Greg (Светослав Григоров)
105 1136
13.12.2009 г., 18:40 ч.

Коледата на един наемник - II място на Трети Коледен Творчески фестивал 

  Проза » Разкази
1316 0 33
10 мин за четене

Коледата на един наемник

 

         В автомобила взе да става студено. Като последната въздишка на умиращ, студът бавно го обгръщаше. Павел потръпна. Запали колата и пусна парното. Докато загрееше, щяха да минат няколко минути. В момента духаше студен въздух. Право в лицето му. Не направи опит да промени посоката на въздушната струя. Студеният въздух миришеше на зима и сняг. Освежаваше го.  Караше го да се чувства жив. Страданието и болката винаги го караха да усеща живота по-ясно и отчетливо, отколкото безмислената радост. Щастието приспива сетивата ти. Прави те ленив и отпуснат като змия на слънце. Притъпява инстинкта ти за оцеляване. Не можеше да допусне това. В неговата професия инстинктът бе важен. Всяко отпускане значеше смърт. Не че много му се живееше. Нямаше защо и за какво. Правеше го просто на инат. Не искаше да е лесна плячка за смъртта. Обичаше да ù се зъби и да праща други в нейната прегръдка. Правеше ù услуга. Цялата мръсна работа вършеше той, а накрая тя обираше лаврите. Какво да прави? Отдавна знаеше, че няма справедливост на този свят. В онзи другия може и да има. Не бързаше да разбере. За всяко нещо си има време. Неговото все още не бе дошло.

         В колата стана топло. Запотените стъкла се проясниха. Светът нахлу през тях. Нахално като проститутка. Оставаха пет дни до Коледа и лудостта на хората бе достигнала своя пик. Тичаха като обезумели по магазините. Излизаха от тях с големи торби и налудничави усмивки. Смееха се на висок глас и хвърляха трескави погледи. Безумие. Всичко бе едно шибано безумие. Мразеше празниците. Остана прекалено рано сирак, за да разбере техния смисъл. За него те бяха най-самотните дни в живота, затова гледаше винаги да има работа в тези дни. Така не мислеше за майка си и баща си. Всъщност баща си не помнеше. Беше умрял прекалено рано, за да остави след себе си някакъв спомен, макар и бегъл. В съзнанието му бе запечатано само лицето на майка му, но не ясно. Виждаше като през мъгла тъжното ù и сериозно лице. Никога не бе видял по него усмивка или поне нямаше спомен за това. Много му приличаше  на Дева Мария, която бе зърнал в една църква. Не че обичаше да ходи на църква. Заведоха ги от интерната, в който живееше. Отиде от любопитство и повече никога не повтори. Знаеше, че Бог няма да му помогне. Беше отнел от него най-важните хора в живота му. За какво да го моли тогава. Не искаше милост. През целия си живот не беше получил милост от никой. Не даваше и той. Тази дума не значеше нищо за него.

         С периферното си  зрение забеляза мъжа, който чакаше да излиза от административната сграда, в която се намираше офисът му. Беше средно висок. Носеше очила с позлатени рамки, които контрастираха на черните му панталони и черния шлифер. Скъпите му обувки и часовник говореха за финансово благополучие и стабилност. Имаше решителна походка, на човек, който знае цената си и постига с методичност набелязаните цели. „Точно това ще му изяде главата” – каза си Павел и се усмихна  вътрешно. В света имаше прекалено много хора, които не обичаха някой друг да жъне повече успехи от тях. Точно такъв бе наел Павел да сложи точка на човека в черно. Явно успехите му бяха раздразнили други хора, които също така методично постигаха целите си. Когато нямаш скрупули, животът на един непознат човек е просто поредното неизвестно от уравнението на живота, което трябва да решиш.

