КИЛИЯТА НА ОСЪДЕНИЯ

От Атанас Маринов

Всеки, който е минавал през Седона, би се възхитил от това китно градче, разположено насред нищото. Недалеч минаваха притоците на Оук Крийк.

Времето навън беше доста кофти. Прогнозите по телевизията само потвърждаваха по-нататъшното му влошаване. Някъде далеч се движеха сиви облаци, които се издигаха заплашително и просто можеше да стане твърде опасно да се ходи по улиците, дори и с чадър. Очакваха се силни превалявания с градушка. Минувачите бързаха да се приберат у дома. Такова време не беше никак обичайно за климата на щата.

Заседателната зала на съда в Седона беше притихнала, но от време-навреме се долавяше тихо жужене на комари – истински бич за местното население.

Всички знаеха, че той е невинен. Дори процесът беше доста скалъпен. Не му предоставиха право на служебен защитник. Съдията се беше върнал от командировка и сега просто спазваше всички формалности по делото и не си даваше много зор да вникне в детайлите. След като изслуша ответника, назначи експертиза. Всичко беше точно и ясно и съвпадаше като по учебник.

Магистратът запази строгото си изражение, когато изпитателно се взря в лицето на подсъдимия. Някъде дълбоко в себе си той също беше убеден в невинността му, въпреки че всички събрани доказателства сочеха обратното. Беше повече от сигурен, че и най-добрият адвокат трудно би го измъкнал без сделка.

Съдебните заседатели стояха вкупом с изпити лица. Те също бяха наясно с това. Човекът се беше облегнал кротко в ъгъла и очакваше присъдата си. Не претендираше за нищо. Само се беше взрял в някаква точка, а ръцете и краката му бяха оковани.

Не се чуваха ридания на съпругата или пък децата, защото той беше самотник. Живеещ изключително скромно.

Беше дошъл в Аризона, за да сбъдне мечтата си – прочутата американска мечта, в която вярваха толкова много хора. Работил като вол, изплащал ипотека толкова много години. Никой не му беше казал нищо. Празнотата в живота му беше убийствена. Изплати дълговете си за нула време, но после дойде един момент, в който се запита каква ще е следващата му цел. Реши да се сдобие с нова кола. Започна да работи наново и да събира пари. Спря се на един хубав модел на “Шевролет”. Имаше доста голям багажник и гуми, способни да минат и през най-калните препятствия. Естествено си я купи.

Съседите му го бяха запомнили като мил, внимателен и много възпитан млад мъж в така наречената “втора възраст”. Когато видиш един такъв индивид, живеещ по шаблон, и стриктно следващ законите на щата, в който пребиваваше, не можеше да не ти стане драго. Той беше просто самата целеустременост.

В близост до къщата имаше и гараж. Не беше нещо особено, но стигаше да прибира вътре автомобила си с всичките вехтории, които неизменно се търкалят из подобни места.

Когато за първи път се нанесе, хората наоколо го посрещнаха с ягодов пай, който бяха приготвили. Това е неизменна проява на гостоприемство, с която той трябваше да се съобрази и да върне жеста малко по-късно.

И точно тогава започнаха истинските проблеми. Въпросният мъж живееше в покрайнините на селището и имаше възможност да наблюдава Червените скали. Всъщност населението на Седона беше достатъчно малко, така че всички се познаваха.

Работното му място беше далеч на Юг. Всеки ден той пътуваше повече от стотина километра със собственото си возило, което го изпълваше с гордост. Беше типичен американец, живеещ съвсем нормално, но напълно лишен от контакти с хора – нещо твърде типично за повечето работохолици.

Името на мъжа беше Дънкан Солт - бивш рейнджър, който в момента просто се скъсваше от бачкане в една от местните фабрики и пиеше бира на верандата си всеки петък вечер.

Популярният “Будвайзер” определено не беше най-великата напитка, но сравнен с много други, беше просто божествен. Той стоеше с часове, убивайки огромното количество комари, които се въдеха по това време на годината. Това беше забавно. И той винаги използваше стар брой на “Ню Йорк Таймс”, с който да го прави.

След като свърши дългият и изнурителен работен ден, той се прибра и осъзна твърде ясно, че просто си пропиляваше живота. Беше постигнал много, но само на хартия. Нищо конкретно в житейски план – нямаше за кого да се бори освен за себе си.

