Трябваше да се свиква и с ранното ставане. Много обичах да се излежавам до обед, но поне до изборите се налагаше да туря край на това. Беше вторник сутрин, едва осем и половина.  

       Анита и Рая също станаха с мен. Тримата пихме по едно студено кафе в хола и те решиха да ходят на шопинг в новия въздушен Мол. Въздушният Мол беше последната хай-тек и културна гъзария на града. Наскоро беше изграден върху сградата на Софийския университет. Анита не пропусна да ме изкрънка за дванайсет еврокойнс и два кода за телепортатори до там. Щом ѝ ги дадох и двете с Рая загубиха интерес към мен и ме оставиха на мира. Те влязоха в банята за сутрешна вана, а малко по-късно ги чух как се кискат и отиват в спалнята на Анита. Там имаше да се контят и нагласят с часове за шопинга си.

       Аз си допих кафето и изчетох многобройните съобщения по делта-фона. От снощи не спираха да пристигат. Голяма част от тях бяха от хора, които не помнех и от организации, с които не съм имал сношения. Например Комитетът по посрещането на извънземните ме поздравяваше. Честитяха ми и от Обединеното общество на асоциираните адвокати в единна Европа  (ООААЕЕ).    

       МИЗЕРИИ също ми бяха пратили съобщение. Те ми желаеха успех в новата работа, но напомняха че имам няколко неплатени членски вноса към тях. Отдолу се мъдреше електронният подпис на ротационния председател, Йоханес ван Пън от Нидерландия, голям мой приятел и банкетен съзаклятник. Старият Ханс обещаваше да прескочи насам и да ме навести някой ден като минат изборите. Имаше също така доста съобщения от бивши и настоящи клиенти, някои много любезни, други никак. Най-милото съобщение идваше от г-жа Минкоф, моята учителка по математика. Тя казваше, че много се гордеела с мен, макар да не можела да се начуди как съм стигнал дотук, понеже съм бил най-слабият ученик, за който се сещала.

       След това затворих делтата, облякох се официално и взех телепортатор за предизборния щаб. Бях в първия си работен ден и не биваше да закъснявам, поне не много. В десет без петнадесет вече се намирах в двора с италианския райграс. Блиндираната врата на къщата се отвори от едно приветливо джендър на неопределена възраст. Папата беше споменал, че освен Стоян другият хуманоид в екипа ми щял да бъде джендър, така че това явно беше то.

       - Добро утро, г-н Ясен Кенеф – каза приветливото джендро и ми подаде лявата си ръка, за да се ръкува. – Аз съм Лори Едно, Вашето офис-асистент. Заповядайте, моля! Почистило съм кабинета Ви и той е готов за работа. Искате ли кафе с касис?

       - Не, вече съм пил. Свържи ме с Папата – наредих аз, докато се отправях по коридора към кабинета си. – Ако ме търсят журналисти, кажи им че утре ще направя изявление. Блокирай всички представители на ТВ „Пет-шест“ и платформата „Ну-ню Нюз“.

        - Разбрано. Кога да Ви свържа с Папата? Сега или веднага?

       - Преди малко – отговорих иронично и забелязах с леден тон: – За теб той не е Папата, а господин Лазароу. Ясен ли съм?

       - Да, г-н ясен напълно... Извинете! Искам да кажа, да г-н Ясен Кенеф, напълно сте ясен – каза джендърчето и се изчерви. – Извинете ме, това няма да се повтори.   

       - Извинено си. Къде е Стоян?

       - Няма го, г-н Кенеф. Притеснява го сушата и отиде да си полива люцерната.

      Българска работа! Стоян сам ми хленчеше дето роботите ни бягали от работа, но те явно от него са се учили. „Какъвто стопанинът, такъв и роботът му“ – припомних си аз старата поговорка. Нищо де, поне за днес той нямаше да ми трябва, пък и джендърчето изглеждаше съвестно.

       Тъкмо се бях проснал на един аерофотьойл в кабинета си и пусках системата за въздушно масажиране и Лори Едно обяви по интранета, че организира Зуум връзка „с достопочтения г-н Езекил Лазароу“ - както самото то го нарече.