         Мъжът се качи в черния си джип и потегли. Павел го последва. Караше очукан стар „Опел”, който се превиваше под тежестта на годините, прекарани на пътя. Външният вид заблуждаваше. Двигателят му бе нов и мощен. В този занаят най-важното нещо бе да не биеш на очи и Павел спазваше това правило стриктно, като поп църковния канон. В гаража му дремеше ново „Порше”, което никога не караше, докато бе на работа. Използваше го рядко. Само когато пътува за морето. Обичаше високите скорости. Обичаше риска. На магистралата стигаше до 300 километра в час. Дърветата отстрани на пътя изчезваха и имаше чувството, че е в тунел от въздух. Това, че и най-малкото рязко движение на  ръцете му можеше да го изхвърли от пътя, го опияняваше и възбуждаше. В този момент животът му бе в неговите ръце. В буквалния смисъл на думата. Чувстваше се като Бог, който може да реши да живееш или да умреш.  Чудеше се дали и Господ изпитва такова удоволствие, когато се разпореждаше със съдбата на хората.

         Джипът спря пред детска градина. Мъжът слезе и потъна в осветената сграда. Павел паркира три коли зад него и зачака. В тази работа чакането беше изкуство. Познаваше хора, които това ги изнервяше. Той нямаше такъв проблем. Харесваше му. Това бе част от лова. Чувстваше се като лъв, който дебне своята жертва. Изучаваше навиците и маршрутите на своите мишени старателно и прецизно. Водеше си записки и после ги анализираше. Убийството беше лесно, когато организацията е прецизна. Беше свидетел как много негови колеги се провалиха заради немарлива организация. Той не мислеше да повтаря тяхната грешка. Беше най-добрият в занаята и смяташе още дълго да държи това ниво.

         Мъжът излезе от сградата. Държеше за ръка петгодишно хлапе. Изведнъж то се отскубна от ръката му. Побягна. Спря се след няколко метра. Загреба сняг. Направи снежна топка и я хвърли към мъжа в черно. Снегът се удари в черния му шлифер и се разпръсна като шрапнел. Павел очакваше, че той ще се развика, но мъжът се засмя. Направи  снежна топка и я хвърли по момчето. Не можа да уцели и хлапето заподскача доволно. Замерването със снежни топки продължи известно време. После двамата засмени и с зачервени бузи се качиха в джипа.     

         Павел подкара след тях. Не разбираше това, което се случи преди малко. В интерната, когато хвърли снежна топка по учителя, яде такъв пердах, че после цяла седмица ходи със синини. От тогава намрази снега и зимата. И никога повече не направи снежна топка. В съзнанието му това бе опасно занимание, което създаваше проблеми. Вярно. Когато порасна, издебна учителя една нощ и го преби от бой. Отмъсти си, но повече снежна топка не направи. 

         В софийското задръстване нямаше проблем да ги следва през три коли. Нямаше как да му избягат. Запали цигара. Пусна си диска на Шаде и се помъчи да остане спокоен на фона на празничното безумие на околните. Обичаше песните на Шаде. Те го пренасяха в друг свят. Там бе сам. Само слънцето и шепотът на морето му правеха компания.  Е, по изключение и някоя друга чайка. Мразеше крясъците им, но бяха неразделна част от карибския остров, на който се виждаше. Не му трябваха други хора. Те създаваха само проблеми. Бяха опасни и ненаситни. Самотата бе неговата любовница. Само тя му остана вярна през всичките тези години. Обичаше я. Тя бе голямата любов на живота му. Нищо друго не му трябваше.

         Джипът спря пред борса за елхи. По дяволите! Щяха да купуват елха. Трябваше да изтърпи цялата коледна процедура. Взе да му дотяга. Неговите елхи бяха почти голи. Проскубани като бездомник. Излъчваха тъга и безнадеждност. Никога. Никога радост. Около тях се събираха също така проскубаните деца от интерната. Тъжни. С изпити лица и погледи, в които нямаше очакване за чудеса. Само примирение пред неизбежната пустота на живота им. Борбата за оцеляване убиваше всякакви други чувства. Безчувствени деца, около безчувствена елха. Каква жалка Коледа! Повече приличаше на погребение. Погребваха собствения си живот или спомена за него.  

