Касиерката

Касиерката Елка Любомирова пристигна в хотелската си стая около обед. Тя стовари тежкия  куфар пред гардероба и въздъхна с облекчение. Беше от южен град, на трийсет и четири години, мургава чаровница, закръглена и нисичка, с типичните за почти всички касиерки от южните райони мек акцент и неестествено надвиснал над очите бретон. Бретонът беше необичайно забележителен – тъмен, като повърхността на морето нощем и лъскав, стигащ до средата на клепачите. Той караше нейното носле да изглежда още по-вирнато, а сянката му над изразителните ѝ тъмни очи, както тя бе открила наскоро, маскираше дълбочината на нейните емоции , без това да създава подозрително впечатление за околните. От известно време тя носеше дългата си коса винаги гладко изправена и задължително стегната високо – с ластик, понеже преди време нейна колежка от съседен офис на банка – също с бретон и с вързана коса я беше осведомила, че разпуснатата коса събирала лошата енергия от клиентите и предизвиквала главоболие. Накратко, ако някъде съществуваше хубава, вярна на природата си банкова касиерка, която обичаше да държи под контрол емоциите си, то това беше точно – Елка Любомирова.  За щастие или не, от няколко месеца касиерката беше влюбена в един господин от интернет, пишеха си съобщения и тя усещаше как нейният контрол се изпарява, обещавайки да донесе след себе си сладостта от първичната простота на живота. Поради тази причина, Елка все по-често имаше нужда да се усамотява. Беше дошла в град Д. на курс за усвояване на продажбените  умения, но от мига, в който се беше качила в автобуса и помаха на баща си, единственото, което я вълнуваше най-силно, беше да остане насаме със себе си. Не я интересуваше обучението, следователно –информацията, тестовете, безкрайните, изтощителни примери, разиграване на ситуации, чертани на криви на похотливото, повсеместното съучастничество в охранване на шията на тези многоглави, ненаситни банкови глави, гледащи я с бездушието на прасешки очи. Интересуваше се единствено да се усамоти, да избистри мислите си и да действа. В случая, най-неприятното за Елка беше, че нещо или някой все ѝ попречваше да го стори. Дали от дъжда, се чудеше тя, докато изправяше бретона си с пресата за коса пред огледалото, хората стават толкова приказливи? Иска им се за два часа да разкажат болките си и да им олекне. Сякаш два часа са достатъчни, за да поеме отсрещния толкова гнет, без да има време да стисне очи пред гангренясалите рани. Два часа за сватби, болести и погребения –вълнуваше се Елка и говорят така сякаш с тях е свършено. Не бяха на смъртен одър, все пак.  Ето в автобуса, докато се возеха с онази възрастна, мила жена и същата повдигаше бялата си като пух коса от мръсната, кафява облегалка, вперваше живите си сиви очи и разказваше на Елка лични, напълно втрещяващи истории и така мъчително ги дращеше с гласа си из нея, сякаш бяха на две съседни легла в болницата. От този дълбок глас, на Елка я стягаше отвътре, очите ѝ плувваха в сълзи и тя се опитваше да ги скрие зад ръцете си, понеже в тези случаи и бретона не помагаше, докато възрастната жена сякаш изпитваше някакво скрито удоволствие от реакцията на момичето и след всеки разказ завършваше снизходително  с думите: „Ти си още млада, животът е пред теб”. В паузите на гласа на възрастната дама, Елка си спомняше, че се качи в автобуса и седна до прозореца, за да се потопи в монотонното ръмжене на двигателя; да избяга от ежедневието си; да се слее с движението на гледките през прозореца и да мечтае за близостта на своя Кирил. Но защо госпожата беше прекалено подробна за живота си?! Така ли изглежда самотата?! Подробна?! И защо всички се държаха с нея, като с детектор на лъжата?! Това се случваше и на работното ѝ място. Дали пък тя не беше някъде сгрешена. Нещо може би в изражението, в наднорменото тегло, в нейната обикновеност или във въпросите, които понякога задаваше. Тя смяташе, че ги задава по инерция от куртоазия, за да подържа разговора жив, а не защото толкова се интересуваше от битието на хората.  

Но не беше време да мисли сега за това. Само малко да избяга от четирите стени и хората. Само да си спомни последните му думи. Какво имаше в тях?! В писмата си той твърдеше, че я обича, че иска да имат поне две деца, но баща му е болен, че има нужда от помощ. Елка изключи пресата преоблече се в дънки и тениска и побърза да излезе от хотелската стая.

