Валеше ситно, неприятно, вятърът духаше в различни посоки, но въпреки недружелюбната прегръдка на времето хората продължаваха да сноват напред-назад по главната улица. Обувките ми пропускаха и джвакаха на всяка крачка, не носех чадър, бях забравила за тази мимолетна подробност. Облаците се купчеха върху ми, масивни и тежки като от гранит. Добре. Всъщност на кого му пука за скапаното време, като го описвам няма да стане по-приятно, нито ще пренесе читателя в измислената атмосфера. Защо изобщо започвам така. Хайде да си го представим по друг начин: вървях твърде умислено, заобиколена в мъгла от мрачни хрумвания, неистово подскачайки в съзнанието ми като жужащи мухи. Не възприемах заобикалящия ме свят, бях сама въпреки стотиците индивиди, пъплещи около мен. Така, до тук добре, но не е ли твърде меланхолично, твърде летаргично, с един голям въпросителен отпред. Осъзнавам, че се колебая и че в самия ми начин на изказа се спотайва неизречен страх, но просто не знам друг начин. Всъщност колебанието е мой личен спътник в битието ми, мой вечен другар, но понякога инстинкта взема връх и подета от чистото неосквернено импулсивно решение извършвам действия без изобщо да ги обмисля, без изобщо да стигнат до възвишения разум и простата преценка.

            В такъв един момент на умопомрачение просто знаех, че трябва да си купя цигари. Беше елементарно – пушеше ми се, трябваше да се снабдя със средството. Влязох в първото магазинче на улицата. Знаех, че изглеждам като клошар и бях напълно убедена, че мигом ще ме изпъдят с предубеждението, че просто съм се свряла за малко в топлото им местенце. В помещението наистина беше топло, вкочанените ми пръсти зашаваха като крайници на полумъртво насекомо. От тонколоните бучеше силно някаква италианска песен, а магазинерът пред мен ме гледаше с леко отнесен и замечтан поглед. Не се усмихваше, но очите му не спираха да се взират в лицето ми така, сякаш пред него стоеше видение, сирена. Набързо си казах поръчката и му хвърлих една бегла усмивка с цел да ме обслужи, поставих и банкнотата на тезгяха. Той привидно се съвзе и ми подаде кутията.

            - Извинявай, замечтах се – оправда ми се той с някакво бегло подобие на усмивка. Очите му бяха огромни и сини, с черни мигли около тях. Нищо друго не бе в състояние да ме откъсне от тази небесна синева.

            По принцип не бях длъжна да продължа разговора, дори би било по-очаквано да се завъртя на пети и да си тръгна, но някакъв импулс (къде се беше запокитило колебанието в този момент?) го попита вместо мен за какво мечтае. Забележка: колко пъти, когато срещате непознат го питате какви са мечтите му? И аз така си мислех, николко.

            - Разбираш ли италиански? – попита ме той, а аз заклатих отрицателно с глава. – Песента е прекрасна. – Завъртя очи из магазинчето и аз отново долових хармоничните звуци, ехтящи в пространството. – Като се прибереш в къщи я пусни и й прочети превода. Прекрасна е.

            Не спираше да ме гледа в очите и да повтаря „прекрасна”. Неочакван прилив на емоции и въодушевление заля бездиханното ми същество. Не успявах да разкарам идиотската усмивка от лицето си. Но изведнъж разумът заедно с объркващите, замъгляващи съзнанието мисли отново заеха пулта в главата ми. Опитвах се да измисля още нещо, с което да запълня пустотата, но от твърде многото предположения и възможности не избрах нито едно. Завъртях се, казах „довиждане” и излязох. Щом се озовах на мрачната улица ме обзе необятното чувство за отминалост, за пропусната възможност. Колебанието се възвърна и започна както винаги да анализира и обмисля: да се върна или не; ако се върна какво да кажа; ако си замина ще съжалявам; ако се върна и се разочаровам; ако продължа по пътя си и продължа да мисля за тези негови сини очища; ако се върна и се окаже моята сродна душа; ако продължа и след точно пет секунди спре да ми пука.

            Вече вървях обратно към къщи, но продължавах да се колебая. Премислях дори и когато пуснах песента и тя зазвуча нежно, настръхващо, караща сетивата ми да изтръпнат, а текстът беше съкровен и личен, лиричен. Слушах я докато не я научих наизуст, докато не започнех да предусещам кога ще настъпи кулминацията, докато узнаех всяко едно последвало дихание на вокала, а след това заспах с мелодията в главата си, усмихвайки се на вече променящия се от съзнанието ми спомен заедно с неизменното усещане за отминалост.