Внезапно чу звук, който беше твърде странен. Явно се беше вмъкнал крадец. Властите убеждаваха всеки, който допуснеше подобно нещо, да избягва всякаква саморазправа, а веднага да се обади на 911. Телефонът буквално прегряваше от обаждания на всякакви ненормалници, но служителите бяха принудени да се отзоват. Нямаше как да е иначе.

По някаква необяснима причина, реши първо да се убеди в съмненията си.

Който и да беше крадецът, беше много изобретателен. Явно беше срязал телената ограда в задния двор с някакви малки и много остри клещи.

Дънкан огледа периметъра, тъй като зад къщата имаше малка гора, зад която продължаваше едно авеню. Нямаше жив човек.

И точно когато се обръщаше, получи страхотен удар в лицето. После не помнеше нищо освен съдебната зала, където щяха да го съдят като изключително опасен престъпник от първа степен в умишлено убийство на полицай.

Странното беше, че който и да беше влязъл, не беше оставил никакви следи. Дънкан не се опитваше и да се защитава, тъй като очевидно нямаше особен смисъл. Нещата изглеждаха повече от ясни. Нямаше какво много да се мисли или пък протака. Заседателите просто трябваше да се произнесат в установения срок.

Преди да чуе присъдата си, съдията го попита има ли да каже нещо пред тях или пък да се опита да върне делото си за преразглеждане, въпреки че шансът за това беше повече от нищожен.

Всички бяха притихнали. Целият процес продължаваше вече почти десет минути – нещо леко необичайно за съдия Дъглас, който обикновено претупваше делата си за не повече от пет. Беше му толкова досадно. Предпочиташе просто да изпълни работата си и да се отърве от необходимостта да слуша глупави обяснения от вече обречени хора. Това беше неговата житейска философия.

Обвиняемият кимна отрицателно.

Съдебният пристав се надигна, но магистратът му направи знак да почака още малко. Нещо вътре го беше жегнало. Защо такъв мъж, толкова примерен гражданин, не беше направил и най-слабия опит изтъкне нещо в своя защита или поне да се възползва от правото си да ползва адвокат.

Той го погледна изпитателно над очилата си с рогови рамки. После махна към пристава. “Щом иска да се самоубива, прав му път. Аз си свърших работата” – помисли си той и се подписа под делото.

Затвориха го в ареста, докато го транспортират до един от най-страшните затвори в щата. Аризонският щатски затвор беше известен с вегетарианските си привички, тъй като директорът искаше да блесне като новатор и да види името си по вестниците. Но оттам нататък започваха извращенията, както между впрочем във всеки други затвор. Това си беше един коптор, пълен с цялата възможна сган от няколко щата, понеже много често местата не достигаха и в други затвори.

На сутринта камионът с осъдените потегли. Не беше нещо особено – просто група обречени на смърт или на доживотен затвор без право на обжалване. Естествено охраната им беше твърде засилена.

На път към затвора Дънкан Солт можа да види отново Червените скали, толкова характерни за Аризона.

Надзирателите не се страхуваха, че някой ще направи опит за бягство понеже всичко се очертаваше доста спокойно и конвоят беше допълнително подсилен от две патрулни коли.

Не беше нещо необичайно затворниците да се опитат да счупят стъклата или да нападнат охраната с белезниците си или дори със зъби. Огромните ебонитови палки на служителите на реда би следвало да ги вразумят да не правят глупости.

Сержант Стоулкър направо беше зелен от яд, защото тези “маймуни”, както ги наричаше той, само им отваряха допълнителна работа. Не че затворниците имаха къде да избягат, но се опитваха да направят всичко възможно, подобно на тигър в клетка, за да оцелеят.

Когато пристигнаха в затвора, Дънкан имаше възможността да го огледа за секунда или две. Огромните кули и широкият главен двор бяха впечатляващи. След това бързо ги вкараха в помещенията и им дадоха номера. Накараха ги да предадат вещите си на ръководството и толкова. Сега те бяха загубили човешката си идентичност.

В съзнанието на Солт изплува един цитат “Не си въобразявайте, че като Ви лишат от гражданските ви права няма да Ви лишат и от човешките.”

