Ако видите жена, седнала на пейка в парка, с изправен гръб и прибрани колене, да чете класически роман, можете да бъдете сигурни, че е самотна романтичка, излязла на светло и слънчево, с едничката цел да си намери мъж.

Точно това правеше и Калина, през оня късен съботен следобед в средата на юни, докато времето мързеливо се протягаше към оранжевите останки от деня, а малките деца с неохота си тръгваха по домовете и се лъжеха един друг, че майките им не се карат, когато закъснеят за вечеря.

Едно от тях, облечено с моряшка тениска, окапана със сладолед, се доближи до нея и я попита:

- Лельо, минаха ли 15 минути?

С това обръщение малчуганът загуби всякакви шансове за бонбон. Особено като се има предвид, че новата й лятна рокля в бледо розово я правеше да изглежда поне с 10 години по-млада. Все пак преглътна обидата и дори се усмихна:

- Откога, пиленце?

- Откогато мама ми каза да се прибирам след 15 минути.

- Че аз от къде да зная кога си говорил с майка си?

Пфу, малкият изсумтя от възмущение. Имаше странното усещане, че 15 минути със сигурност са минали, но се надяваше да чуе опровержение.

- Минаха отдавна. Прибирай се вкъщи.

Тези думи не бяха изречени с пискливия глас на Калина, а с дрезгав, властен и категоричен, кадифено-леден тембър, принадлежащ на висок мъж, който никой от двамата не беше забелязал досега. Детето стреснато го погледна, след което си плю на петите.

Калина усети позабравеното вълнение, което изпитваше при срещите с мъже. Години наред нямаше нищо друго, което да я интересува и вълнува, освен желанието й да принадлежи някому. Убеждението, че е красива и умна, че е внимателна, нежна и добра, че е ранима и ефирна, не се бе разклатило и за секунда. Вярваше, че е съкровище, което просто никой още не е намерил. И тъй като, поради пасивността си, беше загубила много шансове за флирт, реши да зачеркне правилото, което познаваше от любимите си класически любовни романи, че мъжът трябва да направи първата крачка, и да го заговори първа.

Пооправи се и кокетно се засмя на мрачния си съсед по пейка:

- Ах, не са ли прекрасни децата? Толкова невинни, толкова истински...- приложи му номера с миглите, едновременно с което прецени, че прилича на Дориан Грей.

- Те са просто бъдещи възрастни - каза бавно, след малка пауза, но все така категорично, без дори да я погледне. Изглеждаше вглъбен в мислите си, което напук на всяка логика, насърчаваше Калина още повече.

- О, нима наистина мислите по този начин? - ококори театрално очи - Та те са толкова беззащитни, малки и сладинки... Аз обожавам децата, знаете ли как бих искала да си имам едничко поне. Ама още съм госпожица...

Мълчание.

- Защо не ги обичате, за досадни ли ги намирате? - попита, вече по-малко възторжено.

- Не казвам, че не ги обичам. Просто гледам надалече и знам какво ще се случи. Ей в това цвете вие виждате цвят и стъбло, усещате аромат, обиквате го, защото е красиво. Аз в него виждам всички скрити процеси - от покълнването, през растежа, опрашването, фотосинтезата, та до вехненето. Това осъзнаване ми пречи да бъда пристрастен.

- О! - тези думи я изненадаха толкова силно, че за миг забрави целта си и атаката, и съсредоточи всички сили да ги осмисли.

Убеден, че няма да бъде разбран, все пак продължи, поглеждайки я с покоряващ хипнотизъм:

- Знаете ли, госпожице, каква е разликата, единствената съществена разлика между детето и възрастните?

- Разбира се! Те са с по-малки размери, с развиващо се тяло и все още глупави и беззащитни. Трябва да бъдат обичани и пазени от нас. - изрецитира прилежно.

- Не. Разликата се състои в една капка смола. Ако оприличим хората на делви, пълни с вода, то моята и вашата ще бъдат по-големи от тази на малкия с моряшката тениска и това ще е всичко, което ще видите. Но аз ще погледна вътре и ще знам, че в неговата делва водата ще е чиста и бистра, а в нашите - мътна и негодна за пиене. Заради капката смола, която безуспешно се опитва да слепи в душите загубената първична невинност. Заради всяка задна и користна мисъл.

Калина започваше да разбира. Съвсем малко интелект не й стигна, за да се почувства гола под проницателния поглед на непознатия.

- Мисля, че капката се появява в един точно определен момент - когато детето, за първи път изобличи възрастните. Когато в сериозната му главица се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат постепенно, а с трясък. Причината може да бъде някой особен израз в очите, една разобличена лъжа или миг на колебание. След това божеството в детското съзнание рухва. Непосилна работа е да ги издигнеш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. От тоя момент нататък, на никой не може да му се вярва.

- Хм, забележително... - всъщност Калина бе загубила нишката на мисълта му, не мислеше вече за децата, а със съжаление оглеждаше красивите ръце на непознатия, съзнавайки, че няма шанс да привлече интереса му. От отчаяние дори беше се прегърбила оклюмало - нещо, което една истинска дама не си позволява никога.

В следващия момент тя вдигна глава и го намери надвесен над нея да се усмихва едва доловимо - не с устни, а с целия отровен чар на зелените си очи.

- Ще ми достави ли красивата госпожица удоволствието, да ме придружи на кратка разходка по залез слънце?

Тя пое ръката му и се изправи зяпнала от изненада. Разкикоти се превзето и изпадна в глупави брътвежи и възклицания от удоволствие.

Беше успяла. Най-накрая! Роклята все пак си струваше 60-те лева. Усмихваше му се кокетно, а той остана все тъй мрачен, крачейки до нея по безлюдните алеи.

Никой никога повече не я видя. Калина беше осмата жертва на една капка смола.