Валеше ситно, неприятно, вятърът духаше в различни посоки, но въпреки недружелюбната прегръдка на времето хората продължаваха да сноват напред-назад по главната улица. Обувките ми пропускаха и джвакаха на всяка крачка, не носех чадър, бях забравила за тази мимолетна подробност. Облаците се купчеха върху ми, масивни и тежки като от гранит. Добре. Всъщност на кого му пука за скапаното време, като го описвам няма да стане по-приятно, нито ще пренесе читателя в измислената атмосфера. Защо изобщо започвам така. Хайде да си го представим по друг начин: вървях твърде умислено, заобиколена в мъгла от мрачни хрумвания, неистово подскачайки в съзнанието ми като жужащи мухи. Не възприемах заобикалящия ме свят, бях сама въпреки стотиците индивиди, пъплещи около мен. Така, до тук добре, но не е ли твърде меланхолично, твърде летаргично, с един голям въпросителен отпред. Осъзнавам, че се колебая и че в самия ми начин на изказа се спотайва неизречен страх, но просто не знам друг начин. Всъщност колеб ...