Пролетният дъжд се сипеше неуморно в безкрайна, тупкаща песен. Обливаше всяко достъпно кътче и най-вече скромната, импровизирана градинка, сгушена пред входа на 14-етажен блок. В занемарената обител на растенията се мъдреше малко, люляково дърво. То се опитваше да приглася на пеещите дъждовни капки, но песентта спираше твърде често и бе много неритмична, което правеше хора с тях невъзможен.

Някаква тинейджърка стоеше на входа и пушеше цигара. Тя гледаше дървото и се наслаждаваше на прекрасния аромат. Изхвърли невъзпитано недопушената си цигара в градинката и влезе в 14-етажния блок.

  - Направи ли каквото ти казах? - попита строгата майка, която приличаше още на дете.

  - Не, не успях днес, утре. - отговори тинейджърката, която пушеше пред входа.

  - Пак си пушила, вониш ужасно!

  - Не съм, така ти се струва.

  - За нищо не ставаш, ти си само бреме, което ми обърка живота. - сърдитата майка затръшна вратата на стаята си.

Тинейджърката се повъртя, после си пусна музика на слушалки, която според близките беше задгробна прокоба, после се почувства по-добре.

Този сценарий се повтаряше толкова често и с толкова различни сюжети, че един ден тинейджърката не си пусна злокобна музика, а просто реши да престане да бъде бреме и последва пътя на тези, които доброволно се отказват да се върнат и престават да съществуват в света на хората.

Мина незнайно време и тинейждърката се събуди с ужасното чувство, че все пак се е върнала.

  - Добре ли си, ей, чуваш ли ме? - питаше някакъв човек с добро лице.

Майката-дете стоеше до него и изглеждаше много угнетена.

  - Добре съм, все пак съм добре. - отговори тя.