Когато Луната изчезна...

    На хълма в края на селото, току под самите звезди, стърчеше самотна полусрутена къщурка. С малко дворче, в което щъкаха две-три кокошчици и малка градинка.Там живееше малко момиченце с полуглухата си престаряла баба.

  Детето беше работливо и послушно, но цялото в окъсани дрешки. Нямаше кой да му купи нови.

Не ходеше на училище, дори не беше виждало такова,защото в селото нямаше. Нямаше и много хора в него- само неколцина старци и то беше единственото дете там. Каквото знаеше, го беше научило от старата си баба.

   Бабата му беше разказала как някога майка му и татко му живеели в големия град. Разбирали се и били щастливи. До онзи ден, когато ги помлели в катастрофата- загинали на място и двамата. Бабата прибрала малкото дете, тогава двегодишно, при себе си и почнала сама да се грижи за него, доколкото може.

Детето се беше научило да върши почти цялата къщна работа и беше щастливо по свой начин.

То не знаеше почти нищо за света. Нямаше телевизия, нито телефони, камо ли компютри. Приятели му бяха птиците и всяко живо същество, доближило се до него. То им говореше и им се радваше винаги. Радваше се и на всяко цветенце и стръкче. Но когато се случеше да му стане тъжно, чакаше да дойде нощта и гледаше Луната.

   За него Луната беше жива. Бабата все му повтаряше, че майка му е там на Луната и гледа отгоре детето си всяка нощ. И малката обичаше да си говори с нея. Да споделя своите мисли и чувства и сякаш усещаше милувки, когато Луната сияеше с целия си блясък. А когато се беше смалила, детето вярваше, че мама спи там горе на небето...

   Но когато навърши десет години, дойде време за поредното лунно затъмнение. За него съобщиха по всички телевизии, но детето не знаеше това. Пък дори и да го чуеше, то нямаше да разбере за какво става дума.

     И ето, че настъпи нощта. Някъде седяха пред телескопите и гледаха явлението, а там в малкото селце в оная къщичка на хълма под звездите, малката отново гледаше луната и приказваше на своята майка от прозорчето.

Луната беше приказна. Детето и се радваше и говореше ли, говореше...

Но изведнъж замлъкна.

Беше вторачило поглед и гледаше как черна сянка пълзи и бавно затулва Луната!

Светлината почна да помръква и на малкото дете му се струваше,че майка му стене от болка...

Ужас се появи в уплашените му очи! ...Детето протегна ръце нагоре като да отхвърли Черното Зло

и да помогне на майка си, закрещя безпомощно то, но нямаше кой да го чуе.

Нито кой да му помогне...

Безнадеждност скова цялото му същество.

И когато Сянката напълно превзе Луната, то сякаш усети смъртта на своята майка.

Малкото му сърчице не издържа и се пръсна от мъка...

Когато Луната изчезна, угасна Света в две детски очи, за които Тя беше всичко на този свят!