Глава тридесет и шеста

За Станчо Карабелстанчев, приятелят на наш Тошко

Таман си мисля за Никито и гледам – минава батко му, Тошко. Дето стяга багажа за Канада, че от там му предложили най-свестни пари за труда му. Щото и от Европата го искат, даже някакви французи идваха лично да го видят, ама той рече, че отвъд океана ще е най-добре. Та рекохме си „здравей, здрасти” и наедно погледнахме как край парка минават три коли – две с охрана, а в голямата сам господин Станчо Карабелстанчев. Викам:

- Тоше, тоя никога няма да напусне България. Тук си паразитира, тук си е добре.

Пък Тошко ми отговаря спокойно:

-  А, познавам го.  Често се виждаме дори. Той отива в офиса на холдинга си, аз, както обикновено, чакам на опашката в бюрото по труда. Няма подходяща работа. Пък и каква работа има вече тук за атомен физик?

А преди беше иначе. В училище аз бях водещият по всичко, а Станчо добрият спортист. Другарката Петрова казваше, че най го бивало във високия скок – не му тежал никакъв мозък. После го приеха в спортното училище, но продължихме приятелството на бартерна основа. Аз му разказвах интересни книги и филми, та да блести пред мацките, пишех му домашните, а той ме черпеше с луканки и торти – все не можеше да изяде полагащия му се порцион на надарен подрастващ спортист. И стана шампион по нещо си. А после дойде демокрацията и той се зае със застрахователна дейност. Сега има холдинг – търговия, охрана, застраховане, че и интелектуално-компютърни дейности развива.

Понякога Станчо ме изтегля от опашката и ме води в близкото заведение, по една случайност и то негово. Келнерките си чупят краката от тичане, той ги управлява дистанционно, а стриптизьорката се върти наблизо в случай на необходимост – изобщо, лайфа си човекът.

- Упоритост ти липсва – поучава ме той, дъвчейки любимото си мезе за уискито – люто чушле – Виж мен. Упорит съм за трима. Една вечер, още в началото, ме набараха някакви. Викат: „Ти ли си Иван?”. И ме пребиха от бой. Ама на мен не ми пука – не съм Иван.

Иначе при Станчо всичко си е наред – върти си бизнеса, плаща на разни да му изчисляват печалбите и  крият данъците, а сам той си живее със знанията от пети клас.

- И ти можеш – вика ми – Само започни. Ей де я чужбината. Иди, купи една цистерна бира за, да речем 1 000 евро, продай я за 3 000 и с тия три процента си живей живота.

Такъв си е Станчо – добра душа, умееща да се весели по своему. Все ще ми подвикне, когато мине с бронираната си лимузина покрай опашката:

- Ей, брато, нали така казваше другарката Петрова – учи, за да не работиш.

Глава тридесет и седма

За ремонтите по женските фасади и корпуси, както и за подмладяването на личните булки

Митето нещо се моташе и реших да отида до тях. Обаче, за по-пряко ударих из стария квартал, дето не бях стъпвал от години. Има-няма – откакто се преместихме в кооперацията. Та изведнъж сега спрях поразен на познатата уж уличка. Старата барака, дето дядо Пейо – бащата на съученика ми Ванката, държеше магаричката си, липсваше, вместо нея се въздигаше кокетна постройка, окичена с разни табелки. А те – обсипани със сочни хубавици и лепливи надписи: „Салон за красота. Без оперативна намеса ще направим очите ви огромни и изразителни, тялото ви стройно, гладко и без бръчки, тенът ви – аристократичен”.

Ай тоз Ванко, тоз Ванко! От малък си е такъв разтропан. Що контролните спестихме по негов акъл. Втора смяна сме, слага той мокра попивателна между крушката и фасонката и, когато изсъхне – щрак! Не минава ток. Учителите се щурат побъркани, ние крещим и се кефим…

Влязох в бившата барака, посрещна ме стройно, апетитно гърдогъзобузесто девойче в бяло:

- Добър ден! Какво ще обичате?