Засега като нов затворник той не беше имал време да стане обект на подигравки, тъй като случайно беше останал сам в килията си. Но това нямаше да е задълго. Непременно щяха да му сложат другарче. Може би някой по-едър и зъл загорял пандизчия.

На мръсната стена пишеше “Роджърс. Прекарал тук повече от половината си живот.” По-нататък надписът не се четеше. Пък и едва ли имаше някакъв кой знае какъв скрит смисъл.

Солт обърна лице към стената и заспа.

Посред нощ го събудиха диви ревове и псувни. Явно някой от затворниците беше счел за уместно просто да хвърли коктейл “Молотов” в съседната килия. Другият пандизчия сипеше проклятия докато гасеше със сетни сили разразилия се пожар. Веднага нахлуха надзирателите и ги смляха от бой.

Солт се правеше, че спи. Тогава чу глас иззад стената:

- Отидоха ли си?

Дрезгавият глас беше просто неузнаваем, но приличаше да е на някой гимназиален учител. Това звучеше доста успокоително. Белите тухли в стената се размърдаха и той се промъкна в килията.

- Аз съм Джаспър. Ще дойда пак сутринта преди сутрешната проверка.

После върна тухлите в стената и килията възвърна първоначалния си вид.

Солт знаеше, че щяха да го пратят на електрическия стол. Независимо, че нямаше никакви сигурни потвърждения за виновността му. В крайна сметка законът си беше закон.

Спомни си за дългите години на лишения, за купената къща и кола, за мечтите си просто да бъде оставен на спокойствие. Все неща които бяха твърде прости наглед, но много трудни в действителност.

Някъде вътре в себе си той знаеше, че това е причинено от една бюрократична машина, която не се интересуваше от чувствата на хората. Тя ги мачкаше по свое усмотрение. И никой нямаше право да се сърди.

Предложението на Джаспър изглеждаше примамливо и сладко като възможност за печалба от лотарията.

Солт реши, че може да му бъде полезен с уменията си на рейнджър и двамата да се изплъзнат под загражденията. Това беше най-често използвания метод за бягство. Не знаеше обаче дали съратникът му разполагаше с плана на затвора.

Посред нощ при него дойде Дейв Купър – едър сержант от афроамерикански произход, които просто му заяви, че след четири или пет часа ще го преместят в изолатора, където ще бъде в безопасност преди окончателното изпълнение на присъдата му.

- Човече, да ти кажа честно не ме интересува дали си виновен или невинен. Не бих искал да бъда на твое място.

Обърна гръб и си отиде. Едрите му стъпки отекваха по коридора бавно и отмерено. Когато всичко утихна, Солт вече знаеше със сигурност какво да прави.

Нямаше затворник, който да не беше наясно с присъда от подобен вид. Самата мисъл за подобна участ изправяше косите.

Естествено на подсъдимия се полагаше изповедник. Отец Бенедикт трябваше да се заеме с тази нелека задача.

Той влезе в килията му. Солт продължаваше да стои с лице към стената, пазейки тайната за скорошното си избавление.

Отецът се прокашля.

- Синко, вярвам, че си невинен, въпреки доказателствата. Но ти явно си станал жертва на лоши обстоятелства. И впоследствие си стигнал дотук. Позволи ми да ти помогна в твоите последни минути.

Солт не беше религиозен или пък фанатик на тема изповеди. Беше чувал, че слагат специална гъба върху главата на жертвата, за да се избегне късото напрежение при увеличаване на силата на волтажа. Специален служител я мокреше с вода предварително. Имаше възможност също екзекуцията да се наблюдава, но на неговата най-вероятно нямаше да присъства никой.

- Отче, няма смисъл да Ви лъжа. Виновен съм въпреки всичко. Това че съм получил удар от нападателя си не променя много нещата.

Отец Бенедикт слушаше внимателно. За първи път му беше трудно да предугади що за човек имаше насреща си. Видът му говореше, че е невинен, но вътрешно той усети, че има работа с отличен артист, които можеше да крие истинските си чувства и намерения.

Далеч отвъд Червените скали слънцето се канеше да изгрее. Беше много рано сутринта. Екзекуцията щеше да е след малко повече от три часа.

- Поне съжаляваш ли за деянията си? Покайваш ли се пред Бог? – прошепна светият служител.

