5323 г. след края на Войната на боговете,

Крепостта Мурдюн, Република Мумурия, планетата Шир/Геникшля

Делеара развеждаше Базил из библиотеката на крепостта Мурдюн. Този град се намираше върху непревземаемо плато на източната граница на Мумурия с държавата Земела, която беше на нашите. А нашите бяха раса от човекоподобни същества, в повечето случаи с около 5-10 сантиметра по-ниски от човеците. Техният живот продължаваше 190-200 години. Кожата им обикновено беше светло синя или лилава, а „бялото“ на очите им беше черно. За сметка на това зениците им бяха шарени. С възрастта техните глави, носове и уши се удължаваха. Но не и тези на Базил. Той беше малко по-особен. Беше трудно да се отличи от човеците. Особено неговата бяла кожа, която беше мека почти колкото на човек. Ако не носеше обичайната за нашите зейра (с други думи ямурлук) повечето човеци биха го взели за свой земляк.

А неговата спътничка беше човек. Човек от една от мумурските държави. Някога маймуноподобните мумури били господари на повечето хора, но постепенно загубили своето влияние. Единствената причина те да не бъдат покорени съвсем от бившите си слуги беше, че поддържаха съюзни отношения с нашите и влечугоподобните, които ги пазиха.

- Е, Базиле, харесва ли ти библиотеката? – попита Делеара на езика на някогашната човешка империя.

- Определено! – отвърна той, поглеждайки корицата на една книга, озаглавена „Мъглите край Лепземдеала“ – Харесва ми, че човеците обичате да пишете книги. А и вашите писмености са много по-лесни за възприемане от нашата.

- Но пък само Вие имате общество без бедни!

Базил се нацупи. Причината за това беше, че само преди година той беше особено беден в страна, в която уж няма бедни. Все пак продума несвързано:

- Странно как човеци са писали за нашата Лепземдеала. Спомням си, че преди имаше книга с подобно заглавие за Кидика…

Изведнъж зад тях се чу мъжки глас:

- „Мъглите на Кидика“. Шпионска книга. Имаме я. Желаете ли я? – промълви къдрав бял човек на възраст приблизително като тази на Базил и Делеара.

- Не, не! – отвърна Базил ръкомахайки.

- Как бих могъл да бъда полезен? – попита странникът, който явно беше библиотекар.

- Трябват ми исторически книги за населението преди мумурското нашествие. А може би и някой роман, свързан с насилие и смърт.

Тези думи впечатлиха библиотекаря:

- Значи искате ужас?

Нашът кимна с глава и проговори:

- Моля те, нека минем на „ти“. Странно ми е.

- Длъжен съм да говоря на Вие. При нашите никога не можеш да бъдеш сигурен за възрастта. Стареете толкова бавно… Познавам един наш, който като дете е играл с прадядо ми!

- Повярвай ми, като си зная късмета… Аз няма да доживея дори твоето погребение.

Човекът се засмя и направи жест с ръка да го последват.

- Знаете ли, без да искам намерих една книга. Говори се, че тя е създадена от някой от чираците на вълшебника Маратор. Други твърдят, че самият той я е създал.

- Създал? – попита Делеара.

- Да, „създал“ – отвърна библиотекарят – Правилно чу. Точно този глагол. Не някой друг.

Двамата с Базил се озадачиха.

- Знаеш ли, Делеара – попита библиотекарят – някога по тази земя са живели маланите. Те са родствени на Базил. Ако съществуват все още – мразят ни и в червата.

- Половината наши мразят и нас, защото не знаят, че човеците, които почти са ги покорили преди векове, не сме били ние – отвърна тя без да се попита откъде той знае името ѝ.

- Аз само не разбирам защо говорите за етнически прочиствания – намеси се Базил.

- Аз също – отвърна Делеара.

- Причината е, че тук, точно на това място, се е състояла една от най-кървавите битки между маланите от едната страна и мумурите и човеците от друга. Наречете ме луд, но понякога чувам стенанията им и усещам миризмата на кръв. Преди години се скатах от работа. Бях заспал. Сънувах, че съм се върнал няколко стотин години назад във времето и трябваше да се бия срещу маланите. Те водеха жестока партизанска война срещу нас. Целият бях в рани. Щом се събудих бях в кръв и белезите от битката си стояха.