         „Може ли да се погребва нещо, което въобще не се е състояло?” – запита се Павел. Запали цигара. Дръпна дълбоко. Тази задача ставаше все по-шибана. Връщаше го в миналото, от което искаше да избяга. Да забрави и заличи. Мислеше, че е успял, че го е превъзмогнал, но сега, колкото и да не искаше да си признае, разбираше, че то е там. Дълбоко в него, дремещо като заспал вулкан, който всеки момент може да изригне и да унищожи всичко.

         „Май трябваше да поискам повече пари?” – каза си – „Поръчката се оказа по-тежка, отколкото си мислех.”

         Усмихна се тъжно на собствената си глупост и се опита да запази професионалиста в себе си. Видя мъжа и детето да вървят към джипа с голяма елха и грейнали лица. Смееха се. Прииска му се да го гръмне още тук и да изтрие усмивките им веднъж завинаги. Спря го само перфекционизмът в него, изграден с толкова усилия и труд.  Последва ги. Вулканът в него клокочеше.  

         Проследи почти с безразличие как мъжът се прибира в къщи. Целувката на жена му. Радостните възгласи на детето. Суетенето около елхата. Цялата протяжна процедура по украсяването ù. Знаеше обаче, че вече не е същия. Подкара към дома си, който за пръв път му се стори празен и неуютен. Наля си уиски. Запали цигара и за пръв път от толкова години изпита чувството, че нещо му липсва.

         През следващите дни продължи да следи мъжа с настървението на хищник. Вече знаеше навиците му и маршрута за прибиране. Онзи беше педант и това го улесняваше значително. Реши, че ще е най-добре да го гръмне на излизане от офиса.  Точно срещу сградата, в която се намираше, имаше стара кооперация. Таванското ù помещение бе лесно достъпно, а от там на покрива се излизаше без проблем. Щеше да го направи на 23 декември. Последният работен ден. Тогава всички празнуваха. Ченгетата бяха немарливи и отпуснати, а в предстоящите почивни дни щяха да са и в намален състав, на който много-много нямаше да му се работи. Повече ще мислят за коледната трапеза, а не за работа. Щеше да се измъкне без проблем.  Знаеше, че е така. Досега винаги го бе правил.

         В планувания ден се бе позиционирал върху покрива на кооперацията. Беше  мразовит декемврийски ден, но не валеше сняг, което значително го улесняваше. Наближаваше 12 часа по обяд. Всеки момент неговият човек щеше да излезе и да се запъти към близкия ресторант, където обядваше. Погледна през оптическия мерник на пушката „Драгунов”. Виждаше входа на сградата ясно. Все още нямаше много хора, което го улесняваше допълнително. От това разстояние нямаше да има никакъв проблем да улучи. После щеше да се измъкне през задния вход на кооперацията и докато разберат какво се е случило, той щеше да е на път за дома си. Перфектен план, както винаги.

         Мъжът излезе от сградата точно в 12 и 5, както го бе правил винаги досега. Павел се прицели. Виждаше ясно лицето му. Усмихнато и самодоволно. Бе идеалната мишена. В този момент нещо необяснимо стана с него. В главата му запрепускаха като филмови кадри боя със снежни топки, купуването на елхата, украсяването ù, целувката на жена му, смехът на детето. Разтърси глава, за да ги прогони като досадна муха, но те продължаваха да се въртят с бясна скорост. Какво, по дяволите, ставаше? Вдигна ръка и изтри окото си. Първо не разбра защо въобще е мокро. С почуда установи, че в него имаше сълза. Не можеше да повярва. Никога. Никога не бе плакал. И когато умря майка му. И когато го биеха навъсените възпитатели или по-големите деца. Това не можеше да се случва с него. Не и с него. „Мамка му! Точно сега ли намери да се размекне? Той не бе някакъв шибан лигльо, като този на мушката му.” Отново се прицели. Мъжът все още бе там. „Ще го убия, каквото и да ми струва!” – каза си – Аз съм хищник, а той не се двоуми дали да убие жертвата си.” Натисна спусъка, но в същия миг ръката му потръпна. Проследи с невярващ поглед как куршумът се заби в стъклената врата на сградата, която избухна като снежна топка. Нямаше възможност за втори изстрел. Прибра пушката и се запъти бързо към задния изход на кооперацията. Все още не разбираше как можа да допусне това. Беше професионалист, мамка му!

