*гюпка – циганка - диал.
Преместихме се от малкото село в града. Бе чудно и страшно. Бях на седем и трябваше да отида в предучилищна възраст. Още на входа думата „селянче” бе залепена с презрение на лицето ми. Гордо отговорих, че съм от едно малко селце, на чийто баир цъфтят жълти и алени кактуси, а вечер звездите са големи колкото детски усмивки.
- Селянче - злобно изкряска в лицето ми водачката на групата, а след нея и другите.
Обърнах се и нищо не отговорих. Вече я бях виждала в двора между блоковете. Тя определяше кой с кого да играе. Децата се страхуваха от нея, защото дядо й бил някакъв активен борец.
Същия ден ни заведоха на посещение в Тютюневия монопол. Вървяхме между работничките и гледахме как сортират тютюн. Водачката си запушваше демонстративно носа. Усещах как жените я поглеждаха недоволно. Познавах мириса на тютюн и следях ръцете на жените. Спрях се пред една възрастна циганка - пръстите й пипаха листата бързо и нежно, правеха пасталите еднакви и равни, също като моята баба. Тя се усмихна и извади от джоба си бонбони с шарени опаковки.
- Синът ми си дойде скоро от Либия - и протегна ръка.
Взехме си бонбони всички, освен водачката.
- Цигански бонбони не ям – каза тя високомерно отвън.
Няколко деца, за да й угодят, изплюха бонбоните, но аз и до сега помня превъзходния вкус на кайсия и карамел.
Вечер от долния апартамент се чуваше телевизор и с моята сестра залепвахме лица на пода да слушаме „Сънчо”. Напрягахме слух да уловим всяка дума, за да коментираме с децата в училище. А там положението не беше добро. Групата в махалата ни бяха обявили бойкот - не говореха и не играеха с нас. Повечето от тях бяха деца на военни, пропътували България, със самочувствие на Граждани. Гледахме се и мълчаливо водехме война - селянчето срещу „големите” граждани.
Наближаваше Коледа. Беше забранено да споменаваме думичката извън дома, сякаш бе нещо престъпно и страшно. Инструктираха ни да мълчим и да не казваме какво правим и как ще празнуваме.
Написахме писма до Дядо Мраз в училище и аз, понеже можех да пиша добре, освен писмото добавих и мъничко стихче. Не предполагах, че учителката ще ме похвали и ще го прочете пред всички. Омразата в очите на водачката беше почти безгранична. Тръгнах си притеснена в навечерието на тайната Коледа. Очаквах да ме причака с други деца да ме бие. Скрита зад градската баня, тя ме чакаше с още момичета. Вървях бавно и си мислех какво да направя, поспирах се, поглеждах ги и пак продължавах. Явно видяла, че нещо не е наред, старата циганка от Монопола изтича до мен и ме попита тихо какво ми е. Сълзите потекоха по бузите ми и аз само хълцах, без да мога да кажа и дума. Тя ме хвана за ръка и ми каза да я заведа у дома. Стиснах ръката й и тръгнах смело. Децата започнаха да крещят:
- Нейната баба е гюпка, нейната баба е гюпка.
Но не посмяха да приближат.
Бе петък и татко беше дежурен. Вървяхме и линейка спря рязко до нас. Татко изскочи от вътре и разтревожено повдигна брадичката ми.
Жената до мен се усмихна приятелски.
- Докторе, това твое дете ли е? Загубило се е, та реших малко да го изпратя.
- Здравей, Сафие! - Баща ми стисна усмихнат ръка на жената. - Как е Осман? Оправя ли се?
- Не слуша, докторе. Тая пуста цигара не му пада от устата.
Децата и водачката стояха на разстояние и гледаха с интерес линейката и баща ми.
- Ще бере ядове той - завъртя глава татко.
Погали ме по косата и тръгна.
Вечерта чакахме с нетърпение коледна изненада. Искахме телевизор, отваряхме вратите на гардероба по сто пъти, но там нямаше нищо.
Мама и татко тихо разговаряха в коридора.
- Защо все ти си на разположение на празниците? - тъжно го питаше мама.
- Нали знаеш, Коледа не е празник - кисело се усмихна татко.
- И на Нова година пак ще си ти... - не довърши тя.
- Анушка, нека се закрепим малко, сега не мога да поставям условия - гласът на татко заглъхна.
Напоследък постоянно беше дежурен на празниците. Нещо не беше наред. Смътно усещах, напрежението пращеше като изригващ вулкан и се свивах в своето царство от приказни мечти, за да избягам.
В 10 часа вечерта се позвъни на вратата. Всички трепнахме. Така звънеше шофьорът на болницата. Хванах се за ръката на татко.
- Трябва да ида, глезло - щипна ме по нослето той.
- Остани - прегърнах го аз - остани, тати.
- Те имат нужда от мен.
Обърна се нежно към мама:
- Заспивайте, ще се забавя.
Тя го изгледа тъжно и поклати глава.
Чакахме до един през нощта, но го нямаше. На сутринта го видях да се бръсне в кухнята. Мама вареше силно кафе, татко отиваше на дневно дежурство. Застанах по пижама на вратата.
- Спаси ли го, татко?
- Разбира се, глезло. Помниш ли онази жена, която те доведе изгубена? Спасихме нейния мъж.
- Осман?
- Да.
Татко беше готов. Имахме наша традиция - щом се обръснеше, се лепвахме със сестра ми да го целуваме по гладките бузи. Това бяха малките мигове нежност, които татко ни позволяваше. Беше техен, на болните, но беше и наш.
Отворихме вратата на апартамента и ахнахме. Пред вратата стоеше кашон с банани върху красиво опакован телевизор. Жълти, узрели, плодовете ухаеха на слънце и лято. По времето, когато мама и татко се редяха на дълги опашки за малко кайма, това изглеждаше цяло съкровище.
- Кой ги е оставил, татко? - погледнах го питащо аз.
- Не знам, слънчице. Приберете ги и не разправяйте много.
Домъкнахме ги до спалнята и мама започна да слага в малки торбички по няколко банана за съседите и роднините. Такива банани и телевизори имаше само в Кореком и се купуваха с долари. Приближих се боязливо до мама.
- Може ли и за децата от махалата?
- Колко - попита ме тихо тя.
- Само 15.
Мама повдигна брадичката ми. Вгледа се в очите ми и разреши без да попита друго. Избрах най-хубавите банани - най-узрелите и най-златните. Стиснах ги до гърдите, облякох палтото си и слязох на двора със страх.
След 10 минути седяхме под недовършените гаражи между блоковете. Децата, наредени в кръг, слушаха историята за спасения от татко Осман, която аз им разказвах с цялото въображение, на което бях способна. Колкото повече намаляваха златните плодове в ръцете им, толкова по-големи ставаха усмивките на лицата им - като слънчеви дневни звезди, без които никоя Коледа не е истинска.
© Илияна Каракочева All rights reserved.