- Човешкият ум е голямо нещо – отвърна Базил и добави – но не ти вярвам.

- Искате ли да Ви разкажа история, на която ще ми повярвате? – попита човекът.

- Давай – подкани го Делеара.

Той спря и започна да разказва:

- Преди повече от двайсет години, когато бях още малък, видях убийство. Един крадец се вмъкна у дома и уби дядо ми. Оттогава мога да виждам бъдещето. Или по-скоро да го усещам. Веднъж погледнах мой съученик в очите и получих видение как умира. Познайте какво се случи… Умря точно по начина, по който видях!

Базил се засмя:

- Ще умра ли преди да навърша 30?

- Не. Ще умреш след това. Но си прав… Няма да ти е весело – отговори хладнокръвно човекът.

- Никога не ми е било – подхвърли Базил.

Делеара се намеси като ги накара да спрат да говорят за смъртта.

- И сее-га? – промълви Базил, който не разбираше защо са застанали на едно място.

Библиотекарят свали една книга от рафта и изкара парче загъната хартия от нея, което подаде на наша.

- Следвайте написаното и ще намерите това, от което имате нужда. Между другото, Базиле, какво означава „Шир“ на вашия език? Забелязах, че използвате тази дума за планетата. Ние я наричаме „Геникшля“. Но ти вероятно знаеш това щом водим този разговор на езика на империята.

- „Шир“ означава „простор“, „пространство“ – отговори нашът.

След това човекът се обърна и замина. Базил и Делеара с интерес се вгледаха в загънатата хартия. Разтвориха я и видяха надпис, написан на езика на империята:

„Излезте от храма на книгата. Намерете магазина на Димер. Помолете последния да Ви даде „Сън“. Димер не е виновен ако имате сън. Виновен е тъпият Ви акъл. Ще купите книгата. Тя ще изчезне сама след време. Не я търсете. За ваше добро е“.

- Аз зная за кой магазин става въпрос! – възкликна Делеара.

- Нима? – заинтересува се Базил.

- Този тип има вехтошарница около сградата на управата. На лошо място е. Често е затворена. Но можем да проверим.

Без да се бавят особено двамата побързаха да излязат от зданието. Казаха „довиждане“ на библиотекарките, които стояха на пост и потеглиха към магазина на Димер. За техен късмет всяко едно кътче на града беше на 2 до 10 минути пеш от библиотеката. А въпросният магазин беше на едва две. За техен късмет вратата му беше отворена. Те се шмугнаха вътре и се загледаха в различните предмети, висящи по зле осветените стени. Повечето стоки нямаха особена стойност като не броим картините, изобразяващи различните човешки народи.

В дъното седеше и странният дядо, известен като Димер. Това име означаваше „железен“ на езика на империята. Физически обаче той не беше никак железен. Малката част от лицето му, която се виждаше, беше набръчкана сякаш заради проказа. Останалата беше покрита от тюрбан и шал.

- Добре сте ми дошли! – проговори той и добави, гледайки Базил със зловеща усмивка – Странно е да видя дете на бог Деалнер, което другарува с човек.

Базил не отговори.

- Праща ни библиотекарят – проговори Делеара. Тя му подаде хартията.

- Интересно, интересно… Значи искате „Сън“ – въздъхна той.

Старецът стана от стола и се обърна. Започна да рови в шкафовете зад него докато не изрови грамадна черна книга, изписана от дясно на ляво. Отвори я и попита:

- Сигурни ли сте, че искате „Сън“?

Делеара и Базил се спогледаха и си кимнаха:

- Да! – отвърнаха те в един глас.

- Много добре тогава! – възкликна Димер, който след това произнесе нещо на езика на Делеара, което Базил не успя да разбере.

След това въздухът в магазинчето стана по-тежък. А фенерите започнаха да примигат сякаш огънят в тях угасваше. Изведнъж Димер започна да произнася заклинание и да чертае руни с ръка. Базил не успя да го спре. Антикварят задейства вълшебството в книгата. Тя сякаш всмука Делеара в себе си. Нашът извади късия си меч и замахна към Димер. Той обаче изчезна на мига. Магазинът започна да се разпада. Отвсякъде струяха вълшебни прашинки. Светлината от тях стана толкова ярка, че Базил трябваше да прикрие очите и челото си ръка. И дори така не можеше да спре фотонофобията си. Той падна на колене, мърморейки си заклинания на езика на птицеподобните гаруди, с които беше добре запознат. Но тези заклинания не промениха нищо.

