6.01.2009 г., 23:32 ч.
Клизматична история
1992
0
0
17 мин за четене
КЛИЗМАТИЧНА ИСТОРИЯ
Да направиш клизма на някой, който не я желае, не беше проста работа. За това се искаше майсторство, сърце и борбен дух. Още повече, че Смъртта се беше скрила в корема на баба Мара и здраво стискаше дупето й, а Лида не разполагаше с много време.
От друга страна Лида имаше богат опит в тия работи. Беше правила перфектни клизми на много поколения мъже, жени и деца, в работно време и на частно, беше облекчила и изчистила стотици, ако не и хиляди. Но такава опак жена като тази бабет не бе срещала досега в цялата си дългогодишна кариера.
Баба Мара лежеше с подут корем на леглото в стаята си и си пееше:
„Ела ми, ела ми,
да те питам що си ми!”
Лида се преоблече в коридора, подготви в банята уреда за промивките, така нареченият иригатор, взе подлогата и влезе.
– Хайде, Марче – рече примирително Лида.
Котката в стаята настръхна и скочи от леглото на пода. Животното просто не искаше да присъства и се измъкна на косъм през затварящата се врата.
Баба Мара извърна главата си към Лида и започна да я фокусира с тъмнокафявите си, ослепяващи от диабета очи. По бледожълтото й лице обаче нямаше нито една бръчица. Как се беше запазила така до 86 години, никой не знаеше...
– Пак ли ти ма, гъзобръчко такава!
Апартаментът утихна. Отвън в коридора котката, снахата и синът изчакваха на тръни развитието на процедурата.
– Да си вървиш откъдето си дошла! – викна Марчето. – Не те е ли срам с това да си изкарваш прехраната! Да бъркаш, където не ти е работа! Мръсница! Гъзобръкница! Чистачка!… Къде ти и образованието и културата ма!
Лидия дипломатично мълчеше. Но не си отиваше. Закачи на стойката помпичката с вода. Запретна ръкавите. Вярно, нямаше образование, а култура за това не й трябваше. Но знаеше, че трябва да си свърши работата. Приседна отстрани на леглото да събере енергията си, която щеше сега да и потрябва. В това време бабата обмисляше как да уязви и прогони натрапницата.
– Ти мъж нямаш ли ма! – започна отново Марчето. – Ти в неговия бъркаш ли така, както на чуждите, а?! Бъркаш ли? Или като ти шибне един... – Баба Мара се задъха и спря да си почине.
Клизматичката се опита да отметне одеялото й, но бабет си беше преплела краката и не пускаше. Беше натежала от залежаването и слабичката Лида едва успя да измъкне единия му край. Със свободния си крак Марчето я ритна право в корема. Лида ахна от болка и се сви в ъгъла. Искаше й се да се махне веднага оттук, на секундата, но и беше жал за бабата. А и парите й трябваха.
– Като дойде оня едрия доктор от „Бърза помощ”, той ще те оправи – заплаши я Лида. – Да му се обадя ли, а? Да те вземат в болница!
Преди няколко месеца вземането в болница беше най-страшното за бабет. Тя беше готова на всякакви отстъпки и компромиси, но само не и в болница. Не че някой щеше да вземе в болница една 86 годишна, скована от диабета умираща старица. Но в началото блъфа помагаше и бабет пиеше хапчетата, ядеше насила какво и даваха, или не ядеше, каквото и забраняваха, но после разбра, че само я плашат и даваше сериозен отпор. С течение на времето обаче пак се запуши и само клизмата на място можеше да спаси положението. Така казаха и от „Бърза помощ”, бръкнаха отзад колко да констатират, че е стеснена по рождение, измиха си ръцете и си заминаха.
А положението беше лошо. Баба Мара натежаваше с всеки изминал ден и ако не я изчистеха навреме, просто се отравяше и си умираше. Само духът и си оставаше такъв един лек, ефирен и весел. Баба Мара пееше на внучката си разни игриви народни песнички, запомнени от нейното детство, учеше най-малкия си внук да рецитира или го подпитваше за това и онова в детската градина с познавателна и възпитателна цел... Така че баба Марче въобще не мислеше за смърт, страшни доктори или други подобни навлеци.