След няколко метра се намери в парка. Зеленината я ослепи и сега само бегло си спомняше за старицата с пухена коса, защото Кирил от писмата, в когото беше влюбена, се разхождаше непрекъснато с нея. Той беше видим за очите ѝ само от снимките, но достатъчно осезаем за сетивата ѝ. Издигаше се с изпаренията на дъжда, с птиците чуруликащи над Елкината глава и при всеки допир на нейните зеници с листата на дърветата, тя чувстваше, че нещо прошумява в ребрата ѝ. Елка го носеше този мъж в миризмата на едрите си гърди. Зад бретона, в бръчиците на скритата  усмивка, в аромата на косата, обхваната с ластик. Вързала го беше с ластик, като че ли да не избухне аромата и да срещне енергията не на този, който трябва. Носеше Кирил в леката, плавна походка. От няколко месеца, тя го таеше в ленивите си движения сутрин, в уморените си стъпки вечер и сега тя стъпваше бавно край алеите, дишаше тежко, сякаш да не прелее Кирил от едрата гръд скрита в тъмната тениска. Стъпваше на малките си бели маратонки. Искаше да се отдалечи на достатъчно разстояние от хората. Едно кафе с цигара, си мислеше тя и една пейка. Ето това ще ми се отрази добре. Тя обичаше да пуши тънки цигари, каквито обикновено пушеха всички касиерки и банкови служителки. Макар че не ги допушваше докрай, защото обикновено ѝ ставаше лошо, но нещо в този навик съдържаше усамотението на жена, която е щастлива не от самия ритуал, а че прави нещо забранено и достатъчно неправолинейно, за да я накара да се почувства свободна.

Беше средата на май месец. Наоколо красотата се отразяваше една в друга. Времето се щураше налудничаво. Такова, каквото беше и в Елка. В небето ту се показваше лъч, ту тъмен облак бродеше по стъпките ѝ, после друг по-светъл го изместваше и тя не можеше да разбере, дали вече беше всичко предначертано за нея – и дъжда, и слънцето и онова тъжно писмо, което я караше едновременно да се гърчи и да се пълни със смелост.

След малко касиерката намери две пейки, поставени една срещу друга. Бяха достатъчно отдалечени от другите и съвсем в края на парка. Два цъфнали кестена над главата на Елка още се отичаха от последния дъжд и караха въздуха да свисти от аромат. На Елка това място се стори поносимо тихо и непоносимо самотно, точно като за една цигара с кафе и мисъл за любим мъж. Остави дамската си чанта от единия си край, от другия край – чашата с топло кафе и седна. Беше се загледала в един малък, черен паяк обикалящ по нейните дънки и се чудеше на онова суеверие, че ако види паяк, ще да ѝ дойде гостенин. В зависимост от цвета на паяка, такъв щял да бъде и гостенина. Суеверията на майка ѝ нямаха край. Как ли можеше да ми пълни главата с глупости толкова години – си помисли тя. После замахна леко и паяка падна на земята. Проследи го по наронената влажна настилка как се изнизва и докато се утешаваше с подобни мисли, реши да извади цигарите си. И тъкмо, когато сложи папироската в розовата си уста и я запали, мъжки глас я накара да повдигне гримираните си очи.

Космат, с чип нос, малка уста, малки очи, набит среден на ръст.

- Ще може ли огънчето?  

Елка леко се смути. За миг беше се почувствала в мир със себе си, а сега странния човек стърчеше срещу нея и препречваше слънчевия лъч да я докосне по лицето. За всеки случай, тя не обичаше да придава на реакциите си повече прямост, отколкото изискваше ситуацията. И беше достатъчно плавна и овладяна, както в професията си, така и извън нея, затова му подаде запалката, усмихвайки се вежливо, без да издава сигнали, че личното ѝ пространство се е разклатило от появата му.

- Благодаря. – каза човекът, върна запалката и чак, когато седна на отсрещната пейка, Елка забеляза, че господина си е боядисал косата в черно.Стори ѝ се суетно налудничав. Или беше просто мъж, разстроен от времето. И тези дрехи и кубинки. Приличаше на някакъв охранител или нещо подобно пишеше на джоба на черната му униформа. Тя започна да се оглежда за друга пейка. Повдигна ръка и стегна бавно опашката си. Не ѝ харесваше намесата на чужда енергията да се прокрадва в мъглата на усещанията за Кирил, но реши да допуши цигарата си, затова изля глътка кафе в гърлото си и през пàрата на напитката се загледа към далечната детска площадка, откъдето се чуваха скърцаща люлка и викове на деца.

- Еееее, - чу отсреща Елка. – Това да те хване критическата, е опасна работа!

Елка го погледна плавно. Мъжът с боядисаната в черно коса пушеше и както изглеждаше говореше на нея, но някак отнесено, сякаш водеше монолог. Беше се подпрял на едното си коляно и гледаше в краката си.

- Вас ли Ви е хванала критическата? – попита неочаквано тя.

- Ааа, мен! – противопостави се той.  – Жената я хвана! - махна с ръката  мъжът.

