Колибарите

    Има едно място в Северозападна България, близо до град Видин, където още стоят няколко порутени постройки от някогашното село на колибарите. Жителите му били хора със свободолюбив дух. Те съсредоточавали силите си не в къщи и имоти, а в тайни познания за лековити билки. Казват, че правели дори жива вода.
    Техните сили били заплаха за вещиците-магесници от околните села. Изплашени, че губят влияние над съселяните си, една нощ те се събрали на тайно сборище и започнали магичен ритуал, който не бил изпълняван от години. Направили клада от еднакви по големина насмолени борови трупи. Когато кладата стигнала височината на къща, те я залели с предварително приготвена в казаните им смес и я запалили. Огънят се разгорял, а те съблекли черните си роби, хвърлили ги в огъня и затанцували, като повтаряли:
 "Господарю, ти ела
  и от нашите тела
 със наслада се опий
 и врага ни ти убий!"
    Светкавица разцепила нощния мрак и тайнствена черна фигура излязла от огъня. Всички вещици-магесници коленичили.
    - Как смеете да ме призовавате, окаяни твари?! Малко знания ли ви дадох, че още искате?
    - Не е малко, Господарю, не е малко - прошепнала една от вещиците. - Колибарите, обаче...
    - Колибарите, та колибарите. Хора са те. Аз ще се справя с тях. Зная коя им е тарторката. Сега - да си получа моето!
    Господарят им посочил едно, незнайно откъде появило се, гърне. Всяка от вещиците отскубнала кичур от косата си и пуснала по девет капки кръв от прободеното си кутре.
 * * *
    На сутринта никоя от вещиците-магесници не могла да стане от леглото си. Срещата с повелителя им ги била оставила без сили. За сметка на това, неговите се били удвоили и с едно щракване на пръстите си се озовал при тарторката, както я нарекъл по време на сборището, на колибарите. Усетила нечистата сила, тя излязла, за да се изправи пред него.
    - Поклони ми се, жено!
    - Е, чак да ти се кланям... Всички сме Божи чада - и добри, и зли. Всички на Неговата милост разчитаме. На Неговата милост и любов.
    - Млък! Да не си посмяла повече да произнесеш това име пред мен!
    - Трудно някой може да ми заповяда...
    Жената не успяла да си довърши думите и се оказала повалена на земята.
 * * *
    Привечер, обезпокоени от отсъствието на предводителката си, колибарите се събрали пред дома й. Не се наложило да чакат много. Тя се показала, но какво било учудването им, когато я видели. Коремът й бил пораснал толкова много, че приличала на глътнала бъчва. Тя се обърнала към едно десетина-годишно момиче и изкряскала с вледеняващ кръвта глас:
    - Какви хубави краченца! Какво хубаво месенце! Как ми се иска да си хапна мъ-ъничко, мъ-ъничко...
    Момичето побягнало изплашено, а страховитото създание, в което се била превърнала обичаната от всички колибарка, се засмяло злобно. Постепенно, обаче, смехът се превърнал в стенания и тя паднала на земята. Докато хората се усетят, от утробата й изпълзял таралеж, който почти веднага изчезнал.
    Оттогава започнали и бедите за колибари. Слух, че са чумави, плъзнал из околните села и където и да се мярнел някой от тях, го замервали с камъни. Останали затворени, те скоро загубили силите си и напуснали този свят, забравени почти от всички.
    Казват, че някои от тях се скрили в горите и техните наследници, пазещи дарбата им, бродят сред нас. Дали е така, не зная. Аз само ви преразказах това, което чух от моята баба.