– Ако дойде – и него ще ритна! – извика Марчето, горда от временната си победа.
– Трябва, Марче, трябва... – започна пак и с кротко Лида. – Виж, интелигентна жена си, с образование...
Баба Мара погледна внимателно клизматичката. Дали бяха говорили за това лреди или е някаква клопка?
– Работила съм в Министерския съвет, така да знаеш! – обади се тя. – И то в счетоводството! Чиста работа, престижна. А не като теб – със задници да се занимавам.
– Навсякъде има задници, Марче, нали знаеш. И по-лоши от тия, запушените.
Баба Мара мълчеше. Явно се беше сетила нещо.
– А твоят задник у вас още ли тича по женски задници – попита тя и не дочака отговор. – Аз моя навремето го бих публично заради една... А каква любов имахме – размечтя се Марчето. – Какво стихотворение бях му посветила…
– Eх, Марче – въздъхна Лида – аз не съм като тебе. Залюбил се е с една, не проста като мен, а в банка работи, интелигентна. Мен остави, ами и детето забрави.
– Не я ли би!? – не се стърпя Марчето. – Като се вдигна след някой и друг ден, ще кажеш на сина ми къде да ме закара, да и оскубя аз русата грива! – и баба Мара размаха отеклата си ръка, свита в юмрук, пред носа на Лида.
– Точно така! – зарадва се клизматичката – Ще я отупаме ние двете с тебе, както подобава! Нали, Марче? Дай сега да те изчистим, за да можеш да ставаш! – и Лида се опита да пъхне изненадващо иригатора.
– Болиии! – изпищя Марчето. – Мискинко такава! Ауу…! Аааа…! Сприии!
Лида спря. Котката мяучеше ужасяващо в коридора, с такава дълбока пиета и състрадание, че Лида за миг съжали за подлия си номер. Очите на Марчето плуваха в сълзи и гледаха така безпомощно. А бабет имаше само една уста и само един дух да се бори с болката и смъртта. Целият свят наоколо, целият живот беше против нея и клизматичката също, и снахата и синът й, които искаха и този ден да оживее. А защо – никой не казваше.
– Внучето чува ли какво правиш! – изхриптя Марчето. – Тука ли е? Отвън ли е?
– На детска градина е, Марче. – отговори веднага Лида. – Донесох му играчката, дето поръча миналия път – излъга тя. – Като се върне – ще му я дадеш.
– Остави ми я под възглавницата – заповяда бабет.. – Веднага! Ако искаш да бъркаш! – додаде тя.
Отвън бяха чули разговора, вратата скоро се отвори и една ръка подаде малко неопаковано багерче. Баба Мара въздъхна, погали играчката и обърна главата си настрани.
– Хайде, рини! – рече тя – Но първо си вземи изпод възглавницата ми петте лева. За подаръка.
– Няма нужда, Марче. – рече Лида. – Ти ми даде парите миналия път, забрави ли?
– Може и да съм забравила, а може и да не съм – рече Марчето. – Вземи да купиш на твойто момченце нещо от мен.
– Дръж се, бабке! – рече клизматичката.
В следващите минути баба Мара тракаше със стиснатите си челюсти, охкаше или пищеше, но най-сетне Лида успя да набута маркуча и да пусне вода по него. Нагласи подлогата, пооправи смачканите найлони и се захвана за работа.
– Напъвай сега, Марче! – викаше Лида – Давай! – после натискаше корема й, сгъваше с усилия краката й в коленете, мачкаше, разтваряше, разширяваше, молеше се. Баба Мара беше вперила поглед в червения чадър на абажура и напъваше със сетни усилия на духа.
Това си беше почти повторно раждане сега, но раждане с болка и очакване по-големи от обичайното, защото това, което трябваше да излезе, не излизаше отдолу, а озад, и то не беше живот, а смрад, тлен, отпадък, това беше истинското лице на смъртта, нейния разложен образ и Лидия само трепереше да не види костеливата й ръка, подала се отзад, която да я сграбчи за китката и я повлече обратно в търбуха си.
