7.03.2017 г., 19:02 ч.

Кидония - Пета част 

  Проза » Фантастика и фентъзи
472 2 0
7 мин за четене

5.

 

Пещерата се оказа достатъчно широка, за да вървим по двама един до друг. Беше съставена изцяло от червеникава глина, която много приличаше на втвърден марсиански прах. Подът беше неравен, но все пак по него се ходеше спокойно. Въздухът беше разреден, но все още ставаше за дишане. На мен това ми се виждаше странно. Независимо ,че бяхме под земята в пещерите трябваше да съществува марсианската атмосфера. Но ние всички дишахме спокойно атмосферен въздух. Може би въздухът от станцията  „пречистваше“ мястото донякъде.  Друго обяснение не можеше да съществува.

Тунелът се оказа дълъг, но не се появиха никакви разклонения. Фенерчетата ни осветяваха пътя, а видеокамерите работеха, макар че никой не се стараеше за качеството на гледката. Постепенно таванът започна да се извисява нагоре и да става все по висок и по висок. Шумът от стъпките ни кънтеше силно. Никой от нас не говореше, единствено Стефан от време на време пускаше някоя ругатня, когато въжето за връщане се оплетеше в някоя неравност.

Внезапно в носовете ни удари тежка миризма на гнило. Тя ни връхлетя като вълна и почти всички несъзнателно спряха. Поех дълбоко въздух, но проклетата воня отново ме удари в носа. Бях хапнал добре преди да тръгнем и сега съжалих, че съм го направил.

Бавно се обърнах към другите и видях как момичетата държат носовете си с ръце, а на лицата им е изписано отвращение. Какъвто и да беше източника на тази миризма, скоро щяхме да го открием. Във вонята имаше нещо ужасяващо познато и с ужас осъзнах ,че се колебая дали да продължа напред. Трябваше да го направя. Нещо дълбоко в мен ме накара да поема дълбоко въздух и да продължа напред, въпреки силните вълни на непоносима миризма.

След само двайсетина метра, коридорът се разшири и попаднахме на нещо като огромна зала. Фенерчетата ни осветиха тавана, който беше висок поне десет метра. Единият край на тази прословута зала не се виждаше. Почвата тук беше разкопана и приличаше повече на пясъчен плаж. В далечината се виждаше как все пак пътят продължава напред, но вече няма нищо общо с тесният тунел. Беше огромен, просторен и пълен с песъчливия червен марсиански прах.

– Това чудо може да стане втора станция напълно безплатно – започна да говори на камерата Алекс – чувате ли ни, Земя ?

– Тихо бе – сопна се Стефан – може да не сме сами.

–  Определено – изхили се отново на камерата Алекс – всеки момент може някой марсиански прилеп да излети.

– Млъкнете и двамата – повиши тон  Катя и направи няколко крачки напред.

Момчетата останаха загледани един в друг, но все пак се подчиниха. След това хвърлиха погледи към момичето, което продължи да крачи само напред. Катя изведнъж спря и насочи светлината на фенерчето надолу. Под нея нещо се белееше, но предметът беше почти заровен в пясъка и не можеше да се определи произходът му.

– Тони, ела – каза тихо тя и по гласът й разбрах, че всеки миг е готова да изпадне в истерия.

Аз внимателно се доближих  и също осветих това ,което ми сочеше. Белият предмет се подаваше от пясъка и се открояваше ярко на фона на червеният пясък. Внимателно клекнах и го докоснах с ръка. Беше хладен на пипане и определено не се връзваше с пустошта досега.

Изрових пясъка около него с пръст и осъзнах, че това е някаква кост. Внимателно я извадих и показах на светлина. Приликата беше толкова голяма, че лицата на всички станаха сериозни и изплашени. Можеше и да грешахме, но това ужасно приличаше на човешка бедрена кост. Изглежда стоеше тук от доста време, защото по нея нямаше никакво месо или кожа. От мястото където я извадих обаче се разнесе същата отвратителна воня.

–  Снимай, Алекс – показах костта към камерата – как ще обясните това, Земя. Какво откриваме за човечеството, щом като някой вече е бил тук.

В този момент пясъкът до нас започна да се движи. Песъчинките започнаха да падат , сякаш нещо огромно  минаваше отдолу. Движението беше слабо, но след секунди стана по голямо. Площта на пясъкът, който се движи започна постепенно да се увеличава. Аз несъзнателно пуснах костта и хванах ръката на Катя. Бързо я дръпнах назад и здраво стиснах крачето на леглото.

