Касиерката - 3

3.

    След един месец, Елка седеше пред бюрото на едната от двете си колежки, а по-точно срещу – кредитната консултантка и попълваше искане за потребителски кредит. Кредитът, както беше излъгала Елка, щеше да послужи за спешен ремонт на жилището ѝ. Консултантката – червенокоса, симпатична и топла дама на средна възраст, с пухкаво личице и мътни, есенни очи хвърляше от време на време поглед към Елка. Дамата познаваше майката на момичето, с която бяха работили дълги години в счетоводния отдел на бивш завод за полиетилен. За нея Елка беше едно мило момиче, на годините на дъщеря ѝ и когато се случи трагедията с майката на Елка, тя тайно ѝ съчувстваше и се опитваше да ѝ дава кураж. Сега я гледаше как уверено подписва документите и се чудеше, дали все пак вноските нямаше да се окажат непосилни за възможностите й, въпреки облекчените условия предвидени за служители на банката. В този момент тя видя как Елка се подписва на последната страница. Касиерката подаде документа в ръцете на червенокосата жена и се усмихна. Последната го погледна вяло и я предупреди, че има вероятност и да не бъде одобрен. Но въпреки уклончивата вметка на кредитната консултантка, Елка не се съмняваше, че до края на седмицата в банковата ѝ сметката ще постъпят десет хиляди лева, защото познаваше обичайната практика с такъв вид кредити за служители. И беше наясно също, че с подписа си поставя – не толкова личното си уверение пред външния свят, че е съгласна с условията на кредита, а по-точно: че ще служи на любовта си, въпреки условията.

       Три нощи след това, тъкмо когато се опитваше да заспи, Елка получи дългоочаквано писмо от Кирил. В писмото не пишеше нищо по-различно. За непосилните такси за изследвания и терапии по болниците, за невъзможността му да се срещнат в близките месеци, финансовото затруднение и заема от десет хиляди лева, който само тя да му прати, той ще върне лично при първа възможност. Благодарствените слова като субтитри на финала на филм се изцедиха, а накрая я прегръщаше, пожелавайки ѝ: "лека нощ".

    Но странно, в редовете тя съвсем не прочете това, от което наистина се състоеше написаното, а повече това което на нея ѝ се искаше да прочете. А там, според момичето пишеше най вече, че няма търпение да я прегърне, така да я прегърне, силно, че да прелее тази болка между тях, да се стопи като дъжд, да изчезне и да се появи дъга… и така силно вярваше в това, че в момента, докато четеше, тя неволно прегърна възглавницата и се разплака. Топли тръпки преминаха по шията ѝ. Усети тежестта на ръцете му, как са я обвили, отпуснали са се на нея и тя не го пуска, държи го, без да го остави да се залюлее. Четеше от светналия екран на телефона устните му как ѝ говори, същите тези думи, които тя нямаше съмнение, че е написал. Гласът на Кирил – облечен с дъх и звук. Дишането му светеше, през овала на Елкиното лице, както свети лъч през листо. Тя се замая като пчеличка вкусила от цветовете на акация. Устата ѝ пресъхна. Стана от леглото и се заслуша. Майката и бащата на Елка отдавна бяха заспали. Преброди като призрак стаите без да знае защо, после излезе на терасата. Вятърът разпиля косите на момичето, разроши разпукалият цвят на липата и сякаш същия този аромат не идваше от разцъфтялото се дърво под терасата, а от изпълненото с блянове сърце на Елка. Хладнината се разля по нея, като след халюцинация. Едва тогава, тя дочу стенанията на майка си от спалнята. После похъркването на баща си. Луната освети вратата за връщане – старите тапети с протрити цветя, миризмата на влага и застоялост. Тя премина през всички стаи отново, тихичко, като човек, който току-що е загубил нещо и а - ха, всеки момент ще си спомни къде го е сложил. Изведнъж телефонът светна. Гласът на Кирил заигра в момичето. Запърха ветрецът в нея, изпълвайки съществото ѝ с копнеж да лети след тези думи. Лъчите от словата я огъваха като листо, което всеки момент ще се откъсне от клонката и ще полети нанякъде, далеч и извън очертанията на обичайния живот. Мракът беше превзел спалнята, а в момичето цареше измамната умора на близката недостатъчност. Тя се отпусна на леглото си и се загледа в очертанията на лампата. После затвори очи.…там се разнасят благоуханни аромати на цветя, шумоли река – носи песента на птиците от дърветата, докато слънцето си играе с тях като с хвърчила – подръпва ги лекичко по перцата и ги отпуска. Те прелитат съвсем близо покрай покрива на една къщурка, кацат за малко и накланят главици за да се огледат. В двора на къщичката едно момиченце събира цветя, вика я: Мамо, мамо!… Елка се понася…

 После дойде денят. Тягостен, равен като дишане. Дишане, което не само не спира дъх, но и превърта налудничаво, задъхва се от старост. Минутите падат тежко, с броя на пачките на броячната машина, но в тях Елка е една ръка - пухкавичка, кадифена, с пъргави пръстчета и розови ноктенца. 

