Книгата
Слънцето се намъкна в стаята на пръсти и загъделичка босите стъпала на спящия. Младият мъж блажено се усмихна, докато звънът от будилника не разбуди, лежащата по ъглите на стаята, тишина. Там нахлу сподавената глъчка от прелитащите автомобили, от вечно каращите се помежду си минувачи и шофьори.
Дариян отвори очи и погледна объркано към пакета, който лежеше на масичката до леглото му. Да! Беше го забравил, а трябваше да го остави още вчера на посочения адрес. Протегна ръка към пакета и го придърпа към себе си. Зачете се в разкривените букви по жълтеникавата хартия: „Само една светлина озарява душата..."
- Що за глупост е това? - мислено изрече Дариян и се заоблича.
Набързо изхвръкна от вкъщи, а пакетът остана да лежи самотен на масичката и само слънцето любопитно го следеше с очи.
Дариян живееше сам в малък апартамент, близо до училището, в което учеше. Помагаше след часовете в една куриерска фирма. Скоро щеше да напусне училище и да приеме като свое бъдеще неизвестността...
Поздрави някак нехайно насъбралите се момчета в двора на училището и запали една цигара. Предстоеше поредния скучен час, в който щяха да разнищват нравствено - етичните и моралните ценности измерения на личността, възвишеността на любовта и силата на катарзиса... Пфф... Всичко това му се виждаше някак плоско, равнинно, обезцветено. Защото или човек обича с душата си, или се самозалъгва... За него не съществуваха други измерения на любовта и не искаше да ги преоткрие... Часът за негова радост приключи по-бързо отколкото очакваше и хукна към вкъщи за пакета, който чакаше от вчера.
- Какво ли има вътре? Някой от онези романтици пак се обясняваше някому в любов... Пф... Глупости... - каза на себе си Дариян.
Младият мъж погледна пакета и прочете ул."Надежда" и се усмихна на себе си. Пъхна пакета в якето си, близо до сърцето си и се запъти към посочената улица.Озова се пред бялата сграда на болницата. На олющената табелка видя изписано „Надежда". Заизкачва етажите. Една леко открехната врата привлече вниманието му. Полюбопитства и надникна.От едно от леглата го гледаха две безжизнени очи, тъжни, изгубили цвета си. Дариян изтръпна и се отдръпна смутено от вратата.
- Кого търсите? - попита строго възрастен лекар.
- Трябваше да донеса нещо... Мисля, че това е адресът. - заоправдава се младият мъж.
Дариян протегна ръката с пакета към доктора.
- За тази стая е. - тихо изрече Дариян.
- Късно е! - отбеляза лекарят и върна пакета.
Дариян отново погледна лежащата жена и смутено заслиза по стълбите... За кое беше късно? Какво толкова се криеше зад жълтата хартия? Любопитството го погъделичка и той я разкъса и занемя. Беше книга с твърди черни корици, от които пламтеше голямо позлатено слънце. Очите на младия мъж се разшириха. Лъчите на златното слънце сякаш стоплиха душата му.
- Надеждата е като слънцето - изгубиш ли я става студено. - усмихнато изрече Дариян и хукна обратно към болничната стая. Лекарят го нямаше и Дариян влезе безшумно в стаята. Тъжните очи се втренчиха в него.
- Не губете слънцето... - каза Дариян и се загледа в жената, подавайки и книгата.
Жената го гледаше безмълвно, почти неразбиращо. Сякаш не го чуваше или не можеше да разбере думите му. Тъмните и коси се спускаха се по бялата възглавница. От тях лицето и изглеждаше бледо. Очите и се губеха в някаква тъга. Беше млада, може би няколко години по-голяма от него... Тя бе протегнала ръка към книгата.
- Как се казваш? - измърмори като на себе си Дариян .
Жената го изгледа с неразбиране и отдръпна ръка от книгата, сякаш слънцето върху корицата я опари.
- За теб е, Ирина - прочете името на картона на болната.
Лекарят се бе върнал и стоеше на прага безмълвно.
- Ирина не разбира какво и казваш, момче - смъмри го лекарят. - Върнахме я от оня свят. Има поражения на мозъка... Тя е актриса... Последната постановка на живота е смъртта...
Дариян погледна съчувствено младата жена и си тръгна... Но всеки ден след училище изкачваше витите стълби до болничната стая. Влизаше незабелязано при Ирина и присядаше близо до леглото. Показваше и златното слънце на корица. Разгръщаше страниците и и зачиташе избрани изречения : Истинският човешки живот е стремление и полет към свободата, към хармонията, към себепознанието.
Дариян едва сега осмисляше философските послания за морално-ценностите измерения на личността, за извисяващия характер на любовта.
Преоткри нещо ново в очите на тъжната Ирина. Човешка болка и непостигнатост, копнеж по нещо притежавано и изгубено, се претвориха в отблясък, като че ли слънцето бе озарило душата и... Ирина се усмихна докато Дариян четеше. Тя бе осмислила прочетеното:
Човек е произлязъл от птиците* и само любовта подплътява крилата му, дава му сили да полети, проправя му път към висините... Любовта е единствената светлина, озаряваща душата...
- Летял ли си? - попита бавно Ирина. - Аз познах полета само в очите на публиката...
Дариян объркано и невярващо отговори:
- Към слънцето никога... Но вярвам, че мога... - усмихнат изрече Дариян и стисна приятелски ръката на Ирина...
* от Павел Вежинов
© Петя Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря за прочита и отзивите ви!
-
"Последната постановка на живота е смъртта"
Много мъдри думи, много силен разказ. Не спираш да ме изненадваш! Твори, Петя! Твори!
Прекрасно посвещение, щастлив ще да е ...
(радвам се, че те познавам)
-
Благодаря!
-
Браво...любовта е единствената светлина, озаряваща душата...
точно това ми се искаше да прочета...за надеждата бяла...
прекрасен разказ...по човешки топъл и позитивен...
с обич, мила Петя. -
Радвам,че ви е харесало!
-
Страхотно!!! Силно и човешко!
Браво! Умееш да вълнуваш и стилът е... излят!
Поздрав! Обичай и взаимност в чувствата... -
Благодаря,Светлана!
-
Поздравления Петя!!! Най-красивият ти полет предстои, просто разпери криле!!! Пожелавам ти го!!!
-
Благодаря от сърце!Светлина ни е нужна, за да избягаме от пошлостта и фалша,които ни заобикалят...
-
Любовта те наранява и те кара да се усмихваш, жили като пчела и все пак е твоето лекарство...(Мариана Райбак)
-
"Любовта е тази,която подплътява крилата ни" -много точно си го казала
Поздрави! -
Благодаря и на двама ви! Всъщност зад усмивката,с която писах за любовта,се крие едно кървящо сърце...
-
Поздравления, Петя!
-
Много хубав и силен разказ за истинския смисъл на любовта! Прекрасно посвещение!Поздрави, Петя!
-
Илияна,в само един миг светлината в душата се ражда,и само за един миг умира...Умира,когато пропуснеш поредната възможност за щастие...
-
Полетът за човешкото сърце е възможен, ако има светлина в душата. Красива и светла история. Хареса ми! Поздрав!
-
Благодаря,Елица!
-
Хубаво посвещение!
Поздрав, Петя! -
Разказът посвещавам на yavor_a_stefanov (Явор Стефанов) ... Обичам те!
-
Всичко е възможно...Поздрав!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
