…

   Кръвта му изтичаше с бясна скорост, а той, както винаги, продължаваше да се смее истерично. И както винаги, зад този смях не се отгатваха никакви чувства.

   Но постепенно погледът му обезумя и гръмкото му хилене се превърна в тъжна усмивка. Тя се задържа известно време на лицето му, сетне изчезна и като че в този момент избледняха всичките разноцветни бои, с които сам се беше изрисувал.
   Боите, зад които се криеше толкова време.

   Клоунът умря.

***

   Разказвачът се умълча и това траеше по-дълго от обикновено. Но заговори.

   – Ах, колко тъжно свърши моят клоун.

   Защо ли му го причиних.

   Съвестта ми е гузна. Терзая се.

   Направо ми иде да се разплача.

   Ще си извадя носната кърпичка.

   Трагедия. Истинска трагедия. - и се разсмя също тъй истерично, както своя клоун.

_____________________________________

(Хххх. Това трябваше да е краят на един разказ, ама разказа не мога да го измисля.)