8.05.2018 г., 18:45 ч.

Когато мечтаят сакатите 

  Проза » Разкази
1361 10 6
9 мин за четене

 

Неделя. Топъл майски ден. Големият супермаркет бе пълен с клиенти. Единственият ден в седмицата, в който хората не бързаха и пазаруваха спокойно и с удоволствие. 
Мария и Ангелина са приятелки от детството, които са учили заедно преди много години. Те бяха решили да излязат и след кафето да се отбият в големия магазин. Оглеждаха стелажите със скъпа козметика и парфюмерия и дрехи, които търговците пускаха всяка седмица.
-Аууууу, Миме! – каза Ангелина. – гледай! От два месеца не съм си купувала дреха. Ще кажат хората, че съм се занемарила. Гардеробът ми е пълен, но все съм ги носила и целият град ме е виждал с тях. Омръзна ми. Ще си купя тази блузка, виж колко е модерна, нали?
-Оф, не знам! – отговори приятелката й. – аз имам и дрехи, които дори не съм обличала, но пък съм луда по парфюмите. Но все не ми достига нещо от аромата. Я виж, я виж! Това дали е сребро, гледай как блести! Ще си купя и парфюма и бижуто. Може да не е марково, но пък ще блести и хваща окото.
- Ами да, то човек, колко живот има, че да се лишава. И аз ще си купя. Цецито, едно време носеше такава брошка. Какво ли става с тази жена?
-Не знам! - каза Ангелина. – не съм я виждала отдавна. Тя нали вече не излиза никъде. А и как да ида у тях, като онова изродче ще започне да се криви и лигави, отвратително е. Да не дава съдбата такава участ!
-Да! – отговори Мария и се прекръсти. - я виж, кой е тук. Ваньо, забрави ни ти нас, твоите съученички. Откакто се издигна, не се виждаш, няма да ни поканиш на едно кафе даже.
Иван ги погледна, усмихна се и каза:
-Здравейте! Миме, нямам време , отдал съм се на работата и семейството . Имам две дечица вече, едното на три, а другото - на годинка. И сега ми е малко натоварено в службата, знаете. Някой ден ще се видим, я ми дайте номерата си. Ще се обадя в края на месеца.
-Добре, ще се радваме, да почерпиш за новата длъжност.
Мъжът беше чул разговора между двете жени. Стана му тъжно от думите за тяхната съученичка Цветелина. Той знаеше отчасти за съдбата й. Тя имаше дете, което страдаше от детска церебрална парализа. Малко след раждането на момчето, лекарите установяват тежката диагноза. Бащата не понесъл участта на детето и неясното му неподвижно бъдеще и се разделил със съпругата си. Самотната майка се грижеше за своето болно момче. Рядко излизаше от своя дом и ако го правеше е само за най-важните неща.
Иван мина през касата, изчака търпеливо реда си, плати и излезе от магазина. Той нямаше телефонният номер на Цветелина, но знаеше къде живее. Искаше да се отбие набързо в тях, за да види, как живее, какво прави. Думите на съученичките му, върнаха спомени от ученическите години, когато децата го пренебрегваха заради стремежа му към знания и отличен успех. Той се почувства виновен за това, че толкова време не се беше сещал за тази жена, която в очите му беше пример за сила и борбеност. В чантата си беше сложил и подаръче, купено от магазина. Той не знаеше от какво има нужда, нито в какво състояние е детето, но не искаше да отива там с празни ръце. 
Спря пред вратата на малката къща, огледа се, видя дворчето, което беше поддържано добре. Градинка с цветя, обиколени с кръгли камъчета боядисани в бяло. Нямаше дори тревичка. Личеше си, че за дворчето се полагаха грижи. 
Иван натисна звънеца. Чу се весела мелодия, която накара мъжа да се усмихне. Детска песничка, която беше популярна навремето и събуждаше в съзнанието му спомени. Какво детство имаше, чисто, спокойно, безгрижно и весело. 
Вратата се отвори и пред него застана жена, която се усмихна и каза:
- Ванко! Каква изненада. Не съм очаквала. Откога не съм те виждала, нямаш остаряване. Влез де, не стой на вратата.
Мъжът влезе в къщата. Събу си обувките в малко коридорче и следваше домакинята. Тя го покани в голяма стая, в която имаше маса, легло, мивка и печка. По всичко личеше, че тук хората и се хранеха и спяха.
Цветелина сложи на котлона кафеничето и седна до Иван.
- Казвай сега, как си! - каза тя. - извинявай, но не мога да те почерпя с друго. Изненада ме, а и ... После ще си говорим повече. Нали имаш време? как си ти?
- Как да съм, Цеци, добре. Имам две дечица, работя напоследък много, нали ме направиха началник на клона на банката в града. И така. Бях в магазина преди малко, та там познай кого видях. Не можеш, нали? Мария и Ангелина. Та, стана въпрос за теб и реших да се отбия да те видя, малко неудобно, че по никое време, но няма друг път кога. Ти как си?
Цветелина взе кафето от котлона, наля в две чашки, извади пакет с бисквити. Нареди ги в кръг и ги сложи в чинийки, която поднесе на своя гост. Седна отново до него и каза:
- Ами, Ваньо, тя, моята работа е малко дълга за обяснение. Нали знаеш, че имам детенце, което е болно?
Жената кимна към леглото и едва сега Иван забеляза завито през глава детето. Той уплашено погледна към съученичката си и каза:
- Оле, аз знаех, но не съобразих и говоря силно, мислех, че е в друга стая, извинявай.