Обясних й, че търся шефа и тя изчезна някъде. Изведнъж Ванко се материализира отпреде ми – със златни рамки на очилата, с благородно сива коса, в елегантен костюм, който едва не префасонирахме от прегръдки и потупвания по раменете. Е, пихме и кафе, и оригинална царевична ракия, и сладки спомени намазахме. И го заразпитвах за новото му поприще. Позасмя се Ванко, погледна през стъклената стена на офиса какво става навън, пък рече:

- Специални методи имам, брат! Ето – научих маса жени…  И като брой, и… разбираш… да отслабват. По метода на баба ми. Сто грама ориз  на ден, пет пъти дневно…

- Че те ще умрат от глад – да не са китайки?

- О, не го ядат. А го разсипват и после събират. Зрънце по зрънце, пет пъти на ден. А мъжете оправям по системата на дядо – закарвам ги на риболов за седмица и се хранят с каквото уловят.

Аристократичният тен е по-лесен. Налагаш с пудри и мазила месец, а после съобщавам цената. Директно стават аристократично бледи. Е, малко трябва да подобря системата, защото напоследък взеха да почервеняват и позеленяват. Само си развалят фасадите.

- А огромните очи? При това изразителни?

- Още по-лесно. Връчвам им  сметката накрая. Такива изразителни и огромни стават…

На тръгване го попитах и нещо интимно:
- Предполагам, че и твоята жена си направил Млада и красива?

Ванко се засмя доволно:

- О, нея я подобрих по метода на баща ми. Просто я смених за онова маце, дето те посрещна. Най-хубавата, безотказна и комплексна метода, ще знаеш…

Глава тридесет и осма

За село Айдушко някога и в наши дни

Даааа… Знае си Ванчо работата – не само се вписал в новото време, ами и направо се изписал като модерен герой. Ами така е, нали си е от село Айдушко. Не знаете кое е село Айдушко? О, слушайте тогава.

Векове наред животът в село Айдушко си течеше спокойно, безметежно. Жителите му бяха хора обикновени, с нормални за селото си характери. Те не се увличаха по празните приказки, а по пълните кесии. Не ги привличаше бледата луна, а тихата тъма. Не гонеха жерав в небето, а търсеха врабче под чужда стряха. Не скачаха през куп за грош, а и двата прибираха в торбата. Не попадаха никога от трън на глог, освен ако не се налагаше да прескачат чужди огради.

Най-голяма слава получавал някой, който успявал от съселянин нещо да отмъкне. Ето – веднъж Стефан Тихото зърнал жена си и съседа си Димо, заети във волна програма на сеновала. И какво – втурнал се с вилата? Не, тихо с промъкнал и гащите на Димо прибрал. Та после цяло село го хвалило и славило, а на неумелия любовник даже насмешлива песен изкарало.

Не се отказали от навиците си даже, когато люта суша ги загризала. Направили голям курбан, метнали в казана цяло теле, прибрано от съседното село заспало. Та не е за чудене, че на другия ден господ се смилил, рукнал обилен дъжд, разцъфтели ниви и градини. Ама дъждът се излял над съседното село – там, отдето отмъкнали телето…

Защо ви разказвам тази история ли? Ами защото днес и село Айдушко е останало с едни старци на доизживяване. Младите вече ги няма, по градовете са и столицата наша любима. Не ги ли познавате? Фараони, банкери, застрахователи, политици, министри… ония, дето с чужда пита помен правят и продължават делото на деди и прадеди.

Глава тридесет и девета

За наше пък село

Най-хубавото на наше село е, че телевизия и радио до него почти не стигат поради едно особено подреждане на баирите, а вестниците размътват спокойствието само в петък, когато Слави пощалионът ходи до града с ,,Варшавата”. Така  последни разбрахме, че го няма Тато и е свършило онова отвратително мирно и добро време.

Още същата вечер на площада се състоя първия свободен митинг. Редовно репресираният от милицията Стефан Тарзана произнесе реч пред демократичната общност в лицето на  полутрезвия Митьо Чашката и партньора му дядо Ваньо Глухия. На изборите  за демократа  Стефан бяха пуснати четири бюлетини /гласува и бабата на Митьо/, та кмет стана Кольо Даскалчето, събрал стотина  пъти повече гласове.

