Който каквото
- Здравей… Ха, ама и аз го казах…
- А, какво толкова? Здравея си – рече той и се изправи, подпрян на възглавницата.
Болничната стая беше с три легла, но двамата спящи изобщо не усетиха влизането й. Тя се носеше безшумно, само светещата фигура на скелет в черно наметало, стиснал коса в дясната ръка, можеше да се види. И то от този, за когото пристигаше.
- Време ми е май…
- На всекиго идва времето. Не самото Време, де… Да не си бог…
- Не съм. Нормален човек.
- Зная, зная… Но се правя на интересна. Смекчавам обстановката, подготвям по-леко пренасянето в Другия свят…
- Момент! Друг свят? А къде отиде обещанието за вечен покой?
Смъртта се засмя – доколкото ухиленият череп можеше повече да се озъби. Наивни хора…
- Ти уж се хвалеше, че си реалистичен скептик, пък си повярвал на нечии приказки…
- Че как се живее в реалността, ако не са приказките? „В името на народа“, „Демокрация е“, „Само главата“, „Ще се оженим“, „Тате ще купи колело“, „Догодина ще вдигна заплатата ти“…
М, да… Смъртта усети – ето го редкият случай на интересен обект. Обикновено тръгваше на работа скучаеща и очакваше поредните истерии, тръшкания, вопли… А – макар и веднъж на милион – срещаше интересен ненормалник като този. Човек, осъзнал цялата бренност и лъжовност на битието, успял да проникне зад мрачната му сериозност, разбил със съзнанието си каменния свод на внушаемата илюзия, украсена със съзнание на глинени крака…
- Не те ли е страх?
- От теб? Човече… Всъщност, как да те наричам?
- Казвали са ми „Ваше величество“, „Господарке“, дори „Красавице“… Много не разбирах, защото ми говореха все през сълзи, търкаляйки се, опитвайки се да прегърнат и целунат кокалите на краката ми… Давай направо – Смърт…
- Добре, Смърт… Та защо да ме плашиш? Признавам ти – никога не съм се плашел от теб. Идването ти е като натискане на електрическия ключ в осветена стая. Щрак! И си на тъмно. Но вече не го знаеш…
- Грешка! Защо мислиш, че съм дошла?
- Да ме отнесеш в безкрайния покой?
- Да, бе – той е склад за подобни ти… Защо сте ми? И кому сте нужни?
- Тогава?
- Да не те стресна…
- Няма проблем – женен бях 40 години, подчинен в пет служби, работих за двама чорбаджии, имах тъща…
- Добре, добре… Няма да ме уплашиш. Но аз…
- Казвай!
- Отиваш в друг свят…
Тук болният седна на кревата, после се сети, че няма да е прилично да заварят седящ труп и пак се излегна. Примерно, както трябва да е почтеният мъртвец – с кръстосани ръце…
- И какво ще правя там?
- Същото…
Умиращият не издържа. Пак се надигна.
- Отново???
- Ами това е животът. Единствено заслужилите получават вечен покой. Останалите живеят ли, живеят в друг свят.
Смъртта е само врата между световете…
- Искаш да кажеш… От Другия свят един ден ще отида в По-другия?
- Да…
Болният се замисли.
- Слушай, Смърт… Бъди човек… Всъщност, чак толкова не можеш падна… Направи една услуга. Карай ме направо в Ада…
- Това се полага след определен брой животи. Тогава Висшите сили решават къде ще отидеш…
- Хайде, де… Едно изключение…
Смъртта се замисли. Тоя поне беше симпатичен…
- Добре… Отиваш в Ада… Но защо там? Наказание – за какво?
- Аз навъртях бая години на Земята. Мини го това отиване в Ада като награда…
И се отпусна назад. Пак забравил да скръсти ръце, създаващ нова грижа за санитарите на заранта…
Каня ви на чудесен коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