- Съдбата ми е била такава – измънка Солт, - опитах се да стана рейнджър и да служа на своята родина. Да живея честно, да плащам данъците си, да си купя къща и кола. Но не се получи. Сега ще си понеса наказанието.

- Явно си в ръцете на могъщи висши сили – обобщи отецът, – ще се опитам да измоля малко отлагане на твоята екзекуция и правото ти на последна разходка из двора на затвора. Дори и човек като теб заслужава това.

Отецът обърна гръб и излезе.

Не бяха минали и петнадесет минути, когато Джаспър отново размърда тухлите. Той беше спазил обещанието си.

- Ще действаме ли, човече? – задъхано произнесе той. – Нямаме много време да го мислим. Караулът ще се смени и после ще загубим и този последен шанс.

- Добре – кратко отвърна Солт.

Двамата се вмъкнаха в тунела, прокопан от Джаспър.

Джаспър Скоулс се славеше като най-бруталният гангстер и психопат в Централния аризонски щатски затвор. Той се нуждаеше от Солт заради неговата физика – нямаше как да прескочи оградата без чужда помощ. Минаха бързо през кухненските помещения, а после и през пералното. Типичният план за бягство. Джаспър се беше опитвал поне дузина пъти, но все се проваляше и го спипваха преди даже да е доближил загражденията.

Отец Бенедикт се завърна скоро и с удивление намери килията празна. Веднага даде сигнал за тревога и всички бяха на крак. Естествено бегълците вече имаха известна преднина от около двадесетина минути.

Бяха излезли от вътрешния двор и бяха на не повече от десет метра от външната телена ограда. Часовите по кулите още не се бяха усетили и затова те успяха да стигнал необезпокоявани до целта си. Оказа се, че Джаспър носи чифт клещи, с които да среже телта и да се измъкнат.

Той ги подаде на Дънкан:

- Ти си по-опитен и добър от мен. Нали си бил рейнджър? Действай! – промълви той.

Солт се справи с лекота. Беше ходил в Афганистан и беше правил далеч по-сложни неща. Беше убивал хора с голи ръце дори. Това беше детска работа.

Започнаха да се провират. Първо беше Солт, а малко след него и Джаспър. Тогава прожекторите ги осветиха. Те нямаше как да се справят по-бързо. Джаспър се закачи за оградата. Започна да се извива като червей.

- За бога, човече, заплетох се. Издърпай ме. Искам да живея! – почти проплака той.

Солт измъкна краката си и се обърна.

- Важното е, че аз се спасих. Излъгах дори и свещеника. Това да ти е за урок.

После бързо се скри в нощта. Клетият Джаспър зае мястото му на екзекуцията сутринта. Ръководството на затвора гледаше да замаже положението, доколкото това изобщо беше възможно и да пусне лъжливи новини. Но някъде там в мрака Дънкан Солт се смееше злорадо. Беше се изплъзнал доста подло. Трябваше само да се насочи към следващия щат, където да продава номерата си. По-умен, по-силен и не на последно място много по-хищен отпреди.

Сутрешната екзекуция започна доста необичайно. Лицето на обвиняемия беше закачулено, за да не се разбере бягството. Сложиха влажния сюнгер на темето му.

Директорът на затвора се чувстваше много неловко. Когато пуснаха тока и нещастникът започна да се гърчи в агония, маската на лицето му се напои с кръв, а очите изскочиха от орбитите си. Вътрешността на мозъка му беше превърната във въглен, а от устата му изби кървава пяна.

- Не мога да гледам – каза един от служителите на затвора и закри лицето си с ръка.

Това беше краят на живота на Джаспър Скоулс. Той беше предаден от човека, когото бе спасил.

Някъде далеч в щата Невада Дънкан Солт си беше купил с крадени пари чисто нови дрехи и фалшиви документи. А малко по-късно си беше набавил и оръжие. Крайната му дестинация беше Аляска. И после никой не чу за него. Така божието и човешкото правосъдие бяха осъществени.

След екзекуцията заровиха Джаспър в гробището на затвора. На съседния до него гроб имаше поставен един каменен ангел. Тъй като утрото беше влажно, на окото му беше капнала капка роса и изглеждаше, че той плаче.