- Здравей… Ха, ама и аз го казах…
- А, какво толкова? Здравея си – рече той и се изправи, подпрян на възглавницата.
Болничната стая беше с три легла, но двамата спящи изобщо не усетиха влизането й. Тя се носеше безшумно, само светещата фигура на скелет в черно наметало, стиснал коса в дясната ръка, можеше да се види. И то от този, за когото пристигаше.
- Време ми е май…
- На всекиго идва времето. Не самото Време, де… Да не си бог…
- Не съм. Нормален човек.
- Зная, зная… Но се правя на интересна. Смекчавам обстановката, подготвям по-леко пренасянето в Другия свят…
- Момент! Друг свят? А къде отиде обещанието за вечен покой?
Смъртта се засмя – доколкото ухиленият череп можеше повече да се озъби. Наивни хора…
- Ти уж се хвалеше, че си реалистичен скептик, пък си повярвал на нечии приказки…
- Че как се живее в реалността, ако не са приказките? „В името на народа“, „Демокрация е“, „Само главата“, „Ще се оженим“, „Тате ще купи колело“, „Догодина ще вдигна заплатата ти“…
М, да… Смъртта усети ...