Коледата на баба Вяра
Селото на баба Вяра бе затрупано със сняг още от ноември. До там се стигаше единствено по черен път и зимата често се оказваше неудобна а селото, изолирано от света. Старата жена живееше съвсем накрая, а от нейната къща се виждаше боровата гора, толкова красива, потънала в снежната белота.
Баба Вяра си обичаше селцето, с всичко беше свикнала, само с едно не можеше да привикне – със самотата! Вече десет години откакто бе останала вдовица. Имаше син и дъщеря, но те много отдавна не бяха при нея, живееха някъде в големия град и рядко идваха, все се оправдаваха с това колко им е трудно, как времето все не им стигало, много работа, много ангажименти...
Оставаше една седмица до Коледа. Баба Вяра знаеше, че и тази година ще е сама. По-рано дъщеря и идва с намерението да я придума да тръгне с нея, да изкара празниците при тях, та дори да остане повечко:
-Имаме стаи бе, мамо, защо се инатиш! Децата ще се радват да си около нас! А и тази къща, нищо не даваш да се пипа, гледай! Всичко е толкова остаряло!
Дори бяха и подмятали на няколко пъти да продадат старата къщурка.
-Живейте си вие в града! Като можете, идвайте, като не, здраве да е, аз тука съм си добре. –
Само това казваше бабичката и се усмихваше. Мислеше си за внуците: "Като се вторачат в тия машинки, та цял ден, аз и да съм там, кой ли ще ме забележи!'' -Така баба Вяра наричаше телефоните.
Беше рано сутринта преди бъдни вечер. Излезе да си изрине снега от пътечката до плевнята, където и стояха дървата. Ослуша се, сякаш чу нещо, но не разбра какво е и от къде идва. Остави лопатата и тръгна към пътя, нагазвайки в преспите. Колкото по-натам отиваше, това което чуваше се засилваше. Разбра, че е котешко мяукане. Загледа се в далечината и погледът и се спря върху нещо като кутия, оставена под един стар навес. С големи усилия старицата се добра до мястото. Беше кашонче, а в него... две малки котета, бели, със сини очички, само едното имаше черно петънце на опашката:
-Брей, на кого дотегнахте вие, та в тоя студ ви изоставиха чак тука...! - Зачуди се баба Вяра. Огледа се за следи, нямаше, явно нощес снега ги бе заличил.
Без много да се замисля, грабна кашона и го внесе в своята топла, подредена и много уютна къщичка. Котенцата не бяха съвсем малки, поотраснали, на няколко седмици, можеха сами да се хранят. Гледаше ги с умиление и очите и се напълниха със сълзи, дали пък Господ не бе решил така, да не е сама, да си има другарчета! Нещо в баба Вяра се промени, разшета се, нареди дори боровото клонче което и бяха донесли комшиите, постла едно мекичко, старо одеалце до печката на малките си приятелчета. А те като се постоплиха, така се заиграха, падна голяма борба. Усмивка грейна на лицето на старата жена:
-Такава е била Божията воля, аз да си имам другарчета, а вие да живеете още! Я, какви сте хубави. - Радваше се някак по детски.
Вечерта баба Вяра запали свещ и се помоли! Искаше и се сърцата на хората да се променят, онези, каменните сърца да бъдат заменени с меки! От десет години насам, това беше най-хубавата бъдни вечер!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Руми Всички права запазени