Едва след около минута, която за Базил беше като цяла вечност, нашът усети, че светлината си е отишла. Когато махна ръката си от очите забеляза, че се намира в родното си село Естрен. От пушеците си личеше, че някъде в далечината имаше пожар. Макар той да не беше сред особено съпричастните наши реши да се притича на помощ. Още повече, че нямаше какво друго да направи. Можеше да седи на място и да чака отново да се пренесе в магазина на Димер, но този вариант никак не му харесваше. Щом се затича забеляза, че нашите наоколо не бяха тези, които познава. А облеклата им изглеждаха старовремски. В далечината се чуваха ругатни на човешки. Реши, че е по-разумно да използва гарудските си заклинания и да прехвърли зрението си върху някоя птичка, която да провери какво се случва от високо. Така и направи. Той влезе в един изоставен двор, дръпна се в страни и направи своето заклинание. Зрението му се прехвърли върху най-близката птичка наоколо. Той ѝ заповяда да прелети в северните части на селото. Чрез нейните очи забеляза, че пожарът се дължеше на човешко нападение. Това не бяха бунтовници. Воините имаха бойно снаряжение точно както е описано в книгите по история. Той осъзна, че се намираше в миналото. Но за негово щастие не в дните, в които 4/5 от земите на нашите бяха покорени от човеците. Това беше едно от неуспешните нападения на хората. Личеше си, че те отстъпват.

Това подтикна наша да спре своето заклинание. Щом зрението му се върна той реши да провери какво се крие в къщата пред него. Вратата беше заключена, но това не го спря да влезе. Той просто я разби. Едното му око можеше да вижда в тъмното, така че се ориентираше доста добре. Направи му впечатление, че къщата беше по-странна дори от тази, в която живееше той преди да започнат приключенията му. Мебелите бяха малко. По стените имаше изписани молитви към Деалнер и нарисувани ездачи, чиито образи са свещени за нашите. На едната стена висеше картина, на която беше изобразен наш в снаряжение, който тъпче повален великан. На друга пък имаше изобразен велможа, който вдига тост от чаша, направена от череп.

Нещо в самия въздух караше младия наш да настръхва. Това не бяха странните неща по стените, не беше и миризмата на застояло. Сякаш нещо го наблюдаваше. Тогава той забеля дупките на очите на наша в снаряжение от картината. Преди малко той си имаше очи.

Базил пристъпи внимателно и влезе в другата стая. Там на пода видя малко светлосиньо момче, свито на топка.

- И ти ли си човек? – попита го то.

- Не. Аз съм наш – отвърна Базил.

- Но ти си бял! И носът ти е къс. Облечен си странно! Говориш странно!

- Няма да те нараня! Къде са родителите ти?

- Човеците ги убиха!

- Ако искаш можеш да дойдеш с мен… - промълви Базил, осъзнавайки, че нито знае къде отива, нито детето би го последвало.

В този миг малчуганът се усмихна зловещо и попита:

- Както ти последва своя „Сън“?

Изведнъж детето започна да се променя. То стана високо и грозновато. Носията на нашите се замени с бежави дрипи и тюрбан. Това беше Димер.

- Е, Базил, харесва ли ти миналото? Защото ще поостанеш дълго!

- Кажи ми какво се случва! – извика нашът.

- Няма да ми повярваш ако ти обясня…

- Тогава ми кажи какво направи с Делеара!

- Имаш предвид онази хубавка? Да кажем, че е имала и по-добри дни…

Базил извади късия си меч и замахна към Димер. В последния момент старецът успя да отблъсне удара с нож, който изкара от ръкава си. Той намери и сила да срита наша толкова силно, че успя да го запрати към стената. Базил затвори очи от удара и щом ги отвори няколко секунди по-късно вече не беше в странната къща. Сега се намираше в място, създадено от мрак. Нямаше земя и небе. Беше обграден от тъмнина и хиляди очи, които се взираха в него. Очите бяха най-различни – имаше човешки, наши, гарудски, великански.

