*гюпка – циганка - диал.

Преместихме се от малкото село в града. Бе чудно и страшно.  Бях  на  седем и трябваше да отида в  предучилищна възраст. Още  на входа   думата „селянче” бе залепена с презрение на лицето ми. Гордо  отговорих, че съм  от едно малко селце, на чийто  баир цъфтят жълти и алени кактуси, а вечер звездите са големи колкото детски усмивки.

- Селянче - злобно изкряска в лицето ми водачката на групата, а след нея и другите.

                Обърнах се и нищо не отговорих. Вече я бях  виждала в двора между блоковете. Тя определяше кой с кого да играе. Децата  се страхуваха от нея,  защото дядо й бил някакъв активен борец.

                Същия ден ни заведоха на посещение в Тютюневия монопол. Вървяхме между работничките и гледахме как сортират тютюн. Водачката си запушваше демонстративно носа. Усещах как жените я поглеждаха недоволно. Познавах мириса на тютюн и следях ръцете на жените. Спрях се пред една възрастна циганка - пръстите й пипаха листата бързо и нежно, правеха пасталите еднакви и равни, също като моята баба. Тя се усмихна и извади от джоба си  бонбони с шарени опаковки.

- Синът ми си дойде скоро от Либия - и протегна ръка.

Взехме си бонбони всички, освен водачката.

- Цигански бонбони не ям – каза тя  високомерно  отвън.

Няколко деца, за да й угодят, изплюха бонбоните, но аз и до сега помня превъзходния вкус на кайсия и карамел.

 Вечер  от долния апартамент се чуваше телевизор и   с моята  сестра залепвахме  лица  на пода да слушаме „Сънчо”. Напрягахме слух да уловим всяка дума, за да  коментираме с децата в училище. А там положението не беше добро. Групата в махалата  ни бяха обявили бойкот - не говореха и не играеха с нас. Повечето от тях бяха деца на военни, пропътували  България, със  самочувствие на Граждани. Гледахме се и мълчаливо водехме война - селянчето срещу „големите” граждани.

Наближаваше Коледа. Беше забранено да  споменаваме  думичката извън дома, сякаш бе нещо престъпно и страшно. Инструктираха  ни да мълчим и  да не казваме какво правим и как ще празнуваме.

Написахме писма до Дядо Мраз в училище и  аз, понеже можех  да пиша добре, освен писмото добавих  и мъничко стихче. Не предполагах, че учителката ще ме похвали и ще го прочете пред всички. Омразата в очите на водачката беше почти безгранична. Тръгнах си притеснена  в навечерието на  тайната Коледа. Очаквах да ме причака с други деца  да ме бие.  Скрита зад градската баня, тя ме чакаше с  още   момичета. Вървях бавно и си мислех какво да направя, поспирах се, поглеждах ги и пак продължавах. Явно  видяла, че нещо не е наред, старата  циганка от Монопола  изтича  до мен  и ме попита тихо какво ми е. Сълзите потекоха по бузите ми и аз само хълцах, без да мога да кажа и дума. Тя ме хвана за ръка и ми каза да я заведа у дома.  Стиснах ръката  й и тръгнах смело. Децата започнаха   да  крещят:

- Нейната баба е гюпка, нейната баба е гюпка.

Но не посмяха да  приближат.

 Бе петък и татко беше дежурен. Вървяхме и линейка спря рязко до нас. Татко изскочи от вътре и разтревожено повдигна брадичката ми.

Жената до мен се усмихна приятелски.

- Докторе, това твое дете ли е? Загубило се е,  та реших  малко да го изпратя.

- Здравей, Сафие! - Баща ми стисна усмихнат ръка на жената. - Как е Осман? Оправя ли се?

- Не слуша, докторе. Тая пуста цигара не му пада от устата.

                Децата и водачката стояха на разстояние и  гледаха с интерес  линейката и баща ми.

- Ще бере ядове той - завъртя глава татко.

 Погали ме по косата и  тръгна.

Вечерта чакахме с нетърпение   коледна изненада. Искахме  телевизор, отваряхме вратите на гардероба  по сто пъти,  но  там нямаше нищо.

Мама и татко тихо разговаряха в коридора.

- Защо все ти си на разположение на празниците? - тъжно го питаше мама.

- Нали знаеш,  Коледа не е празник - кисело се усмихна татко.

- И на Нова година пак ще си ти... - не довърши тя.

- Анушка, нека се закрепим малко, сега не мога да поставям условия - гласът на татко заглъхна.

 Напоследък  постоянно беше дежурен на празниците. Нещо не беше наред. Смътно усещах,  напрежението пращеше като изригващ вулкан и се свивах   в своето  царство от приказни  мечти, за да  избягам.

В 10 часа вечерта се позвъни на вратата. Всички трепнахме.  Така звънеше шофьорът на болницата. Хванах се за ръката на татко.

- Трябва да ида, глезло - щипна ме по нослето той.

- Остани - прегърнах го аз - остани, тати.

- Те  имат нужда от мен.

Обърна се  нежно към мама:

          - Заспивайте, ще се забавя.

Тя  го изгледа тъжно и поклати глава.

Чакахме  до един през нощта, но  го нямаше. На сутринта го видях да се бръсне в кухнята. Мама  вареше силно кафе, татко отиваше на дневно дежурство.  Застанах по пижама на вратата.

- Спаси ли го, татко?

- Разбира се, глезло. Помниш ли онази жена, която те доведе изгубена? Спасихме нейния мъж.

- Осман?

- Да.

Татко беше готов. Имахме наша традиция - щом се обръснеше, се лепвахме със сестра ми да го целуваме по гладките бузи. Това бяха малките мигове нежност, които  татко ни позволяваше. Беше техен, на болните, но беше и наш.

Отворихме вратата на апартамента и ахнахме. Пред вратата стоеше  кашон с банани върху  красиво опакован телевизор. Жълти, узрели, плодовете ухаеха на слънце и лято. По времето, когато мама и татко се редяха на дълги опашки за малко кайма, това изглеждаше  цяло  съкровище.

- Кой ги е оставил, татко? -  погледнах го питащо аз.

- Не знам, слънчице. Приберете ги  и не разправяйте много.

Домъкнахме   ги до спалнята и мама започна да слага в  малки торбички по няколко банана за съседите и роднините. Такива банани и телевизори  имаше само в Кореком и се купуваха с долари.  Приближих се боязливо до мама.

- Може ли и  за децата от махалата?

- Колко - попита ме тихо тя.

- Само 15.

Мама повдигна брадичката ми. Вгледа се в очите ми и  разреши без да попита друго. Избрах най-хубавите банани - най-узрелите и най-златните. Стиснах ги  до гърдите, облякох палтото си и слязох на двора със страх.

След 10 минути седяхме под недовършените гаражи  между блоковете. Децата, наредени в кръг, слушаха  историята  за спасения  от татко Осман, която аз им разказвах  с цялото въображение, на което бях способна. Колкото повече намаляваха златните плодове в ръцете им, толкова по-големи ставаха усмивките на лицата им - като слънчеви дневни звезди, без които никоя Коледа не е истинска.