В съавторство с Владимир Георгиев
През лятото той вървеше зад мен и се задъхваше. Аз се обръщах и го поглеждах. Челото му беше като на Христос. Капчиците пот срещу жаркото слънце ставаха капки кръв в очите ми. Ние стъпвахме в избуялата трева боси и смаяни. И когато спирахме да събирахме прашеца полепнал по лицата ни, от вдишването на прецъфтелите рози и жълтите цветя, на мен ми се завиваше свят. Тогава той беше Капитан Планета и в едната си ръка държеше Земята, а с другата ме галеше по гърдите. Тогава кафявите му очи ставаха пъстри и докато замъгляваха с отблясъци моите, аз спирах да мисля. Не мислех за песента на птиците, нито за завързалите диви ябълки, лъснали на слънцето. Не мислех как ухае на земен рай, нито можех да кажа, че животът е зле устроен. Гледах в пъстрите му очи и той беше светът. Светът говореше с неговия глас, гледаше ме с неговата любов и ме караше да искам да бъда в него.
Отливах се в гладкостите, извивките и неравностите му и ту закипявах като река в него, ту ромол ...