Нашът, който по начало си страдаше от сценична треска, изпадна в параноя. Той прибра меча си. Веднага след това го изкара отново. След това го върна в калъфа. Загуби концентрация. Не знаеше как би трябвало да реагира. Чуваше шепоти, но не виждаше никого освен грамадните очи. Изведнъж усети как стоманени вериги се материализираха върху краката и ръцете му. Очите започнаха да стават по-големи, а шепотите все по-близки. Той затвори очи. В ума му изплуваха образите на всички, които някога са го обидили. А броят никак не беше малък. Той трябваше отново да чуе, че е непотребен, глуповат, грозноват, че не прилича на наш, че говори странно, че фъфли, че е просто селянин, обречен да умре в калта, от която е излязъл.

След това започна да чува и непознати гласове:

„Глупак“, „Ще умреш тук“, „Не можеш да убиеш един старец“, „Никой няма да те помни“, „Не можеш да спасиш себе си, а какво остава за приятелката ти“.

До него се материализира Димер, който започна да го рита. Но Базил не можеше да направи нищо. Той беше окован. Не искаше и да издава стонове от болката, защото се страхуваше, че очите ще забележат, а гласовете ще го обидят. Синята му кръв започна да се стича от носа и устата му.

- Харесва ли ти да си част от чужд разказ? – попита Димер.

Базил мълчеше.

- Твоята приятелка няма да иска да те види отново!

Вълшебникът нарисува няколко руни с ръка. Така Делеара се материализира пред него.

- Базил! – възкликна тя.

Чувайки гласа на своята близка, Базил все пак отвори очи. Така шепотът на гласове започна да става по-силен.

- Толкова си жалък! – проговори Делеара – Аз мислех, че ще ме спасиш! Осъзнах, че Димер е по-добър приятел от теб! Той по-силен!

Шепотите започнаха да побъркват наша. Зениците му се въртяха бързо сякаш вече сънува.

Димер се усмихна широко:

- След като вече си просто празна черупка не виждам смисъл да те държа окован.

Изведнъж оковите изчезнаха от Базил. Той спря да чува шепотите, а очите наоколо вече не се въртяха. Осъзна, че сънува. Истинската Делеара никога нямаше да го обиди. А и преди минути Димер заяви, че тя „е имала и по-добри дни“.

- Делеара, моля те, приближи се до мен… Искам да те видя отблизо за последен път… - проговори той.

Жената въздъхна и промълви:

- Е, добре… Щом те влече… На всичкото отгоре си и късоглед…

В същия този миг Базил извади късия меч и замери Делеара в сърцето с него. Мечът мина през нея безпроблемно. Тялото на момичето се превърна в дим, а мечът продължи напред и промуши Димер право в гърлото. За разлика от Делеара той не се превърна в пушек. Вълшебникът се просна на земята и опита да начертае руни с ръка, но Базил успя да се изправи достатъчно бързо, за да скочи отгоре му и да стъпче двете му ръце на време.

Вълшебникът обаче не искаше да приеме своето поражение. Той се премести с Базил през времето и пространството отново. Този път в бъдещето. Намираха се на гробище. Базил виждаше, че на няколко метра от него имаше погребение. Двама гробари заравяха тяло. Нямаше други наоколо.

- Кой беше тоя? – попита единият.

- Някакъв изперкал убитак. Никой не искаше да има нищо общо с него. Зная само, че се казвал Базил и е селянин.

- Покажи ми нещо, което не съм предвидил! – засмя се Базил.

Нашът хвана дръжката на меча си и завъртя. Вълшебникът издаде последен стон от болката. Секунди по-късно спря да диша. Светът наоколо започна да се разпада точно както се разпадаше антикварната няколко минути по-рано. Този път имаше и земетресение. Това не бъркаше Базил особено. Той затвори очи, за да се скрие от светлината. Когато ги отвори отново чу гласа на Делеара:

- Базил! Добре ли си?

- Повярвай ми много по-добре съм след като зная че отново си около мен – промълви Базил с усмивка.

- „Отново“? – попита тя – Та аз не съм мърдала от тук.

Димер отново стоеше на стола пред тях. Гледаше двамата с широка усмивка и попита:

- Ще купите ли тази книга?

Базил отвърна:

- Аз съм главен герой в моята история на ужасите, която се нарича „Животът на Базил“.

Димер прелисти книгата и показа заглавие на един от разказите на ужасите. То беше „Нашът и хилядите очи“.