- Не се притеснявай! - отговори Цветелина. - аз знам, че не спи. Просто след като се нагледа на слънцето, затваря очи и мечтае. Затова и леглото му е до прозореца. Да вижда и луната, и слънцето. А вътре в стаята не ще да погледне нищо. Какво ли не правих и тапети слагах в различни фигурки и стените боядисвах в ярки цветове, не та не. А и не може да говори. Не знам какво изпитва. Казва само "мамо" и отделни звуци за различни неща. Има си за храна, за вода и за нужди. И така. 
Иван не смееше да погледне Цветелина в очите. С всяка минута от разговора им, тя изглеждаше все по- силна. А той, като мъж се стопяваше в думите й. Успя да промълви:
- А как се справяш сама?
Цветелина се усмихна и каза:
- Трудно ми е. Виж, даже градинка съм направила, да може като се събуди, да вижда и цветята. Когато беше малък му дадоха инвалидна количка, с която го изкарвах на разходка. Радваше се много. Но сега вече е голям и не му е удобно да стои в нея и стои само в леглото. Писах тук, там, всички казват, че реда е тромав и трябва да чакам много. И така, за него целият свят се вижда през прозореца. 
Жената отиде до леглото, дръпна завивката. Усмихна се и каза:
- Хайде Мирко! Миро, виж, имаме си гост. Това е чичо ти Ваньо. Съученик на мама. Не си криви очичките. Той е добър човек. Много добър. Дошъл да ни види. 
Детето погледна към Иван и се обърна към прозореца. Тялото му беше неподвижно, сякаш заковано на леглото.
-Извинявай, Ванка! - каза Цветелина. - никой не ни идва на гости и той се плаши. Понякога така се затваря, че дори и мен не допуска. И аз се отчайвам, не ме гледай, че изглеждам силна. Как са Мимето и Ангелина, не съм ги виждала отдавна? А и те не се отбиват, не знам защо.
Иван наведе глава и каза:
- Как да са, нали ги знаеш, кокони. Засякох ги в магазина, избираха си някакви дрънкулки и парфюмчета.
- Да знаеш, колко ми се иска и на мен така, да пообиколя магазините, но не ми остава време.
- Не съжалявай Цеци, имаш най-голямото богатство. Това е детето. Виж как ти се е доверило. Как живее само заради топлината ти. А я кажи, разбира ли какво си говорим? Гледам, не реагира.
- Не знам. Говоря му постоянно. Когато се усмихвам, сълзите му тръгват. Може би от умиление, че неговата майка се смее. Като плача, детенцето ми се усмихва, сякаш да ми вдъхне кураж. И като не може да говори, търси думите си там, някъде в слънцето. Виж, само ръчичките му трепват понякога.
Иван усети как нещо като буца засядаше на гърлото му. Устните му се разтрепериха, така както ръчичките на болното момче. Той несъзнателно докосна неподвижното тяло, остави ръката си за минутка на рамото на детето.
- Гледай, Цеци! - каза мъжът. - гледай как всички неща, които правят човек злобен и завистлив, парите, дрънкулките, скъпите дрехи, как те липсват в очите на Миро. Той сигурно си мечтае за нещо. Изглежда спокоен.
Цветелина отпи от кафето, избърса сълзата която видя на мъжкото лице и каза:
- Ваньо! Не бива да се разстройваш, това си е моя живот. Такава ми е съдбата. Аз се грижа, колкото мога и съм доволна, че засега се справям. Мъката ми е, че не мога да изкарам Миро на разходка. А покрай него и аз съм затворена у дома.
Иван погледна към неподвижното дете. Видя очите, които сякаш бяха прекопирани в нежното му личице. Приближи се, целуна го. Обърна се към Цветелина и каза:
- Ти знаеш ли, че откакто съм началник, аз общувам с много хора. С бизнесмени, с директори, с всякакви хора. Не го приемай като подаяние. Искам да помогна. Ще се свържа с жена, която внася инвалидни колички и ще направя всичко възможно да вземем една за Миро. Нека е една приятелска услуга. Няма да те питам дали си съгласна, защото знам какъв ще ти е отговора. Ще действам.
Цветелина замълча. Тя не можеше да повярва, че има такива хора. Усмихна се, защото се сети за съвет, даден й от баща й. За това, че всяко нещо в живота се случва тогава, когато трябва. Не бива да насилваме нещата и да искаме те да се случват бързо.
Детето си беше завъртяло главата към стаята. То гледаше към Цветелина, погледна и към Иван. Очите му търсеха думите на майка му. Тя седна до него, хвана го за ръката и каза:
- Мирко! Чу ли майче, чу ли какво каза чичо ти Ваньо. Той е сериозен мъж и думата му тежи, мамо. Ще можеш да излизаш вече навън. Да си те погали слънцето, а не само да го гледаш през прозореца.
Тук, Цветелина не издържа, обърна се и излезе от стаята. След няколко минути се върна, избърса сълзите си. И седна на леглото.
Иван стана от стола и каза:
- Аз ще тръгвам. Оставил съм в чантата едно подаръче, сигурно няма да може да му се порадва, не знае колко му е тежко състоянието. Сега са празници, но още в първия работен ден, ще говоря с тази жена. Радвам се, че те видях, ако има нещо, обаждай се!
- Нямам думи! - каза Цветелина. - ще сбъднеш една мечта на Миро. Той има нужда от толкова малко, за да е щастлив.
Иван стигна до вратата, обърна се погледна към леглото. Детето отново гледаше през прозореца. Там, където бяха неговите желания.
Когато мечтаят сакатите, целият свят е в недъгавите им ръце.
Когато плачат от радост, тогава хората коленичат в неподвижните им крака.
Болни, но толкова силни, защото са осъзнали, че не парите, не дрънкулките, нито скъпите вещи струват повече от здравето.
Миро обърна главата си, сякаш изпращаше непознатия гост, погледна към майка си и се усмихна.
Усмивка, която правеше щастлива тази изстрадала жена.
Иван си тръгна, оставил надежда, която стопли този мълчалив дом.
Неподвижен дом, пълен с мечти.

