Каръча

Георги е два метра тракиец с дебел пъпчив врат, досущ като кора на каръч. Ако рече да погледне встрани – цял се извръща...

Навсякъде по селата пратиха по един такъв „каръч” със заръка:

- Прави, струвай, земята да стане обща!...

А „прави, струвай” е = на „коли, беси”!

- Претрепали Парасков Енча!... Останал без ноги…

- Бря, че как!...

- Пребъхтали го…

- Кой?

- Политическият…

- Каръча?...

- Ъ-хъ…

- Отказал да подпише за текето?

- Ъ-хъ…

След наказателната акция срещу Парасков Енча, на другия ден пред общината се изви опашка – народаът доброволно се записва в текезето…

- По-добре без земе, ама живи, отколкото със земе, ама сакати...

Първи са циганите, дето нямат нищо – ни земя, ни животни, ни имущество, най-много едно магаре, с което през деня обикалят мерата, а нощем дебнат да откраднат…

Втори са тракийските преселници, имат трийсетина декара земица, дадени им навремето от оземляването…

Третите, по-заможните и сербез стопани, дето имат над 100 декара - не се дават лесно и не щат да са наедно с тия, дето нямат нищо...

След месец стана ясно, че записаните са много, а земята малко! Тия, дето се записали, повечето нямат нищо, пък искат да имат всичко  - за тях текезесето е „един път работа“...

На шестия месец се взе решение: частните земи, дето пречат на обработката - да се изтикат в края на масивите! Така текезесето взе най-хубавите площи, а кулаците ги набутаха в безплодните кайряци…

Врагът, кулакът, дето не иска чуждото, но си знае своето, е притиснат отвсякъде – от ялови крави мляко за „наряд” им искат да дават, децата им не могат да учат по-нагоре, ако кметът не даде бележка…

Та, заедно с Кана кметицата, Каръча коли и беси, дори се шушука сред хората, че я обслужвал и полово!

Нанко, мъжът на Кана, пасе овцете по Чатръка на смени с артлика си Петун, и хабер няма какво става из селото, докато един ден ортакът го подучва какво се приказва наляво-надясно…

Двамата артлици решават да разберат като какви държавни работи се вършат по тая късна доба в общината - зарязали овцете, събули цървули и мълчешком заизкачвали боси по дървеното стълбище на кметството…

И не щеш ли, набарват в кметската стая Кана и Каръча  „склецани кат кучета”...  И, нали от години бравата на кметството е разбита, вратата била подпряна отвътре с една стара карабина. В ушите на Нанко проехтява познатото пъшкането на жена му, притъмнява му и напъва с все сила вратата:

- Мамка ти и брантия!...

Грабва карабината за цевта и замахва връз огъзената Кана да я трепе!… Карача бесен, че му развалят кефа, посяга към оставения на стола пищов и гръмва Нанко в главата, после насочва цевта към Петун, който хукнал надолу по стръмното стълбище… От горната площадка Каръча изпразва барабана, ама нашият се изтъркулва през глава като парцалена топка и, слава Богу - това го спасява!...

Нанко не го погребват при редовните мъртъвци, а при самоубийците! Оказва се, че като замахнал с карабината, прикладаът удря бюрото, пушката гръмнала и се утепал сам, без да ще!…

Оттогава Петун се чална – заряза овцете и ходи като гламав по баирите… Връща се в селото през нощите, вкъщи не влиза, преспива в плевнята и рано призори пак хваща гората. Какво яде, какво пие – той си знае…

Говори се, че Карача заръчал: Да му се не мярка пред очите!…