       Папата не беше сам и не беше в офиса си. Включи се от една мъжка сауна. Беше гъчкано с някакви арабски нерези, увити в пешкири. Той самият беше по халат, което не правеше гледката по-приятна за очите ми.

       - О-о, Кенефче, как е първият работен ден? – попита той. – Какво е усещането да работиш за тумба тъпаци?

       - Не знам – отвърнах му, – още не съм видял нито един манихеец. Къщата е празна, само аз и джендърчето сме. Стоян отишъл да полива някаква люцерна. Сега какво да правя?

       - Уф! Казах ти аз, че този Стоян е голям дръвник. Без него няма ли да се оправиш с машината на времето?

       - Мисля, че ще се оправя. Видеоинструктажът беше добър.

      - Тогава слез в лабораторията и пренеси Кешмор в наше време. Сийка би трябвало да е с начални настройки. Ръгаш кодовете в нея и това е.

       - Ти няма ли да дойдеш?

       - Не, аз имам малко работа сега – каза Папата и се огледа леко сконфузен. – Знам, че си мислиш, че мърсувам, ама не е така. Господата тук са инвеститори от един много специален фонд. В силно напреднали преговори сме. Сега ще моля да ме извиниш – той изключи приемника си и напусна Зуум-връзката.

       Типично за него. Той или прави бизнес, или секс с мъжете, или и двете. Оставих го на любимите му занимания и закрих връзката. Помотах се още малко в кабинета. После уплътних времето до обед като изиграх един мач с Реал Мадрид по 5Д симулатора. Точно в дванайсет дойде Лори Едно и ми сервира обяда, пресни трюфели с бахур и лютеница и чаша шардоне от Райнланд-Пфалц.

       След като се наобядвах слязох долу в лабораторията. Сийчето си седеше там, кротка и безмълвна. На предната ѝ страна светеха дисплеят и бордното табло. Тя беше готова за експлоатация, а указателните кодове бяха в ръцете ми. Поколебах се за миг, но после си казах, че няма какво повече да му мисля. Айнщайн беше програмирал всичко. Човекът от двадесетия век трябваше да се яви пред мен и толкова. Прекръстих се, наредих командите, въведох кодовете и зачаках.

       Мина известно време, през което гледах как на дисплея се изписват най-различни координати за време и пространство. Това значеше, че Кешмор вече пътува насам. След около половин час мигащият отгоре надпис „Трансферът в прогрес, моля изчакайте!“ угасна. На мястото му се появи нов надпис: „Успешен трансфер. Моля посрещнете своя гост от миналото!“ 

       Зелената лампичка светна и UST -четецът се активира. Входо-изходната врата се отвори. Пред мен застана митичният Джон Кешмор, който само за минути бе пропътувал 143 години напред във времето. Той изглеждаше крайно нелепо, но аз очаквах такова нещо. В края на краищата беше досущ какъвто го беше показал обяснителният видеорепортаж. Червенокос, скулест и слабичък, облечен в смешна дреха, прилична на покривка и наричана по негово време шлифер. Прическата и лицето му също бяха много смешни. Имаше твърде много коса, почти като жена, и тя бе сресана на една страна. Освен това си беше пуснал два гъсти еднакви мустака, които слизаха вертикално надолу точно пред ушите му. Комисията по дискриминация и равенство със сигурност щеше да го глоби за това своеволие.

       - Извинете, сър! Вие ли сте Папата? – попита той на чист български веднага щом излезе от Сийка.    

       - Не, сър, не съм – отговорих му доста объркан. – Папата не е тук в момента. Аз съм шефът на предизборния му щаб. Тоест на партията му. Наричайте ме Ясен!

       - А, ти си бил Ясен, значи... не, благодаря. Ще ти викам Кенеф в такъв случай.    

       - Значи Вие... Значи ти знаеш имената ми? – казах вече съвсем смаян.

       - Знам ги, ами. И други неща знам. Я да се качим горе в кабинета ти. С теб много имаме да си говорим.