В този миг движението на пясъка рязко спря. Няколко бели предмета се показаха от земята. Бързо ги осветих с фенерчето и този път  всички познахме зловещите  ухилени усмивки. Бяха човешки черепи, три на брой и гледаха право към нас, а четвъртият беше отчупен от носа надолу. По него имаше и грамадна дупка, сякаш някой лакомо се е опитвал да изгребе мозъка.

Алекс стоеше, зяпнал към черепите, когато пясъкът под него отново се раздвижи. Краката му потънаха до глезените в образувалата се яма. В същият миг момчето изкрещя. Всички се обърнахме към него. Той пусна камерата на земята и ние ужасени видяхме как започна да удря с импровизираната бухалка в пясъка. Рязко движение и той потъна до колене, а на лицето му се изписа страхотна болка и ужас.

Аз скочих към него и го сграбчих за ръката. Стамен ми помогна и хвана другата. Започнахме да дърпаме с всички сили ,но тялото на другаря ни не помръдваше, сякаш беше зазидано в бетон. Чу се рязък пукот и Алекс изпищя, политайки към земята. От инерцията ние също паднахме на земята. Момчето започна да крещи. Двата му крака бяха откъснати с невероятна сила и за секунда потънаха в червеникавият пясък.

– Мамка му – изпищя Светла, когато под нейните крака също започна движение. Тя подскочи и избяга надалеч от образуващият се водовъртеж.

Аз грабнах ръката на Алекс отново и започнах да го влача. Стамен пак ми помогна, но в този миг момичетата започнаха да пищят. Отново в земята беше започнало завъртане и този път от пясъка започнаха да излизат още човешки кости.

Момичетата побягнаха обратно към изхода и не се обърнаха назад. Не можех да ги виня. Каквото и да ни нападаше със сигурност не беше човек. Потиснах инстинкта ми за оцеляване и отново задърпах Алекс , който беше загубил съзнание, а кръвта му изтичаше през откъснатите му крака като пусната чешма. Стамен пак ми помогна, но тялото се оказа доста тежко и той се препъна, падайки по корем.

Едно от момичетата изпищя силно. Познах гласа на Дани и погледнах напред. Краката й също бяха заровени до коляно в пясъка. Тя отчаяно се опитваше да се изскубне, но без никакъв успех. Стефан хукна към нея да й помогне, но закъсня. С невероятно бързо движение цялото тяло на момичето за секунди потъна в пясъка. Писъкът й секна и повече не се чу. На мястото, където беше потънала остана кървава дупка. Само за миг тя спря да се движи и след това отново се образува водовъртеж.

Стефан падна на земята и аз с ужас си помислих ,че ей сега и той ще потъне. Но той заотстъпва назад и се върна при нас.

Този път пясъкът се издигаше нагоре. Скоро от земята започна да се показва някакъв светлокафяв предмет. Приличаше на огромен картоф, който сам излиза от нечия нива и иска да каже на всички – вижте колко съм голям.

Пясъкът спря  да се движи и "картофа" само за миг остана неподвижен. След това в горната му част внезапно блеснаха червено-черни зли очи. Под тях за секунди се появи огромна паст, зад която се виждаха едри, кафяви зъби като на акула.

Всички ужасено осъзнахме ,че това е живо същество и то не прилича на нито едно животно на Земята. Тялото на "картофа" се сцепи и от него се показаха чифт крака и още един чифт ръце с остри почервенели от копаене нокти.

Господ да ми прости, но в този миг просто изключих. Пуснах може би вече мъртвият Алекс и хукнах да бягам. Другите момчета също последваха примера ни. Съществото беше пред нас, но тъй като пещерата беше голяма ние го заобиколихме и хукнахме да бягаме.

Тънък писък излезе от неговата уста и то се спусна след нас. Обърнах се само за миг, за да установя две неща. Почти не използваше краката си,но тялото му  някак само се движеше в пясъка. И определено беше по бързо от нас. Повече не извърнах глава. Ускорих крачките си и забравих напълно за неща като джентълменство, мъжество или факта, че имах някакво оръжие.

Стефан изкрещя, но нито аз, нито Стамен се обърнахме назад. Бягахме със всички сили и внимавахме да не се спънем. Бяхме попаднали на някаква ужасяваща форма на живот и тя изглежда нямаше нищо против това.

 

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

© Джон Лейзър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??