Затова пък Тарзана пак зае важна власт. Ходи до града  и се върна  председател на ликвидационния  съвет, в който включи съидейниците си. Тарзана  наистина имаше богат опит в разграждането на ТКЗС-то  - колко пъти милицията  го репресираше заради това. Кога го хванали с дини, кога с нафта или зърно. Но нашенци са малко консервативни, та като видяха как  на един път продаде двадесет юници за салам, най-недемократично го набиха, ходиха  къде ходиха  и си избраха друга тричленка. А сетне Нешо кръчмарят  си взе сателитна чиния, успя да хване София  и после почна една…

Сега вече селото  ни е демократично и модерно. Нямаме пазар, а холдингцентър. Там работят кака Мина и бай Цветан – тя е брокер на зеленчуци, а той дилър на картофи. Стефан Тарзана  стана застраховател – застрахова местните  бизнесмени  по сергийките, та все припечелва нещичко. Даже откри  валутно казино, което стана нормална кръчма  поради липса на валута. Доведе и стриптизьорка, младичка една, наполовина  на годините на дядо Ставри, дето още при социализма  му честваха  столетието. Митьо Чашката работи  като охрана в казиното, въоръжен с кобур, готов да отблъсне нападателите с руски одеколон, защото със спрея изтрепа комарите у тях. Но от полицията  искат да му вземат одеколона – не отговарял на Женевската конвенция.

До централната селска локва, наречена шадраван, се издига  местният секс-шоп. Там идват търговци  от града. Носят стоки от Задбосфорието, така че  влизаш с парите си – излизаш гол. В бар ,,Невада” пък Нешо  кръчмарят предлага  богат  избор от оригинални  питиета. Няма опасност от ментета – тай сам  си ги прави. Е, нещо  хората  в селото  понамаляха, че ги  удариха  годините  и монетарната  реформа, но засега  живеем. Само се молим да не идва  повече демокрация, щото  и тая едва издържаме.

Глава четиридесета

За снега, улицата и децата

Отново сняг вали

/съчинение на Гошко от IIIб  клас/

Първият сняг е един бял, бял. Вярваш му като на политик, че все така ще е занапред. А после пада нов сняг и става сивичко, прикриващо всичко. Не се виждат ямите по улиците, изсъхналите дървета са като от зимна приказка, хората са бели, бели – като ангелчета. Тате вика, че тоя сняг бая грехове ще покрие, ама все ще се стопи някой ден и тогава ще стане една….

И да вървим е интересно. Няма градски транспорт, та трябва да питам госпожата по природознание защо в природата се срещат заедно дъжд и сняг, а градски транспорт и сняг не се понасят. Снегът е покрил стария лед и току някой тупне на него. Тате каза, че бая народ са изпързаляли тая година, ама управляващите пак останали прави. Щото падат само ония, които ходят пеша, а господата все се водят в лимузини.

Ние пък не само гледаме кой как кога пада, ами и спортуваме. Мерим колите със снежни топки. Но само старите, защото хем са дребни, та трудно се улучват, хем ония новите са опасни. В тях се возят едни батковци … дето най-напред бият, пък сетне питат кой беше. И са богати. Щото крадат, вика тате. Така, казва той, както всичко започнало да краде, скоро най-после ще нарасне благосъстоянието на народа.

И полицаите не мерим. За тях бате казва, че когато са гладни стават опасни. А аз как да разбера хищни ли са днес? Ето – на ъгъла една лимузина разфасовала стара таратайка и двама батковци хванали чичкото с цайсите, дето я карал. Искат му компенсация в евро, защото са пукнали левия мигач в бившата му кола. И един полицай има наблизо, ама нито вижда, нито чува. Стои, гледа на другата страна, даже диша – като жив е.

А иначе – каква хубава зима! Какъв бял сняг! Колко е красиво! Каква ли голяма кал ще стане напролет!