Сега като си помисля, всичко започна  заради  онази  рокля.
Мразя да ходя по магазини, особено когато не ми се налага. Изобщо не ми е в стила да надзъртам тук-там, за да убивам време или просто да позяпам. Обаче роклята  стоеше прекрасно на манекена, а на витрината имаше еднометров надпис - "разпродажба" и аз постъпих като типична жена. Тоест влязох, премерих я и я купих.
В интерес на истината, отиваше ми повече, отколкото на манекена. Точно заради нея реших все пак да отида на онзи купон, за който приятелките ми бяха проглушили ушите. И купоните харесвам точно колкото обикалянето по магазините - все е изгубено време. Освен това е пълно с досадни хора, на които трябва да обръщаш внимание, просто защото все намират  начин да те ангажират със себе си.
Приятелките ми, напротив, си умират за подобни мероприятия. Могат да прекарат не часове, а дни наред в избор на тоалети, обувки, гримиране. Най-много от време на време, вероятно за да се поразсеят, да  ми подхвърлят, че съм ужасно саможива. Да, такава съм и не разбирам какво лошо има в това. В собствената ми компания винаги ми е било много по-интересно, отколкото в техните.
Както и да е, онази вечер се появих на въпросното място явно в пристъп на някаква не типична за мен суета. В тази рокля наистина се чувствах различна - имах нужда да бъда сред хора, да бъда забелязана, а защо не и ухажвана. Бях обхваната от такова невъобразимо лекомислие, че явно ми се беше изписало на лицето - когато ме видяха, познатите ми  не можаха да прикрият изненадата си. И възхищението си, защото  тази рокля ме променяше напълно.
В повечето мъжки очи съзрях  откровено желание да я съблекат, но  само един единствен поглед прикова вниманието ми, и то за цялата вечер. Младият мъж ми беше абсолютно непознат, но изглежда  между нас припламна някаква искра, прехвърчаха флуиди, или каквото там се случва между двама души. Защото не престанахме да се съзерцаваме, а  след като ме покани да танцуваме, повече така и не се пуснахме.
Виждахме се почти всеки ден, ако не успявахме - говорехме с часове по телефона. Аз и без това не общувах много с приятелките си, а сега съвсем нямах време за тях, а те и без това си ме познаваха добре, и не ме безпокояха. Но, разбира се, един ден все пак
ни засякоха и то точно когато се целувахме насред парка.
Запознах ги надве-натри, защото се почувствах някак притеснена от изумените им физиономии.  Знаех си, че после ме чака подробен разпит и строго мъмрене, задето не съм ги информирала своевременно, но не ми пукаше особено. Бях щастлива. За първи път в живота си бях влюбена и това ме правеше великодушна, щедра и добра. Готова бях да им разкажа всичко, което поискат, а и всъщност никак нямаше да ми е неприятно, защото и без това напоследък все той ми беше в ума.
Само че когато се видях с тях, научих нещо, което срина новия ми розово-приказен свят из основи. Едната ми приятелка се познавала лично с годеницата му, от години. И въпросната годеница не била някое случайно момиче, като мен и тях, а дъщеря на
много влиятелен човек, която в момента учела в чужбина.
Естествено, опитах да запазя самообладание поне докато не поговоря с него. Едно знаех със сигурност - това, което се беше случило между нас, в никакъв случай не беше просто някаква авантюра. Нямаше начин да е така. Но си давах сметка и за
това, че бях твърде наивна и неопитна - приятелките ми бяха прави. Бях се доверила безогледно на човек, когото почти не познавам, направо му се бях напъхала в ръцете. А сега дори се страхувах от това, което би могъл да ми признае...
Само че този разговор така и не се състоя. Когато го потърсих у тях, отвори ми висока, руса красавица с цигара в ръка, изгледа ме презрително, а после още преди да мога да кажа каквото и да било, ме уведоми, че той е в банята. Въпроса ù "Да му предам ли нещо?" ми подейства като удар в сърцето, и аз побягнах навън, задъхана от болка и ярост.