Но още нищо не излизаше.
– Раз-два! Раз-два! – командваше Лида, натискаше и сгъваше краката и корема й, плувнала цялата в пот; а бабет се задъхваше все повече и повече, даже спря да диша и гледаше с огромни очи в клизматичката, сякаш в нея беше цялата надежда за края на мъките й.
Все още нищо.
– Сега ще излезе, Марче – даваше й кураж клизматичсата – Още малко!
– Първото го родих мъртво – изхърка бабата. – Мъртво. Чак второто оживя – но кило и сто – а и то човек стана.
– Ще излезе и сега, Марче. – шепнеше Лида – Да знаеш – синът ти е голяма работа, Марче! – приказваше й Лида и бършеше потта от челото й, – така да се грижи за тебе, пък и снахата. За пръв път виждам такава снаха…
– Много се грижат – изпъшка бабет – чак не ми дават да умра!
– Значи трябва още да живееш – шепнеше Лида – Хайде, Марче, напъни се и го роди това лайно, най-сетне де! – извика Лида с последни усилия и без да иска бутна стойката с резервоарчето.
В последвалата паника и залитания, Лида успя да удържи положението, но почти седна върху баба Мара.
– Ох! – извика бабет – и се изви инстинктивно.
И тогава едно дълго и засилващо се свистене тръгна от дъното на леглото, после премина в грухтене и фучене, ту засилващо се, ту отслабващо, като сърдит вятър, като свирня през стиснати зъби, като лумнал невидим огън, като всичко заедно, докато накрая с едно последно “фууууууу” излетя над преплетените тела през открехнатия прозорец на стаята…
Въздухът, или по-скоро духът на Смъртта, бе излязъл най-сетне на свобода.
– Браво, Марче! – извика клизмо-акушерката. После внимателно намести бабата, махна иригатора и водната каша тръгна към подлогата като черна река.
Отвън зад вратата някой се засмя истерично и с облекчение. Изражението на бабет беше като на току-що родила майка. Уморено, но щастливо…
След малко Лида излезе да напълни уреда за втора промивка. Котката любопитно се мушна между краката й в стаята. Баба Мара лежеше изтощена на леглото. Един слънчев лъч бе осветил побелелите й несресани коси. Изпод изместената й въглавница се показваха малкото й богатства – няколко дребни банкноти, счупения позлатен часовник-гривна от нейната младост, снимката с двете и внучета. В стаята нямаше икона. Бабет си остана атеистка до края, не вярваше в Бога и в неговите производни, вярваше в семейството и децата си.
Лида влезе в стаята.
– Как си, миличка? – обади се със слаб глас Марчето – Изморих ли те много?
– Добре съм, Марче. – отвърна Лида – хайде още един път – да изчистим всичко както трябва.
– Щом трябва, мушкай пак! – рече бабет. – То вие, докторете, това ви дай.
Процедурата започна отново. Този път беше по-леко. Бабет почти не охкаше, а коремът й ставаше все по-мек и все по-малък, докато накрая след третата промивка съвсем се разля и отпусна.
Бабет се оживи.
– А ти недей да ме плашиш друг път с оня едрия доктор, Лида! Видях го аз що за доктор е. Бърка ми отзад и вика: “Тесно ти е, бабке, много тесно, затова!”. А аз не му оставам длъжна: “Нали, викам, вие мъжете обичате да ви е тесно, какво се оплакваш”! А той като пръдня се измъква от стаята и си отива. Ах, добре че си ти, Лидке, тебе само признавам за доктор!
– Май и този път прескочи трапа, а Марче? – въздъхна явно поласкана Лида и започна да си прибира амунициите...
– Радко! – извика властно, макар и със слаб глас баба Мара! – Знам, че е тук. Я, Лидке, кажи на сина ми и снахата да те почерпят с едно кафе. И ела да ти кажа още нещо, миличка.
Лида намести на по-високо главата на баба Мара, оправи й косата и излезе.