Елка го погледна. Униформеният изглеждаше, като че ли е на сцена в спектакъл. Само че в онези спектакли, с един актъор, с ледено изражение, при това седнал на пейка и с цигара в ръка. Той повдигна леко вежди и улови любопитството зад бретона. Елка сега забеляза, че и веждите му са боядисани. Подканен сякаш от отсрещното любопитство, без да чака повече въпроси, мъжът продължи:

- Абе, накара ме оня ден да простирам прането. – започна той - Прострях го аз, пък жената като се върна от работа, не хареса как съм го прострял и сега от два дена не ми говори. Сърди се. И защо се сърди? – той направи пауза, замисли се, а в следващия момент се загледа в момичето и попита, като че ли себе си:

- Пък, моя работа ли е това? Откъде да знам как се простира?

- Да, няма как да знаити. – каза касиерката, дошла на курс в града на униформения пазач.

- Абе, ужас! Омръзна ми от караници и сръдни! По цял ден си ръмжим като кучета. Сега след ония скандал, само служебно си говорим по телефона.– ядоса се мъжът, спомняйки си за сцените в кухнята и тъкмо Елка търсеше кош, за да хвърли фаса и да си тръгне, когато той отново захвана разказа си, но този път без да отбягва погледа на момичето.

- Ходих ония ден в гората, набрах три торби с гъби. Обаче нищо не стана.

Елка си ги представи да стоят изгнили в някой ъгъл.

- Нищо не стана с гъбите ли? – попита вежливо тя.

- Не, бе! Не с гъбите. Нищо не стана с жената. – каза той и всмука от цигарата . – Първо на нея ѝ давам да ги опитва. И секс не правим вече. Това два часа триене секс ли е? – питаше сам себе си господинът и сам си отговаряше. – Не. Не е работа това. 

Елка вече не вникваше в думите му. Почувства се глупаво. Така копнееше поне за пет минути да се отдаде на спокойствие, да реши какво да прави, но ето и този път я хванаха за публика. Не, достатъчно ѝ беше за днес. Така си каза. Време беше да намери друго, по-неприкосновено и уютно местенце за онова вълнение, което носеше в себе си.Тя се огледа. Наблизо нямаше други хора, освен тях. Пазачът погледна към добре оформеното, пищно тяло, мержелеещо пред очите му. Той имаше отслабнало зрение. А тя сякаш се готвеше да тръгва. Гръбнакът се изпъна бавно. Добре сложена мацка – реши той. Ще прелеят гърдите още малко. Елка пожела приятен ден на мъжът с боядисаната коса и той вдигна вяло ръка. Касиерката се понесе към първата пътечка, която ѝ попадна пред очите. Търсеше  тишина. А там в тишината да нареди всичко в ред. Едно по едно – отвътре навън. Щеше да започне от сутрешното писмо на Кирил.

"ЗДРАВЕЙ МИЛИЧКО ЗНАЕШ КОЛКОТЕ ОБИЧАМ НЕЩАТА СТАВАТ ПОЗЛЕ. НЕ ЗНАМ КАК ЩЕ СЕ ОПРАВЯ ДОКТОРИТЕ ИСКАТ МНОГО ПАРИ ДАРЕНИАТА НЕСТИГАТ ИМАМ НУЖДА ОТ ПОМОЩА ТИ! ТИ КАК СИ СЪЖАЛЯВАМ ЧЕ НЕ МОЖАХ ДА ДОЙДА АДСКИЕ ТЕГАВО ТУК. КОГА ТРЯБВА ДА СВЪРШИ ТОЗИ КУРС???"

Както това, така и всичките съобщения от него, бяха зле написани – с правописни грешки, слети, понякога и с главни букви, все едно ги беше писало момче в трети клас. Но пък на Елка звучаха просто и искрено. Точно, както за за нея изглеждаше и щастието. Тя напрягаше мозъчните си клетки да измисли нещо, с което да помогне на Кирил, за да спаси баща си от тежката болест. Но как? Скоро щеше да вземе заплата. Но тя нямаше да е в голяма помощ. Можеше да изтегли кредит с по-ниска лихва, на малки вноски. Никой нямаше да разбере. Живееше с болните си родители в апартамента в града. Другите имоти на село бяха продали, за да спасят майка ѝ от инвалидната количка, но това така и не се случи. Преди да започнат да си пишат с Кирил, атмосферата в дома на Елка беше станала тягостна и задушлива. Ежедневието я сдъвкваше и изплюваше, като зле смилаема храна. И като единствена дъщеря на родителите си, тя стискаше здраво решетките на дълга си, стискаше ги с пухкавите си пръстчета до почервеняване. Отпусна ги някак инстинктивно веднага, когато той започна да й пише. Казваше, че ще я вземе за жена, че иска да бъдат щастливи, но нещо все възпрепятстваше първата им среща. А тя не се беше влюбвала така от гимназията. Това беше последният неин шанс.  Елка се събу и просна тялото си на леглото. Това писмо сякаш беше изстрел. Зов за помощ. Някакъв последен гонг, за да я блъсне и да започне да върши добрините за любимият си. Чудеше се откъде да започне. И започна от заплатата. Изпълни се с адреналин. Почувства, че всеки момент ще излезе от себе си. Затова взе телефона си и написа:

„Изпрати ми адреса си.”

/следва/