После ми се губят часове, а май и дни. Не излизах, изключих телефоните, не отварях, когато се звънеше. Не помня и дали плаках, но когато по едно време случайно се мернах в огледалото, се стреснах. Имах вид на смъртно болна.
Но това не ме притесни особено - кой знае защо, в главата ми се въртеше само една мисъл - какво би било, ако можех да върна времето назад. Никога не бих влязла в онзи магазин. Не бих купила глупавата рокля, и за нищо на света не бих отишла на онова
събиране. Нямаше да го срещна, нямаше да се влюбя така идиотски, и сега нямаше да се чувствам като последна нещастница.
Това не ми излизаше от ума, не ми даваше мира, докато накрая просто не грабнах роклята и не я нарязах на парчета.
И тогава...
В момента, в който пуснах и последното парче на пода, всичко наоколо се промени. Без  каквото и да било предупреждение.
Нямах представа как се озовах на улицата, пред същия магазин, от който купих роклята, но наистина бях там.
Не знам колко време щях да стоя  пред магазина, смаяна и неадекватна, ако не я бях забелязала. Същата рокля, на същия манекен. Краката ми тръгнаха сами и аз се озовах вътре, където същата продавачка със същите думи ми подаде роклята, защото аз не откъсвах поглед от нея. Точно както тогава.
Не разбирах защо ме се случва това, когато погледа ми случайно попадна на рекламния календар отсреща.
  - Датата... - изрекох на глас, още преди да съм формулирала мисълта си. После погледнах жената и  учтиво я попитах коя дата сме днес. Мисля, че изглеждах съвсем нормално, макар  изобщо да не се чувствах така, разбира се.
И нямаше как да е иначе, защото от отговора ù разбрах това, което смътно бях започнала да подозирам. Нещо ме беше върнало назад във времето, в онзи момент, от който смятах, че започна всичко. Някой бе усетил неистовото ми желание това да се случи, за да имам шанса да променя  последвалите събития. И щях да се възползвам максимално!
Отказах категорично да се докосна до роклята и бързешком излязох от магазина, съпроводена от учудения поглед на продавачката. Оттук - право вкъщи, и никакво излизане.
Влетях у дома като комета и първата ми работа беше да заключа два пъти, сякаш някой ме гонеше. Но чак тогава се почувствах в относителна безопасност и си позволих да си отдъхна. Телефонът звънна, беше  приятелката ми, естествено, пак да ми обяснява  колко щяло да е забавно довечера, кой щял да бъде и все неща от тоя сорт, които просто пропуснах край ушите си. Точно се готвех да ù пожелая приятно изкарване, за да мога да прекратя  учтиво разговора, когато звънецът на вратата ме спаси.
Извиних ù се, и с въздишка на облекчение побързах да отворя. Бях прекалено изненадана, затова затворих почти веднага, даже очите си затворих и се облегнах на вратата. Не знаех какво да мисля. Отвън стоеше той - от плът и кръв, съвсем истински, и се усмихваше притеснено. Май държеше нещо в ръка, но това остана някъде в периферията на мислите ми. Основното бе, че е пред вратата ми, а аз бях решила, че  вече няма начин да се срещнем. Вероятно нещо ставаше пак с времето...
Отвън се позвъни отново.
  - Извинете! - чух в добавка и това съвсем  ме обърка. - Не исках да ви безпокоя, но си забравихте чантата в магазина.
Отворих и се втренчих в ръцете му. Това, което държеше наистина беше чантата ми.
  - Хайде де, какво стана? - дочух някъде зад гърба му и видях от стълбите да наднича същата онази  позната руса кукла, която ме беше посрещнала в дома му.
  - Извинете - повтори за пореден път  много любезно той, а на мен ужасно много ми се прииска да го  ритна, или пък да го ударя с чантата по любезната физиономия. - Сестра ми. Малко се нацупи, когато  ù заявих, че имам намерение да ви върна чантата, но аз настоях.
Пак се усмихна, този път малко срамежливо, което страшно много му отиваше, и добави съвсем тихо:
  - Дано не ме помислите за луд, но... мисля, че се влюбих в снимката ви.
Взрях се в очите му  и разбрах едно - имахме много да си кажем.