Винаги така ставаше. Бабата първо я ругаеше и навикваше, после съжаляваше и черпеше. Накрая обаче винаги й изпяваше за довиждане някоя весела народна песен... Но Лида не се лъжеше – всеки път клизмата беше все по-трудна и по-дълга. И все по-изтощителна за Марчето. Колко ли още щеше да издържи, горката...
Лида се изми и се приготви за ритуала с кафето. Но не й беше съдено да го пие.
Когато Лида влезе с таблата, баба Мара се беше свила на четири.
– Ссстудено мми е… – зъзнеше тя и челюстите и тракаха страшно – Ззззатворете прозореца!…
Беше изпаднала в хипо-гликемична криза. Или от обезводняването и от изгубения калий кръвното и падаше застрашително. Но Лида не се уплаши. Донесоха мед и насила й отвориха устата. Изляха меда. Сложиха й електрическа възглавничка на гърба и краката. Завиха я с още одеяла. Но бабата все повече трепереше и сякаш се смаляваше. Сякаш искаше да стане малка звездичка в черния космос на живота. Да се завърти и се вдигне в небето. Нагоре, нагоре… Да изчезне красиво и леко от този свят – с добро и с изпълнен дълг към хората, които обичаше…
– Хайде, Марче, дръж се – шепнеше пак Лида – Клизмата свърши. Сега ли намери да умираш. Довечера кой ще даде играчката на внучето… И кой ще пее на внучката?! Марче! Чуваш ли!? – Утре ти дават пенсията, забрави ли – опитваше всякаква мотивация за живот Лида.
Баба Мара отвори измъченото си око и сякаш се опита да се задържи на този свят. Заради внучето, заради пенсийката си, заради песента, която беше недопяла…
– Хайде, Марче, стопли се – молеше я, плачейки, клизматичката – забрави ли, ще бием оная руса никаквица…
Баба Мара стисна ръката на Лида и се усмихна. После затвори очи. Лида стоеше над нея – изтръпнала, изкривена на една страна, полунаведена, но не изпускаше ледената ръка на бабката…
Къщата утихна. Даже котката не мяучеше. Чак вън на улицата настана някакво странно спокойствие и тишина.
И само Лида на този свят усещаше как постепенно ръката на баба Марче се затопля…
Да направиш клизма на някой, който не я желае, не беше проста работа. За това се искаше майсторство, сърце и борбен дух. Още повече, че Смъртта се беше скрила в корема на баба Мара и здраво стискаше дупето й, а Лида не разполагаше с много време.
От друга страна Лида имаше богат опит в тия работи. Беше правила перфектни клизми на много поколения мъже, жени и деца, в работно време и на частно, беше облекчила и изчистила стотици, ако не и хиляди. Но такава опак жена като тази бабет не бе срещала досега в цялата си дългогодишна кариера.
Баба Мара лежеше с подут корем на леглото в стаята си и си пееше:
„Ела ми, ела ми,
да те питам що си ми!”
Лида се преоблече в коридора, подготви в банята уреда за промивките, така нареченият иригатор, взе подлогата и влезе.
– Хайде, Марче – рече примирително Лида.
Котката в стаята настръхна и скочи от леглото на пода. Животното просто не искаше да присъства и се измъкна на косъм през затварящата се врата.
Баба Мара извърна главата си към Лида и започна да я фокусира с тъмнокафявите си, ослепяващи от диабета очи. По бледожълтото й лице обаче нямаше нито една бръчица. Как се беше запазила така до 86 години, никой не знаеше...
– Пак ли ти ма, гъзобръчко такава!
Апартаментът утихна. Отвън в коридора котката, снахата и синът изчакваха на тръни развитието на процедурата.
– Да си вървиш откъдето си дошла! – викна Марчето. – Не те е ли срам с това да си изкарваш прехраната! Да бъркаш, където не ти е работа! Мръсница! Гъзобръкница! Чистачка!… Къде ти и образованието и културата ма!
Лидия дипломатично мълчеше. Но не си отиваше. Закачи на стойката помпичката с вода. Запретна ръкавите. Вярно, нямаше образование, а култура за това не й трябваше. Но знаеше, че трябва да си свърши работата. Приседна отстрани на леглото да събере енергията си, която щеше сега да и потрябва. В това време бабата обмисляше как да уязви и прогони натрапницата.
