КАТАСТРОФА
С Васил се запознахме в депото – и двамата работехме като хигиенисти. Надницата беше добра, бяхме доволни и се разбирахме отлично. Обядвахме заедно в близката закусвалня – най-често по едно шкембе с оранжада, то вече никой не пие тази напитка, но на нас ни харесваше. Там му разказах за Таня. После сам се чудех на себе си, че съм го направил, защото по принцип никой от нас не се интересуваше от личния живот на другия. Знаехме просто, че ни свързва работата и нищо друго не ни караше да се виждаме.
- Защо го направи? – попита той и посочи плътно гипсирания ми крак.
Когато човек престои два месеца в болницата, става доста раздразнителен и малко безцеремонен. Трябваше да кажа нещо друго, а не това:
- Нима през тези месеци не си чул, че беше случайна катастрофа? Блъсках се в един стълб. Той не се отмести, но и аз не се отклоних. И нали знаеш, два остри камъка брашно не мелят.
Глупаво излезе, но тая поговорка непрекъснато ми се мотаеше из главата и не можех да не му я кажа. Трябваше най-сетне да разбере, че не искам да имам повече вземане-даване с него.
Таня го хареса още когато ги запознах, усетих го. След това сама държеше да го каня на гости, да гледаме заедно филми, да ходим тримата на театър, макар че това се случваше рядко, слава Богу. С една дума – история позната и доста прозаична.
- Боли ли те? – Васил, изглежда, настояваше да завърже някакъв разговор с мен.
- Почти не. Когато ходя, чувствам тръпки в прасеца.
Сестрата в отделението беше много мила. Всеки ден сменяше бинта на ходилото и винаги ми помагаше да ходя с патериците. Така и не успях да им свикна. Тя казваше, че това е символично и означава, че скоро няма да са ми нужни. Беше наистина много мила.
... Таня сама ми каза. Беше честно момиче и не можеше да крие тези неща. Не ù отговорих нищо, разбира се. Не знаех нито как се постъпва, нито както се говори в подобни случаи.
- Зарязах депото – каза Васил.
- Защо? – запитах машинално.
Бях дочул за тая история, но не се заинтересувах за подробностите. Шефът ме обичаше, сам не знам защо, и когато научил – теглил един як бой на Васил. Беше здрав, широкоплещест и висок мъж, тъй че на Васил сигурно не му е било леко. Аз лично не съм виждал през живота си по-едра, дебела и мощна ръка от тази на шефа.
- Сега работя в цирка. Чистя конете, слагам храна на тигрите, хвърлям стърготини на арената – не е кой знае каква работа. Но е интересна.
Кимнах. Значи, още имало циркове. Дявол да го вземе, Васил сигурно подозираше, че всичко това изобщо не ме интересува!
Обичах Таня. И Васил го знаеше. Не си спомням някога преди това да съм хлътвал толкова надълбоко. Тръгнах си от апартамента ù, след като тя ми го каза, запалих опела и по булеварда качих стоте. Струва ми се, че когато се блъснах в стълба на завоя, очите ми бяха премрежени. Но не съм ревал.
- Мразиш ме, нали?
„Безразличен си ми, момко!”, трябваше да му кажа, но го съжалих. Защо да го мразя? Вината е само наполовина у него. През тези два месеца претеглях всичко случило се на кантара, бях си измислил един огромен кантар-везна, придържан за оста си от някаква висока римска богиня, подобна на Темида. Тази везна ми показваше, че вината му е наистина точно една втора – ни повече, ни по-малко. Всъщност, кантарът май беше повреден, защото не отчиташе моята вина.
- Не, не те мразя. – Искаше ми се разговорът вече да свършва. Стана ми хладно и тъпо.
- Щях да се почувствам по-добре, ако ме беше напсувал или ударил. – Васил изговаряше думите бавно и някак натъртено. Имах чувството, че преди това ги е учил наизуст.
Говореше нещо, но аз не го слушах. Гледах как устните му се извиват, правят понякога тъжна усмивка, а друг път се свиват във формата на дъга. Челото му се бърчеше и за по-голяма изразителност често жестикулираше с лявата си ръка. Наистина е добре, че е започнал работа в цирка, отива му.
Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади бележка, написана на кариран лист. Подаде ми я. От Таня. Оставих патериците настрани и взех бележката с двете си ръце. Много добре познавах този почерк. Красив почерк. Буквата „м” приличаше на косата ù – широко се разплисваше, накъдрена и буйна, заемаше цялото междуредие. Не прочетох бележката, но й се зарадвах. Върнах я на Васил и в същото време се появи моята сестра и загрижено ми каза, че вече е време да се прибирам. Беше началото на март и в двора на болницата леко се стелеше влажна мъгла. Сестрата ме прихвана през кръста, аз взех двете патерици в лявата си ръка и закуцах към входа. Очите ми бяха премрежени и добре че беше тя, иначе пак можеше да се блъсна в нещо.
© Владимир Георгиев Всички права запазени