7.07.2013 г., 15:24 ч.

Комарджията - I 96- 103 

  Проза » Повести и романи
601 0 1
6 мин за четене

 

96.

 

Е... това беше вече гръм от ясно небе.

Или наистина имаше флеш роял, или блъфираше, за да го уплаши и да се откаже.

Трябваше да извика пак на помощ, чрез Силата сканиращият лъч на Ясно съзнанието си и да го отправи към щита с който Дарт Вейдър беше завоалирал своите карти, за да ги “види”.

И той отново си пое дъх.

Затвори очи.

И за части от секундата се заизкачва по стълбата на преражданията и този път реши да прибегне към скритото си оръжие – осмото сетиво, след като седмото, не му беше помогнало.

И започна да сканира с мисловното си зрение първо едната, а после и другата карта на отделни хоризонтални участъци с ширина половин сантиметър, като започна от горния ляв ъгъл.

И “четейки”, сякаш ред по ред текст върху лист хартия, даде свобода на подсъзнанието си – неговото ВИСШЕ АЗ, да обработи получената информация и да получи съобщение.

И то не закъсня.

Зловещото изчадие на дявола имаше два попа.

Урааа!

Мракът ще бъде победен.

 

 

97.

 

И той сложи на пота, както Черният Лорд последните си 19 950, и фокусирайки силата си в ръцете, държащи светлинния меч, направи лъжливо движение с краката вляво и го насочи към слънчевия му сплит. Миг преди да го прободе, Зловещият Майстор отклони удара му, завъртя меча му с неговия, като го изтръгна от ръцете му, и го запрати настрани, и с мълниеносен удар го съсече от главата до петите, като показа двете си скрити карти: ВАЛЕ И ДЕСЯТКА ПИКИ.

Имаше ФЛЕШ РОЯЛ.

Беше успял да внуши на Николай две лъжливи карти, а да скрие истинските си.

Той беше по-силен.

 

 

98.

 

Сметката на Дарт Вейдър се напълни до 80 000, а неговата се изпразни до нула.

След малко Той се оттегли и Николай остана сам на масата. Нямаше повече пари в картата и също се оттегли.

Добре, че му бяха останали 50-те лева в горния ляв джоб на ризата, които Стефка го накара да извади от машинката с Мидата в злополучната вечер, за да може да си отиде на село и да занесе на майка си и баща си лекарствата.

И щеше да чака да му се обадят от банката дали са му одобрили кредита от 20 000 евро.

 

 

99.

 

Беше станало един след полунощ. Багажът му беше събран и той си легна.

Веднага заспа и сънува: Беше известен писател. Неговите книги бяха с милионни тиражи и се превеждаха на десетки езици. Беше създал екип от творци от сайта, в който за първи път беше публикувал и беше причина за издигането му. Те пишеха за него. Плащаше им за проза на дума по лев, а за стихове по десет. В момента пишеше роман за сегашните си комарджийски преживявания и беше стигнал до мига, когато Дарт Вейдър го посича с меча си. Беше му омръзнало да пише и се чудеше на кого да повери задачата да продължи, вместо него, а той да си почине малко.

 

 

100.

 

Електронният глас на телефона “Време е за събуждане. Часът е шест часа и нула минути” прекъсна съня му. Оправи се набързо и тръгна към автогарата да хване автобуса в 7 без петнайсет. Имаше 10-15 минути път и той минаваше покрай казиното на Стефка. Нямаше да се отбива. Нея я нямаше. Щеше само като го наближи, с маршова стъпка, тъй както е отдавал чест на знамето в казармата, да премине край него с поглед, впит във вратата, която беше отворил преди месец.

 

 

101.

 

В автобуса нямаше много пътници. Беше минало онова време на икономически растеж, когато кой на работа, кой по друга работа, кой по гости, си размахваше байрака. Провала на социализма и идването на дивия капитализъм, а и световната икономическа криза беше принудила всеки не само да се свие в своята черупка и понякога дълго да не може да излезе от нея.

 

 

102.

 

Автобусът спря на центъра. От някогашния разцвет на селото, в което беше израсъл, нямаше и помен. Градинката пред Кметството беше завзета от буренак. Навсякъде имаше разхвърляни хартии и хранителни отпадъци. Личеше си, че не е чистено скоро. Между хората, сновящи между магазина, сладкарницата и ресторанта, циганите преобладаваха. Останалите българи бяха предимно старци.

 

 

103.

 

Майка му го чакаше на пътната врата.

Върху разронения и осеян с дупки асфалт, есента беше постлала златист килим от листа, на който Николай пристъпваше, като победител.

Знаеше, че го чакат и Той е всичко за тях.

А не беше ли тази обич сляпа?! Не го ли обичаха затова, защото им е рожба и го имаха, като лична собственост. И как така го бяха възпитали да бъде тяхната противоположност.

Колкото те бяха стиснати, треперейки за всяка стотинка, толкова той пръскаше с лека ръка.

И какво ли го очакваше най-накрая?

 

© Николай Нанков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??