– Ти мъж нямаш ли ма! – започна отново Марчето. – Ти в неговия бъркаш ли така, както на чуждите, а?! Бъркаш ли? Или като ти шибне един... – Баба Мара се задъха и спря да си почине.
Клизматичката се опита да отметне одеялото й, но бабет си беше преплела краката и не пускаше. Беше натежала от залежаването и слабичката Лида едва успя да измъкне единия му край. Със свободния си крак Марчето я ритна право в корема. Лида ахна от болка и се сви в ъгъла. Искаше й се да се махне веднага оттук, на секундата, но и беше жал за бабата. А и парите й трябваха.
– Като дойде оня едрия доктор от „Бърза помощ”, той ще те оправи – заплаши я Лида. – Да му се обадя ли, а? Да те вземат в болница!
Преди няколко месеца вземането в болница беше най-страшното за бабет. Тя беше готова на всякакви отстъпки и компромиси, но само не и в болница. Не че някой щеше да вземе в болница една 86 годишна, скована от диабета умираща старица. Но в началото блъфа помагаше и бабет пиеше хапчетата, ядеше насила какво и даваха, или не ядеше, каквото и забраняваха, но после разбра, че само я плашат и даваше сериозен отпор. С течение на времето обаче пак се запуши и само клизмата на място можеше да спаси положението. Така казаха и от „Бърза помощ”, бръкнаха отзад колко да констатират, че е стеснена по рождение, измиха си ръцете и си заминаха.
А положението беше лошо. Баба Мара натежаваше с всеки изминал ден и ако не я изчистеха навреме, просто се отравяше и си умираше. Само духът и си оставаше такъв един лек, ефирен и весел. Баба Мара пееше на внучката си разни игриви народни песнички, запомнени от нейното детство, учеше най-малкия си внук да рецитира или го подпитваше за това и онова в детската градина с познавателна и възпитателна цел... Така че баба Марче въобще не мислеше за смърт, страшни доктори или други подобни навлеци.
– Ако дойде – и него ще ритна! – извика Марчето, горда от временната си победа.
– Трябва, Марче, трябва... – започна пак и с кротко Лида. – Виж, интелигентна жена си, с образование...
Баба Мара погледна внимателно клизматичката. Дали бяха говорили за това лреди или е някаква клопка?
– Работила съм в Министерския съвет, така да знаеш! – обади се тя. – И то в счетоводството! Чиста работа, престижна. А не като теб – със задници да се занимавам.
– Навсякъде има задници, Марче, нали знаеш. И по-лоши от тия, запушените.
Баба Мара мълчеше. Явно се беше сетила нещо.
– А твоят задник у вас още ли тича по женски задници – попита тя и не дочака отговор. – Аз моя навремето го бих публично заради една... А каква любов имахме – размечтя се Марчето. – Какво стихотворение бях му посветила…
– Eх, Марче – въздъхна Лида – аз не съм като тебе. Залюбил се е с една, не проста като мен, а в банка работи, интелигентна. Мен остави, ами и детето забрави.
– Не я ли би!? – не се стърпя Марчето. – Като се вдигна след някой и друг ден, ще кажеш на сина ми къде да ме закара, да и оскубя аз русата грива! – и баба Мара размаха отеклата си ръка, свита в юмрук, пред носа на Лида.
– Точно така! – зарадва се клизматичката – Ще я отупаме ние двете с тебе, както подобава! Нали, Марче? Дай сега да те изчистим, за да можеш да ставаш! – и Лида се опита да пъхне изненадващо иригатора.
– Болиии! – изпищя Марчето. – Мискинко такава! Ауу…! Аааа…! Сприии!
Лида спря. Котката мяучеше ужасяващо в коридора, с такава дълбока пиета и състрадание, че Лида за миг съжали за подлия си номер. Очите на Марчето плуваха в сълзи и гледаха така безпомощно. А бабет имаше само една уста и само един дух да се бори с болката и смъртта. Целият свят наоколо, целият живот беше против нея и клизматичката също, и снахата и синът й, които искаха и този ден да оживее. А защо – никой не казваше.