- Зная, заглавието е глупаво – промълви антикварят – но е интересен разказ. Става въпрос за наш, който попада на странно място и се пренася в свят, в който се сблъсква със страховете си. А най-големите му страхове са „Какво ще кажат?“

Делеара се усмихна широко и погледна Базил.

- Какво? – попита той, правейки се че не разбира намека.

- Не ти ли звучи познато? „Какво ще кажат?“… - тя притвори очи.

- Не. Никак даже – отсече нашът.

- Значи все пак нашите лъжат – засмя се тя.

- Никога не съм твърдял че съм истински наш – каза той, след което погледна земята и промълви с половин уста – И без другото никой не ме смята за такъв.

- Глупчо! – разсмя се тя.

Базил се позаинтересува:

- Уважаеми Димер, в сборника има ли разказ за бял човек, който пътува в миналото?

- И се изправя срещу маланите? – засмя се Димер.

Нашът последва неговия пример. Осъзна, какво е имал предвид библиотекарят. Книгата е създадена от вълшебник, а не е написана от него. Тя беше по-скоро нещо като живота. Нещо, което се пишеше от всеки, който желае да се докосне до него. Или по-скоро от почти всеки… Тъй като явно Делеара не е имала преживяване като неговото.

След като се разплатиха двамата излязоха от магазина и отидоха до библиотеката отново, за да може Делеара да ползва читалнята, а Базил да се порови в историческите книги. Щом влязоха се сблъскаха с библиотекарките.

- Тук ли е вашият колега? – попита Делеара.

- Колега? – отвърна едната библиотекарка объркано – Ние нямаме колега!

Тогава Базил се засмя:

- А кой ни даде тази бележка?

Когато нашът бръкна в джоба си не напипа бележка.

Дамите ги помислиха за леко смахнати, но им позволиха да останат.

- Наистина ли нищо не ти се случи в магазина? – попита Базил.

- Нищо необичайно. Ами на теб? – отвърна Делеара.

- Бях част от книгата…

Тя се засмя:

- Всяка книга има свой автор. Ти сам каза, че си главен герой в книгата на своя живот. Но не си автор на тази тук.

- Важното за мен е да бъда част от книгата на твоя живот – промълви той без да е сигурен, че тя го е чула.

***

Докато Базил се ровеше из рафтовете с историческа литература той чу стъпки. Обърна се и видя мнимия библиотекар.

- Не очаквах да те видя отново… - каза човекът с усмивка.

- Защо моето видение стана на разказ, а Делеара нямаше такова?

- Аз очаквах, че ще ме попиташ откъде зная имената Ви.

Едва сега нашът се усети, че това не му беше направило впечатление.

- Така де, какво е цялата работа с книгата? – попита нашът.

- Аз съм един от чираците на Димер. Той е сред продължителите на най-великия човешки вълшебник Маратор. Тази книга е изпитание за всеки един, който носи вълшебството в себе си. Тя показва дали този някой е годен да победи страховете си и дали може да използва точния момент, за да реагира. Ако не успее – умира.

Тези думи смразиха Базил. Той побърза да зададе поредния въпрос:

- Как разбра, че нося вълшебство в себе си?

Мнимият библиотекар се разсмя:

- Сетива, Базиле, сетива…

След като странникът произнесе тези думи той започна да се превръща в дим. Базил взе двете книги, които си хареса и побърза да влезе в читалнята при своята дружка, надявайки се че няма да има повече изпитания. Поне не днес. Поне не в присъствието на Делеара.

Тогава обаче погледна ръцете си и видя, че те кървят, а Делеара пищеше в читалнята. Той изпусна книгите на земята и се затича да провери своята приятелка. Тя беше обградена от странни безлики създания, създадени от мрак.

- Наистина ли вярваше, че твоят „Сън“ е толкова кратък? – каза познат глас зад него.

Базил се обърна и видя Димер, който го наблюдаваше със зловеща усмивка.

- Ти си прекалено интересен, за да те пусна толкова лесно… - промълви вълшебникът и добави – бледолико чедо на Деалнер… Забавата едва сега започва…

​​​​​​

*Разказът участваше в конкурса за разказ на ужасите "horror design" и тъй като така или иначе ще бъде публикуван в електронното пространство от организаторите и няма да може да участва в други конкурси, го споделям тук с Вас. С надеждата нашите, мумурите, гарудините и човеците вълшебници от Шир да намерят място и в други мои разкази в бъдеще.