лилии и вечно жадни върби, безценната колекция от ракиени чашки, с големината на напръстник, изработени от най-фино стъкло в изумруден цвят, плетените дамаджани, кования ръжен – всичко непокътнато и покрито със сив, лепкав слой самота. Окльощавялата и от години ялова вишна скърцаше и при най-лекия полъх на Южняка и ù напомни звуците, които издаваше духалото в дядовата работилница, с което той разпалваше огъня за железните обръчи на каруците. Изтича в задния двор, а там я посрещна старият орех, нарамил колчан мълчание, готов да стреля във вече кървящото ù сърце. Тя побягна с всичка сила и след секунда се върна в операционната, точно когато нейната дъщеря с неистов плач се вкопчи в своята първа глътка живот.

    Последните лъчи на отиващия си ден се вмъкнаха през един процеп на плътно затворените щори, оцветиха в жълто белите болнични стени и гальовно милнаха розовите бебешки бузи.

    Миниатюрната пеперуда изпърха нечуто над хленчещия вързоп и размаха крила, като за сбогом, и полетя към тунела с последната за юли светлина. Тя стана и тръгна след нея, погледна през рамо, за да види крехкото си тяло, приютило за пръв и последен път нейната рожба и тогава... сред тежката омара от дезинфектанти и разтвори се разнесе чистият дъх на ноемврийския дъжд. Тя последва пеперудата, защото знаеше, че някъде там я очаква топъл чай от бъз и лайка и сладкиш от вишни с орехи.

     Сега беше сигурна, че крилете на тъгата са жълти.

    Един слънчоглед разтвори копринените си клепачи, малко преди слънцето да залезе. Изпрати и последния му лъч с пъстрия си като шума поглед и му обеща всяка нощ да го сънува.