– Внучето чува ли какво правиш! – изхриптя Марчето. – Тука ли е? Отвън ли е?
– На детска градина е, Марче. – отговори веднага Лида. – Донесох му играчката, дето поръча миналия път – излъга тя. – Като се върне – ще му я дадеш.
– Остави ми я под възглавницата – заповяда бабет.. – Веднага! Ако искаш да бъркаш! – додаде тя.
Отвън бяха чули разговора, вратата скоро се отвори и една ръка подаде малко неопаковано багерче. Баба Мара въздъхна, погали играчката и обърна главата си настрани.
– Хайде, рини! – рече тя – Но първо си вземи изпод възглавницата ми петте лева. За подаръка.
– Няма нужда, Марче. – рече Лида. – Ти ми даде парите миналия път, забрави ли?
– Може и да съм забравила, а може и да не съм – рече Марчето. – Вземи да купиш на твойто момченце нещо от мен.
– Дръж се, бабке! – рече клизматичката.
В следващите минути баба Мара тракаше със стиснатите си челюсти, охкаше или пищеше, но най-сетне Лида успя да набута маркуча и да пусне вода по него. Нагласи подлогата, пооправи смачканите найлони и се захвана за работа.
– Напъвай сега, Марче! – викаше Лида – Давай! – после натискаше корема й, сгъваше с усилия краката й в коленете, мачкаше, разтваряше, разширяваше, молеше се. Баба Мара беше вперила поглед в червения чадър на абажура и напъваше със сетни усилия на духа.
Това си беше почти повторно раждане сега, но раждане с болка и очакване по-големи от обичайното, защото това, което трябваше да излезе, не излизаше отдолу, а озад, и то не беше живот, а смрад, тлен, отпадък, това беше истинското лице на смъртта, нейния разложен образ и Лидия само трепереше да не види костеливата й ръка, подала се отзад, която да я сграбчи за китката и я повлече обратно в търбуха си.
Но още нищо не излизаше.
– Раз-два! Раз-два! – командваше Лида, натискаше и сгъваше краката и корема й, плувнала цялата в пот; а бабет се задъхваше все повече и повече, даже спря да диша и гледаше с огромни очи в клизматичката, сякаш в нея беше цялата надежда за края на мъките й.
Все още нищо.
– Сега ще излезе, Марче – даваше й кураж клизматичсата – Още малко!
– Първото го родих мъртво – изхърка бабата. – Мъртво. Чак второто оживя – но кило и сто – а и то човек стана.
– Ще излезе и сега, Марче. – шепнеше Лида – Да знаеш – синът ти е голяма работа, Марче! – приказваше й Лида и бършеше потта от челото й, – така да се грижи за тебе, пък и снахата. За пръв път виждам такава снаха…
– Много се грижат – изпъшка бабет – чак не ми дават да умра!
– Значи трябва още да живееш – шепнеше Лида – Хайде, Марче, напъни се и го роди това лайно, най-сетне де! – извика Лида с последни усилия и без да иска бутна стойката с резервоарчето.
В последвалата паника и залитания, Лида успя да удържи положението, но почти седна върху баба Мара.
– Ох! – извика бабет – и се изви инстинктивно.
И тогава едно дълго и засилващо се свистене тръгна от дъното на леглото, после премина в грухтене и фучене, ту засилващо се, ту отслабващо, като сърдит вятър, като свирня през стиснати зъби, като лумнал невидим огън, като всичко заедно, докато накрая с едно последно “фууууууу” излетя над преплетените тела през открехнатия прозорец на стаята…
Въздухът, или по-скоро духът на Смъртта, бе излязъл най-сетне на свобода.
– Браво, Марче! – извика клизмо-акушерката. После внимателно намести бабата, махна иригатора и водната каша тръгна към подлогата като черна река.
