Глава дванадесета – за кривия път

Спах, каквото спах, станах, хапнах и – хайде в кафене-гараж-вариетето на Ванката. Пък там още от вратата ме посреща Тишо от съседния блок. Е, сами бяхме, та седнах при него. Той да ми каже нещо, аз на него друго и така денят да минава. Щото сега сме на години, дето всеки ден гледаме хем да минава бавно, хем все пак да мине. Щото не мине ли…

Та вика Тишо на Ванката още рано в десет часа:

- Дай по едно. За последно. О, не – за повече нямам желание в джоба. А пък животът стана много сложен – трябва ти повече ракия, за да го възприемеш. Ей сега тая война, дето н и готвят пак нейде из равнините и пустините… Като чух, че янките рекли на евреите да не нападат, без да ги предупредят поне, и викам на моята : „А бе, и тоя       президент, афросаксонеца, да не са го хванали с някоя започната и недовършена стажантка?”Пък тя ме сгълча да гледам и си кютя.

То аз много не зяпам. Гледам само в петък, когато е телевизионният секс... Как „Какъв секс”? Дето ги показват депутатите и министрите, пък аз викам: „Вашата...”

Ама сега гледах как президентът говори. Друг път може три часа да приказва и нищо да не казва, сега от раз стана ясно, че нищо не му е ясно  за нищо.

Пък после депутатите... Що ли не им раздадат по една образователна секс брошура? Щото каквото и да стане, ама при всяко положение, една позиция си знаят – едните на кестерме, другите наопаки. Но уверени! Здраво сме се били хванали за НАТО.

Абе, то не е важно здраво ли е, важно е какво са ти подали да се хванеш! Защото входът във войната е свободен, ама изходът се плаща. А тя сега каква става? Почват, изходът го няма никакъв, а и входа го затворят с окупации. Те, иракчаните, да речем, се уредиха – само три седмици ги обстрелваха!

Ама ние какво да кажем, като това е двадесет и пета война през живота ни... Имало едни бомби, неутронни, очиствали хората, но опазвали машините, сградите, пътищата. А нашите политическо-бандитски бомби са обратни. Очистиха заводите и фабриките, оставиха хората. И никой дума не им реква.

Затова  пък избори идват. А българинът на избори е като жена-шофьор – нито знаеш какъв мигач ще даде, нито накъде ще завие.

Но пък политиците очакват да им гласуваме. А нашите политикани са бетонни хора. Никой не може да ги пречупи. Винаги първи превиват гръбнак.

Я виж телевизията ни, пък после пусни чуждите. Боже-е, ще речеш , че за две различни неща говорят!... Кое? Американците ли? Абе, те са си каубои! Виждат, че двама някъде нещо се карат и, за да ги помирят, им мятат граната помежду им.

Пък ние си кютиме. Защото все ни викат – те това е правия път към световната демокрация. Ама много е крив тоя прав път, бе!