            На следващия ден се намирах в същото носталгично състояние като вечерта, но вече по-угнетено и по-тягостно. Извършвах машинално дневните си задачи без да влагам никакъв смисъл в тях, първо защото изобщо нямаха такъв и второ, защото беше безсмислено да се влага нещо подобно. Знам, читателю, сега се чудиш кога ще се срещна отново със синеокия младеж. Странното е, че дори и аз не мога да ти отговоря. Ах, проклета мнителност, дори сега усещам въпросителната, пропита е в буквите, в мастилото, неизличима е. Добре, нека видим какви са вариантите: 1) започвам съвсем съзнателно да го търся в магазинчето, кажи-речи всеки ден, ако не и на ден по няколко пъти; 2) да оставя тайнствена бележка на колегата му (в случая бях убедена, че има колега), която после да го остави в недоумение; 3) да вляза при него напълно подготвена и целеустремена и да напиша телефонния си номер на ръката му; 4) да отида при него, облечена в дълъг шлифер, а под него да няма нищичко. Ясно, вече мислено отидох към една определена посока. Трябва да променя мисленето, трябва ми нещо по-креативно: 5) да отида при него и да му подаря диск със записани мои любими италиански песни; 6) да вляза с взлом и да проверя из документите за адреса му; 7) тайно да го проследя до дома му и да го притисна до вратата. Всъщност мога да измисля още много, но всичките възможности да изтъркани от употреба, трябва ми нещо иновативно, нещо нечувано.

             Но впоследствие докато все още търсех такъв вариант започнах от време на време да минавам от същата улица, все по-често. И се усещах, че съвсем несъзнателно главата ми се обръщаше към посоката, където трябва да го зърна. На няколко пъти влизах вътре, не от прищявка разбира се, просто трябваше да взема нещо набързо, но все улучвах колегата му (очевидно имаше такъв – оплешивяващ мъж на около четирийсетте с мъничка дъщеря, която усърдно редеше стоките вместо него).

Всъщност мисля, че историята би могла съвсем благополучно да завърши и така – без край, без удовлетвореност за читателя. Знам, че в момента сигурно нареждаш вулгарности по мой адрес, но въпреки това смятам да продължа, колкото и да е безсмислено.

            Изминаха се няколко седмици, кажи-речи месец, времето продължи да тече в неизменния си ход, толкова себично, колкото не би и предполагало. Почти забравих за сладостната мимолетна среща с този индивид, продължих напред както правят всички. Без да влагаш емоции, без да ти пука особено. Но веднъж, в един слънчев ден, прекрачвайки прага на кооперацията, портиерът на входа ме спря и с носовия си унил глас ми съобщи, че има поща за мен. Погледнах го с нескрито учудване, почти никога не получавах писма. Със съсухрената си длан застаряващия портиер ми подаде бял, сравнително обемен плик. Поблагодарих му и още щом катерех стъпалата нагоре побързах да разкъсам опаковката. Вътре открих албум с италиански песни. Спрях на стълбите и се взирах в предмета, надявайки се всеки миг да ми проговори и да ми каже как, по дяволите, се беше озовал в ръцете ми. Върнах се при портиера и го попитах кой е оставил проклетия плик, мислен го питах дали не е било едно синеоко момче, но той ми отговори, че не е бил на смяна при доставката. По дяволите. Продължих нагоре към апартамента, оглеждах плика от всички страни, но беше празен, нямаше нито подател, нито получател. Нищичко. Недоумение. Може би малко страх. И странно обладаващо щастие.

            Добре, вече наистина не знам как да продължа. Не стига ли това за край? Импулсивна среща, затишие, пратка, която показва, че не съм забравена, а напротив, всичко се възражда наново. Има надежда, а останалото, неизречените слова, остават за фантазията на читателя.

           След получаването на албума, предприех същата мярка, както и преди, всъщност както всеки друг път правя. Оставям се на случайността, ако трябва значи ще се срещнем отново. Упорито вярвам, че когато насилваш нещата те никога не се случват както на теб ти се иска. Нека съдбата, ако има изобщо такава, да реши вместо мен. Коя съм аз, че да решавам какво да правя с живота си.

          Неслед дълго, тук визирам порядъка от няколко месеца, напълно забравила за тайнствената пратка и изобщо за синеокото момче, накарало ме да напиша тези редове, във възможно най-неподходящия момент той отново застава в зрителното ми поле. Вечен и неизличим. Излизайки от кооперацията и минавайки покрай равнодушния портиер пред входа зърнах една висока и стройна момчешка фигура. На мига щях да го подмина ако той не ме спря с ръка. Обърнах се към него и погледът ми се изгуби някъде в сините му очи. Усмихваше ми се, помня, че ми каза „здрасти, търсих точно теб”. Бях застанала пред него като изтипосана, не смеех да помръдна, мислех си, че е халюцинация, привидение. Осъзнах, че го гледам точно така, както и той в първата ни среща: замечтано, влюбено като сбъдване на сън.

         Продължението оставям на теб: дали сме се оказали своите сродни души, оженили сме се, имали сме деца и сме живели до дълбока старост; дали съм го сметнала за непоправим прагматик и не съм видяла смисъл отношенията ни да продължат; дали сме започнали някаква връзка, но той е започнал да ми изневерява; дали малко след втората ни среща не го е блъснала кола; дали и двамата не сме намерили смъртта си заедно; дали сме яхнали еднорог и сме отишли в страната на чудесата. Решението е изцяло твое, поеми съдбата ми в твоите ръце. Аз бях до тук.