КОЙ КОГО ПОЗНАВА
Беше юли, или август. Адска жега.
Прибирам се един ден от работа и деветгодишният ми син ме посреща. Пристъпва от крак на крак, а очите му са станали едни огромни питанки.Стиска го обувката, но не знае как да я подхване. И така, казвам, давай направо. Обяснява, че ходили на разходка на Джанавара - много красива местност с римски терми, но му е забранено да ходи сам. Това го преглътнах. Там някаква кола на пътя прегазила един смок. Добре... Вече ме побиваха тръпки. Усещах какво предстои. Казвам "дай го тук" и той тръгва към... о, Боже! - хладилника. От там измъква един прекрасен двуметров екземпляр. Изтръпнах.
Естествено, целта на мероприятието е смока да бъде одран и да се съхрани кожата. Бяха почнали да го дерат децата, ама както се дере агне и съответно се отказали, защото не се получава, пък и се наранява кожата. И тук на помощ дойдоха моите професионални познания. Одрах го, неговата кожа смошка, ама като реших да отстраня главата - ядец! И нея искал да си запази. Колкото и да се опитвах да обясня, че това не е проста работа, че трябва да се сложи главата във формалин и дъра-бъра... Всъщност неща, които и Дребньо знае! Ама нали е Козирог - дебел череп! Не и не! "Споко бе, мамо, ще се справя!" и осоли обилно новата си придобивка... Оставих го да си чука дебелата кратуна. Всъщност, познавайки сина си, не съм и настоявала много. Знам, че като реши нещо - просто ще го направи. А и как да натрупа опит, ако не му се предостави шанс.
И така. Прибирам се аз на другия ден от работа и влизайки в къщи, ме лъхна една леко сладникава миризма. Нашият човек да вземе да опъне кожата, с все главата, на простира. Че и две щипки сложил. Казах "Това да се махне от тук". Естествено, отговорът бе "Добре, мамо". Кожата продължи да виси. Аз забравих...
На втория ден, още в асансьора, приближавайки етажа, усетих едно ухание... Отварям входната врата и в носа ме блъсва отвратителна воня... Изревавам името му. Идва. Започват се едни дълги обяснения за топлото време, меките части, инсектите и т.н. При което вече така съм се "надишала", че смрадта изобщо не ме впечатлява. Пак - "Добре" и естествено, пак ефектът е нулев.
Ден трети. Прибирайки се от работа, още в автобуса милата мама замисля пъклен план за отмъщение и как да изкара това чудовищно нещо от терасата, с ръцете на младежа, разбира се... Влизам в асансьора. Пътувам нагоре, навивам се зверски и душа. Няма. Мисля си, че явно обонянието ми нещо не е наред. Отключвам. Влизам. Душа... Няма. Хуквам към хола и на балкона. Заковавам на едно място и не вярвам на очите си. Няма! Смокът е изчезнал, а терасата е измита!
Зад гърба ми някой помръдва. "Изхвърлих го. Мамо, ти с миризмата щеше да свикнеш, ама с червеите - не!"
Приказката свърши. Ха иди и кажи кой кого по-добре познава!
А иначе смокът след един престой в млечна марината бе геройски изяден от дечурлигите. И аз опитах. Беше вкусно...
Благодаря ти, приятелко, че ми върна този хубав спомен!
© Илзе Енчева Всички права запазени
И аз знам, че е вкусен от... личен опит, ама печен!