Офисът, в който работеше касиерката беше на главен булевард в южния, малък град. Отвън непрекъснато бучаха коли, свиреха клаксони, минаваха хиляди хора през него и малко от тях знаеха, че там, зад онази врата, има едно момиче – свито и тихо, което всеки ден си представяше как изскача на улицата, както би изскочил здрав от лудница и побягва много, много далеч. Пет години, обградена от стъклените прегради на касата, тя завеждаше платежни документи, осчетоводяваше ги, хората внасяха или теглеха, отиваха си или идваха. Повечето я познаваха и макар, че им изглеждаше невзрачна и кротка, имаха положително мнение за нея като служител и разчитаха на пъргавите ѝ ръце. Тя ги поздравяваше изпод надвисналия бретон. Повечето бързаха, за да не загубят ценно време, но други, които вече бяха разбрали, че времето няма никаква стойност, ако не се изживее, дори ето в тези малки разговори със случайния служител, те  винаги започваха с "как си" и знаеха, че не питат толкова Елка, а питат повече себе си: "Как съм? Как съм наистина? Добре ли съм?" Или може би за времето. Елка си водеше тайна статистика и понякога, докато им броеше парите причисляваше някой към: Щастливка, или "Песимист". Или онзи с няколкото спестовни влогове, който на въпроса на Елка: "Как върви?" той винаги отговаряше: " Средно зле".

Имаше и такива клиенти, които винаги казваха: "Екстра", дори екстрите да бяха нищета, а после продължаваха с климатичните условия, но всъщност неволно правеха синоптична прогноза на времето вътре в тях. Изсипваха последните стотинки, заедно с камъчетата трънящи в душите им и се срамуваха, че са обрали касичката на детето си с жълти стотинки, за да си платят наема.  А  Елка не спираше да  брои: 2,4,6,8...  

Машината тракаше ритмично, парите се въртяха. Вдигаха прах.

Касиерката работеше методично и организирано, откриваше и закриваше сметки, оформяше документи, а после стиковаше банкнотите в пачки, прибираше ги в касата и не е грешно, ако кажем, че въпреки хубавия прах за пране и приятния парфюм на момичето, с всеки изминал час тя все повече замирисваше на пари. А парите, според Елка имаха всеки път различна миризма. Ту на нафталин, ту на влага и мухъл, ту лъхаха на нафта, ту на тютюн, или на кисело. Но въпреки тази натрапчива миризма, припомняща ѝ за старостта и повторението на света и, въпреки поглъщащата я работа, винаги оставаше една част от Елка – витаеща, налудничава, устремена, драпаща със зъби и нокти навън, към онази несбъдната реалност с Кирил.

  Но обратно – в сбъднатата реалност ще посветим два абзаца на още една героиня, без която по-нататъшното деяние едва ли би се осъществило, а именно третата служителка, с която работеше Елка, като за улеснение на читателите нея ще обозначим с инициалите: г-жа „Y”

        Г-жа „Y” беше назначена преди година в същия този офис и заемаше едно от трите бюра в банковия клон. Една година време – нито прекалено дълго, нито твърде кратко, но напълно достатъчно, за да премине през обучителния период, да се запознае с основните вътрешни правила на банката. Време достатъчно, за да се адаптира към естеството на работа; методиката на операционната система; да разпознава търсенето на клиентите, да научи продуктите на банката, да умее да ги предлага, да добие общи навици и не на последно място да заработи с останалите две служителки в екип. Но ето тук в последната думичката „екип”, механизмът се огъва и се случва така, че на Елка, като по-опитен служител се пада да движи по-голямата част от работата, докато г-жа „У” застава в приятната сянка на новодошлата.

    Редно е в чест на разказа да не пропуснем да кажем, че г-жа „Y” изглежда слабо заинтересована да чете вътрешни правила, също и дълги текстове и, че например, вместо да нарежда платежни документи или да проверява тези осчетоводени от колежката си, тя свидетелства толкова дръзко доверие в работоспособността и лоялността на касиерката Елка Любомирова, че предпочита да провежда дълги телефонни разговори, да се разведрява с весели видеокличета от интернет, да повдига настроението си с вицове, да похапва манджички от близкото ресторантче, докато Елка върши и нейната работа, а после да повдига краче на бюрото в израз на умора, без да излиза от зоната си на комфорт, чувствайки се като на гости при баба. Така че в случая съвсем не можем да твърдим, че г-жа „Y” е бездействала на работното си място, нито че клиентите не са предпочитали да бъдат обслужвани от нея, прекъсвайки приятните ѝ занимания, а само че точно в това изящно и прекрасно безхаберие на г-жа „Y” , безизходицата на Елка намери пролука, очерта си пътечка и се промуши през плета на закона, без никой да я заподозре, дори в най-малка нередност.

(следва)