         Запали колата и потегли. Бавно, за да не привлича вниманието. Беше се издънил. Бе разрушил със замах авторитета си, който толкова дълго бе градял. Вярно, можеше да опита отново, но знаеше, че няма да го направи. Този мъж и семейството му бяха събудили в него нещо, което се опитваше да погребе цял живот. Запали цигара. Усмихна се тъжно. Беше загубен. Карибският остров, към който се стремеше, щеше да си остане далечен и недостижим Рай, в който няма място за него. Чуваше само крясъка на чайките. Звучеше злокобно, като камбана, биеща за умрял.

         Заваля сняг. Снежинките удряха предното стъкло с храбростта на обречени души. Пусна си диска на Шаде. Кадифеният ù плътен глас заля колата. В това море от музика Павел за пръв път разбра, че той отдавна беше мъртъв.  Сянка в света на живите. Най-смешното беше, че имаше чувството, че точно днес се е родил повторно. На Коледа май наистина се случват чудеса.

 

© Светослав Григоров Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Честито Грег! Честито...! Сърдечни поздрави!!!
  • Деси, Честита Коледа и на теб и Весели празници. Поздрави и на любимия ми град, в който израстнах и на реката, която толкова обичам. Благодаря ти.
  • Поздрави за наградата, разказът ти е възхитителен, едва вчера се вгледах в резултатите от конкурса.
    Искам да изкажа още един път своята благодарност - такъв автор като теб, спечелил заслужена награда ми е дал не лоша оценка! Благодаря! Честита Коледа!
  • Нели, благодаря ти. Желая ти така неусетно да се сбъдват и мечтите ти. Весели празници!
  • Честита награда!
    Не усетих кога преминах от:
    "Когато нямаш скрупули, животът на един непознат човек е просто поредното неизвестно от уравнението на живота, което трябва да решиш."
    до
    "Най-смешното беше, че имаше чувството, че точно днес се е родил повторно. На Коледа май наистина се случват чудеса."
    Много увлекателно пишеш, дори когато си сериозен! Поздравления!
  • Стойна, Вилдан, благодаря ви! Дано всеки намери доброто в себе си, особено сега по време на Коледа. Весели празници!
  • Вълнуващ разказ, с ясно изразено послание за събуждане на доброто, заложено във всеки, дори в престъпници като Павел.
    Честита награда! Весели коледни и новогодишни празници!
  • И мен развълнува!Честито!
  • Вероника, Геновева, благодаря ви! Весели празници ви желая от сърце.
  • Честита заслужена награда!
  • Много е Хубаво
  • Веселка, благодаря ти. Желая ти Весели празници.
    Ели, много си права. Започнах наистина на шега и продължавам да го карам така. Забавлявам се пишейки и дано вие се забавлявате четейки. ти си от самото начало с мен, за което ти благодаря. Желая ти Весела, усмихната и незабравима Коледа. А едно малко чудо никога невреди.
    Юлия, благодаря и на теб. Около нас е криза, но нека не позволяваме да има криза вмечтите ни. Весели празници!
  • Поздравления за вълнуващия разказ!
    Честита награда!
  • Как "на шега" започна в този сайт, а ето до къде стигна-вече печелиш конкурси! Искрени поздравления! Вярвам, че на Коледа има вълшебство за всеки, само трябва да го потърсим. И важен е пътят, по който вървим, и трудно се изкупват грешките, но затова пък я има "тихата и свята нощ" на Рождеството да ни върне вярата в доброто! Честито!
  • Честита награда!
    Много хубав разказ!
