Касиерката - 2

   Натисна бутона изпрати и в същия миг я обзе усещане за лекота, че върши онова, което обмисляше цял ден, което всяка любима би направила в подобна ситуация, дори без началното колебание на Елка. Момичето освободи косата си от ластика. Остави се на хладнината, разливаща се от отворения прозорец да я милва и всички перчеми се подредиха по благодушното ѝ изражение, както се подреждат в природата тревичките, погалени от вятъра. Всичко е в реда на нещата, повтаряше си тя, с онова странно спокойствие, вселено в цветето, което с едва доловимо трептене напомня на Всемира, че съществува, за да бъде значимо за някой. Кирил разчиташе на нея. Той я очакваше. Той щеше да се зарадва да усети, че тя е с него в тази борба. Тя се надяваше. Щяха да се срещнат скоро. Само да минат препятствията, които ги деляха.

Беше необичайно хубаво това зараждащо се очакване за Елка и тя в никакъв случай не изпитваше подтик да го споделя, с когото и да било, закотвила го беше в себе си, но когато след около час получи писмо от Кирил, в което освен, че беше написал адреса си, той я питаше колко пари има, усещането ѝ за безпомощност надделя, а котвата започна да се повдига. И първоначално тя смяташе да му изпрати двеста лева, но си даде сметка, че едва ли толкова нищожна сума би била в помощ. Затова в главата ѝ отново се прокрадна идеята за заем от банката и тя решително промени наум сумата на триста лева, заглеждайки се в напътствията, които Кирил беше написал по-надолу в писмото си. Там той ѝ пишеше да ги увие добре и да ги изпрати в колет на адрес в някакво непознато за Елка село. Погледът ѝ премина по редовете на адреса инертно, без да влага особена мисъл. Тя бързаше надолу, прескочи благодарностите на Кирил, уверенията му, че ще вземе парите като заем, продължи надолу, препускаше към последната дума, която обобщаваше целият ѝ емоционален хаос и мир. Обичам те. Елка притаи дъх. Страните ѝ се покриха с цвета на хаоса и тя се опита да ги охлади с въздишка. Тази подклаждаща първичност в писмата му не ѝ даваше покой. За пореден път изпита непреодолима нужда да бъде с него наяве. По-скоро, по-скоро, си казваше и тогава цялата  ѝ свита фигура се изменяше, тя се изправяше, разхождаше се с увереността не на дръзко момиче, а на желана жена, обичана, силна и уверена в женствеността си. Елка седна отново на леглото. Тя намери писмото с неговата снимка и я увеличи. Беше толкова красив с кестенявата си лъскава коса, първичния поглед и философски нос. Устните му – плътни и сухи, сякаш я жадуваше с тях от писмата си. За този мъж копнееше Елка още като малка и сякаш за първи път на около десет години точно неговото лице беше виждала в един италиански сериал, който гледаха родителите ѝ, срещала беше образа му по пътищата и там се бяха разминавали безброй пъти, после и в сънищата си го срещаше и изгубваше. Когато влезе в математическата гимназия започна да го намира в любовните романи – ту предрешен като крадец, ту като инспектор, ту като художник, дързък мошеник и дори преобразен като директор на тютюнева фабрика. А сега той беше тук за Елка. С образ с име, с чувства, които препълваха касиерката с най-нежните въздишки и копнежи. Макар тези въздишки тя да потискаше, защото понякога в полза на реда и навиците си и от себе си криеше щастието си. Загледана в снимката, тя докосна нежното му лице в дисплея на телефона си, бавно прокара пухкавите си бели пръстчета по неговите изразителни черти, така сякаш се колебаеше да не потрепне в страх и да изплаши и него.

Никакво колебание обаче не успя да я възпре, когато се приготви да излиза. Решителна и запленена от новия ход на живота си, Елка нямаше намерение да губи нито миг повече в Хамлетовски размисли. Със същата бързина, с която свали ластика от косата си, тя я прихвана на опашка, стегна я и излезе от стаята си. После намери офис на куриерска фирма. Както я беше помолил Кирил, тя беше увила три зелени Алеко Константинови глави в хартия и найлонов плик и излъга служителя че пратката съдържа важни документи.

На другия ден, след обучението си, Елка се качи на влака и седна в едно празно купе, за да не бъде обезпокоявана от чуждата реалност. Защото тя вече си имаше собствена. Докато влакът се готвеше да тръгне, момичето препрочете поредното писмо от любимия си, в което той я обсипваше с целувки, наричаше я с нежни имена и ѝ споделяше къде иска да отидат и да заживеят, когато всичко лошо премине. А Елка дирижираше в съзнанието си идното бъдеще с най-малки подробности. Сватбата, медения месец, после кръщаваше децата с имената на родителите си, вечер посрещаше на вратата любимият си, а той винаги се държеше мило с нея, като в писмата.

Влакът изпуфтя и след малко се спусна напред. Елка се огледа. В коридорите нямаше никой. После се заслуша дали ще дочуе разговор, или поне кашлица от съседно купе, но във въздуха топуркаше единствено ритмичния ход на машината. На Елка ѝ се стори, че е сама във влака. Това от една страна я изпълни с дързост, от друга страна, сянка от тъга се прокрадна под нейният бретон. Но едно беше сигурно. Никой не дърпа аварийната спирачка на влака, без да е сигурен в отчаянието си.

Така започна най-вълнуващото пътешествие в живота на Елка Любомирова. Като никой – нито от близките ѝ, нито от колегите ѝ, нито дори от съседите, не подозираше от кой коловоз е тръгнал влакът на онази тиха и скромна касиерка. Съществуваше ли изобщо такъв коловоз и ако – да, докъде ли водеше?