Отвън зад вратата някой се засмя истерично и с облекчение. Изражението на бабет беше като на току-що родила майка. Уморено, но щастливо…
След малко Лида излезе да напълни уреда за втора промивка. Котката любопитно се мушна между краката й в стаята. Баба Мара лежеше изтощена на леглото. Един слънчев лъч бе осветил побелелите й несресани коси. Изпод изместената й въглавница се показваха малкото й богатства – няколко дребни банкноти, счупения позлатен часовник-гривна от нейната младост, снимката с двете и внучета. В стаята нямаше икона. Бабет си остана атеистка до края, не вярваше в Бога и в неговите производни, вярваше в семейството и децата си.
Лида влезе в стаята.
– Как си, миличка? – обади се със слаб глас Марчето – Изморих ли те много?
– Добре съм, Марче. – отвърна Лида – хайде още един път – да изчистим всичко както трябва.
– Щом трябва, мушкай пак! – рече бабет. – То вие, докторете, това ви дай.
Процедурата започна отново. Този път беше по-леко. Бабет почти не охкаше, а коремът й ставаше все по-мек и все по-малък, докато накрая след третата промивка съвсем се разля и отпусна.
Бабет се оживи.
– А ти недей да ме плашиш друг път с оня едрия доктор, Лида! Видях го аз що за доктор е. Бърка ми отзад и вика: “Тесно ти е, бабке, много тесно, затова!”. А аз не му оставам длъжна: “Нали, викам, вие мъжете обичате да ви е тесно, какво се оплакваш”! А той като пръдня се измъква от стаята и си отива. Ах, добре че си ти, Лидке, тебе само признавам за доктор!
– Май и този път прескочи трапа, а Марче? – въздъхна явно поласкана Лида и започна да си прибира амунициите...
– Радко! – извика властно, макар и със слаб глас баба Мара! – Знам, че е тук. Я, Лидке, кажи на сина ми и снахата да те почерпят с едно кафе. И ела да ти кажа още нещо, миличка.
Лида намести на по-високо главата на баба Мара, оправи й косата и излезе.
Винаги така ставаше. Бабата първо я ругаеше и навикваше, после съжаляваше и черпеше. Накрая обаче винаги й изпяваше за довиждане някоя весела народна песен... Но Лида не се лъжеше – всеки път клизмата беше все по-трудна и по-дълга. И все по-изтощителна за Марчето. Колко ли още щеше да издържи, горката...
Лида се изми и се приготви за ритуала с кафето. Но не й беше съдено да го пие.
Когато Лида влезе с таблата, баба Мара се беше свила на четири.
– Ссстудено мми е… – зъзнеше тя и челюстите и тракаха страшно – Ззззатворете прозореца!…
Беше изпаднала в хипо-гликемична криза. Или от обезводняването и от изгубения калий кръвното и падаше застрашително. Но Лида не се уплаши. Донесоха мед и насила й отвориха устата. Изляха меда. Сложиха й електрическа възглавничка на гърба и краката. Завиха я с още одеяла. Но бабата все повече трепереше и сякаш се смаляваше. Сякаш искаше да стане малка звездичка в черния космос на живота. Да се завърти и се вдигне в небето. Нагоре, нагоре… Да изчезне красиво и леко от този свят – с добро и с изпълнен дълг към хората, които обичаше…
– Хайде, Марче, дръж се – шепнеше пак Лида – Клизмата свърши. Сега ли намери да умираш. Довечера кой ще даде играчката на внучето… И кой ще пее на внучката?! Марче! Чуваш ли!? – Утре ти дават пенсията, забрави ли – опитваше всякаква мотивация за живот Лида.
Баба Мара отвори измъченото си око и сякаш се опита да се задържи на този свят. Заради внучето, заради пенсийката си, заради песента, която беше недопяла…
– Хайде, Марче, стопли се – молеше я, плачейки, клизматичката – забрави ли, ще бием оная руса никаквица…
Баба Мара стисна ръката на Лида и се усмихна. После затвори очи. Лида стоеше над нея – изтръпнала, изкривена на една страна, полунаведена, но не изпускаше ледената ръка на бабката…
Къщата утихна. Даже котката не мяучеше. Чак вън на улицата настана някакво странно спокойствие и тишина.
И само Лида на този свят усещаше как постепенно ръката на баба Марче се затопля…
© Раш Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