  • Работя по въпроса но ..... срещам известни трудности. Както е известно аз съм тъп, но упорита, та продължавам да дълбая. не губи надежда. : ))
  • Грег, как си с ..нашия план?...
  • Ваня, благодаря ти! Желая и на теб Весели празници и повече топлина в огнището и сърцето.
    Жалко е, че и по Коледа човешката злоба няма почивка. По принцип съм над тези неща, но ми писна да подминавам с мълчание жалките комплексари, които крият зад анонимността дребните си душици. Това явно им дава кураж и някаква воайорска наслада. Та ще ги коментирам за пръв и последен път по простата причина, че не обичам да бъда длъжник никому.
    Когато пишеш двойка, имай дупе да кажеш кой си и защо, ако ли не - стой си в дупката на собственото си самосъжаление, от която си изпълзял. Сигурен съм, че там не е уютно, но пък избора си е твой и не ми го натрапвай и на мен, така че не упражнявайте върху мен собствената си неудоволетвореност от живота! Не ми пука, но не съм свикнал и да мълча, когато разни самосъжаляващи се анонимници ми се катерят по главата.
    Бъдете живи и здрави и не забравяйте, че злобата сериозно вреди на вашето здраве.
  • Честита награда,Грег! Напълно си я заслужи. Прочетох разказа ти на един дъх и много ме развълнува.Желая ти весели празници!
  • Теди, Анна, благодаря ви, а на вас желая весели празници и да срещате повече добро по пътя!
  • Честито и от мен!
  • Завладяващ разказ - като филм!
    Във всеки човек има нещо добро.
    Поздрави!
  • Петя, благодаря ти. Всички от време на време губим посоката. важното е бързо да я намерим отново. Весели празници!
    Ани, човече ако силно вярваш се случват. Лично на теб ти желая да ти се случат - много.
  • Май наистина... Честито, Грег! Весели празници!
  • Светослав, силен разказ! Самотата е едно от най-тежките заболявания на човечеството, овълчва ни, прави ни несвободни духом...В родилата се сълза, мислите и чувствата са се смесили за пречистване, тогава малкият Павел, носещ позабравено добро, се е завърнал.Видял е, че е останал без посока,излизайки от собствената си душа, обречен на съмнения и предадени истини...


  • Емилия, благодаря ти! Нека и твоята Коледа е чудна.
    Миа, от толкова празници се разсеях и пропуснах, но да заглавието го измисли ти, за което ти обявявам официална благодарност и една кока кола за награда. Умница си ми ти.
  • Благодаря на всички за пожеланията и добрите оценки. Желая ви Весела Коледа! С повече усмивки и топлота.
  • Поздравления! Харесваш ми в това амплоа!
  • Честито и от мен!Хареса ми историята и посланието в нея!
  • Честито, Грег!!! Прочетох разказа ти преди няколко часа и го ... осмислях. Ей, Богу - не преигравам! Радвам се на втората ти награда толкова, колкото на първата за стихотворение на Нели. Написал си покъртителна история, която ще се помни. С уважение,
    Весислава
  • Теб няма да те чета сега,ще те оставя за след Коледа,защото не смогвам да отговарям на своите си поздравления/егоист съм си/,ха-ха,шегичка!Честито,страхотен разказ!!!
  • Чудесна история! Доброто е във всеки, но често живота го притъпява и заравя дълбоко в нас... Важното е да не го оставяме дълго да дреме. Хубав финал- на Коледа стават чудеса!
    Поздравления за наградата!
  • Четито, Грег!
    Прекрасен разказ... Всеки има своята Коледа! И всеки има право да прероди себе си.... Всеки има право на своето Спасение по Коледа ! И лошият-добър и добрият-лош!!!!


Предложения
: ??:??