Явор Перфанов
06.05.2018
Г.Оряховица

© Явор Перфанов Всички права запазени

2018

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • “ Той има нужда от толкова малко, за да е щастлив...“- хубав разказ, Яворе! Трогва! Духовната инвалидност е по- страшна!
  • Много силна творба!
    Мъж съм, но се просълзих...
    Просто дори не мога да коментирам, но поне едно нещо мога да кажа тук - току що открих автор, на когото искам да се запозная с цялото достъпно творчество!
    Поздравявам те!
  • Хората, от които зависи живота на болните, ги наричат с най-милите имена, а ги обричат на гибел. И всъщност сакат не е човек с недъг, а този, който не го разбира. Благодаря!
  • Яворе, ти успя да трогнеш и моето сърце!
    Сега за "сакатите" и "недъгавите".
    Ние, българите не сме милосърдни.
    Иначе нямаше да използваме толкова грозни думи за болните хора.
    Сакат и недъгав са думи, които отделят болния човек от обществото.
    И обществото ни се срамува и бяга от болните хора вместо да им помага.
    А човек си мисли:
    "Добре, че не се случи това с мен, с моето дете".
    И после въздиша и заспива спокойно.
    Но ти, в своя разказ даваш една надежда, искрица живот за нашите болни.
    И за техните майки и бащи, превърнали се в мъченици, за да спасят чедата си.
    Бъди жив!
  • Всички имаме нужда от малко,за да бъдем естествени,но понякога желаем толкова много,че губим това което имаме... добротата.
    Поздравления,Явор!
  • Има творби, които не се коментират! Благодаря!
Предложения
: ??:??