генек (Георги Коновски)
1856 13648
1.11.2021 г., 10:57 ч.

Който каквото 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
642 3 11
4 мин за четене

- Здравей… Ха, ама и аз го казах…

- А, какво толкова? Здравея си – рече той и се изправи, подпрян на възглавницата.

Болничната стая беше с три легла, но двамата спящи изобщо не усетиха влизането й. Тя се носеше безшумно, само светещата фигура на скелет в черно наметало, стиснал коса в дясната ръка, можеше да се види. И то от този, за когото пристигаше.

- Време ми е май…

- На всекиго идва времето. Не самото Време, де… Да не си бог…

- Не съм. Нормален човек.

- Зная, зная… Но се правя на интересна. Смекчавам обстановката, подготвям по-леко пренасянето в Другия свят…

- Момент! Друг свят? А къде отиде обещанието за вечен покой?

Смъртта се засмя – доколкото ухиленият череп можеше повече да се озъби. Наивни хора…

- Ти уж се хвалеше, че си реалистичен скептик, пък си повярвал на нечии приказки…

- Че как се живее в реалността, ако не са приказките? „В името на народа“, „Демокрация е“, „Само главата“, „Ще се оженим“, „Тате ще купи колело“, „Догодина ще вдигна заплатата ти“…

М, да… Смъртта усети – ето го редкият  случай на интересен обект. Обикновено тръгваше на работа скучаеща и очакваше поредните истерии, тръшкания, вопли… А – макар и веднъж на милион – срещаше интересен ненормалник като този. Човек, осъзнал цялата бренност и лъжовност на битието, успял да проникне зад мрачната му сериозност, разбил със съзнанието си каменния свод на внушаемата илюзия, украсена със съзнание на глинени крака…

- Не те ли е страх?

- От теб? Човече… Всъщност, как да те наричам?

- Казвали са ми „Ваше величество“, „Господарке“, дори „Красавице“… Много не разбирах, защото ми говореха все през сълзи, търкаляйки се, опитвайки се да прегърнат и целунат кокалите на краката ми… Давай направо – Смърт…

- Добре, Смърт… Та защо да ме плашиш? Признавам ти – никога не съм се плашел от теб. Идването ти е като натискане на електрическия ключ в осветена стая. Щрак! И си на тъмно. Но вече не го знаеш…

- Грешка! Защо мислиш, че съм дошла?

- Да ме отнесеш в безкрайния покой?

- Да, бе – той е склад за подобни ти… Защо сте ми? И кому сте нужни?

- Тогава?

- Да не те стресна…

- Няма проблем – женен бях 40 години, подчинен в пет служби, работих за двама чорбаджии, имах тъща…

- Добре, добре… Няма да ме уплашиш. Но аз…

- Казвай!

- Отиваш в друг свят…

Тук болният седна на кревата, после се сети, че няма да е прилично да заварят седящ труп и пак се излегна. Примерно, както трябва да е почтеният мъртвец – с кръстосани ръце…

- И какво ще правя там?

- Същото…

Умиращият не издържа. Пак се надигна.

- Отново???

- Ами това е животът. Единствено заслужилите получават вечен покой. Останалите живеят ли, живеят в друг свят.

Смъртта е само врата между световете…

- Искаш да кажеш… От Другия свят един ден ще отида в По-другия?

- Да…

Болният се замисли.

- Слушай, Смърт… Бъди човек… Всъщност, чак толкова не можеш падна… Направи една услуга. Карай ме направо в Ада…

- Това се полага след определен брой животи. Тогава Висшите сили решават къде ще отидеш…

- Хайде, де… Едно изключение…

Смъртта се замисли. Тоя поне беше симпатичен…

- Добре… Отиваш в Ада… Но защо там? Наказание – за какво?

- Аз навъртях бая години на Земята. Мини го това отиване в Ада като награда…

И се отпусна назад. Пак забравил да скръсти ръце, създаващ нова грижа за санитарите на заранта…

 

Каня ви на чудесен коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/

 

 

 

© Георги Коновски Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??