В есенната тъжна утрин тополите безпомощно размахваха ръце. Те сякаш молеха за още малко време, преди да изпаднат в зимното вцепенение. Някъде се долавяше слабият звук на уморена гугутка, която смирено изпраща лятото. До огромната зелена порта на скромна, провинциална къща стоеше малко момиченце. То изглеждаше уплашено и объркано. Надничаше през пръчките на неописуемите метални орнаменти на портата и не разбираше защо любимите баба и дядо сноват неспокойни напред-назад.

Клатеше окичената си в кордели глава и си мислеше за една нова кукла, която наскоро видя в универсалния магазин. След няколко дни момиченцето замина за един голям град, който според рационалните майка и баща са подходящи за пораснали деца.

   - Къде живееш? - попита Айвън.

   - В една къща близо до гробищата. - отговори Мавър.

   - О, сигурно е зловещо, като във филмите на ужасите. - той се заинтригува.

   - Не, по - скоро е тъжно, няма усмихнати хора. - тя не се заинтригува.

   - Искаш ли някой път да дойдеш в нашата градинка, има много деца?

   - Не, не искам!

   - Защо, много е хубаво! Има люлки, пързалки, забавно е.

   - Това е за малки деца, а не остаряли.

   - Ама ти не си остаряла. Те са колкото теб.

   - И какво да си говоря с тях?

   - Ами , имат котки, кучета, все такива домашни любимци. Ти имаш ли?

   - Имах.

   - Какви?

   - Папагали.

   - И какви са?

   - Не какви са, а какви бяха?

   - Какво стана с тях?

   - Татко ги изпържи с ток, без да иска. Бяхме ги преместили в лятната кухня, защото майка не можеше да издържа шума. Сложиха клетката до релето на бойлера и то гръмна. Тях ги няма, казваха се Коко и Кети.

   - Аз си тръгвам. - каза Айвън.

Мавър не му отговори. Просто се прибра. Тя беше погребала Коко и Кети и варваше, че те ще се върнат.

Много пъти ги изрови и върна обратно в земята, накрая разбра, че няма да се върнат и ги остави в покой.