Златната рибка се оказа обикновена каракуда и ми омръзна вече да клеча край гьола за тоя, дето духа. Говоря му на д-р Г, че трябва да се смени стръвта, но той все ми разправя едни небивалици, че златните рибки кълвели на кебапче, на пържола, на хайвер... „Абе приятелю, - обяснявам му – времената сега са други и не можеш да залъгваш една златна рибка с някакво си кебапче“. Хеле по време на обяда, докато той развиваше парче сирене, увито в изрезка от вестник „Уикенд“, гледам между „важната“ информация кой кого изчукал, кой кого не успял да изчука и пр., се мъдри едно съобщение, че нашият приятел Пешо Кухов отново спечелил конкурса за поезия „Революционна гайда“ с великото поетично творение „Смърт или свобода“, а журито - все от наши хора: Гълчаков, Гиков, Рандекова, Мирекова, Пекова изобщо не участвало в разпределението на наградния фонд. Тогава нещо щракна в мисловния ми куфар и викам: „Край, тук няма да я хванем тая златна рибка; събирам си такъмите и тръгвам.“

„Чакай, бе човек, къде си се разбързал – закахъри се д-р Г – нека поне си допием ракията!“

„Окей, ще си я допием, ама не ме търси повече за такъв риболов; рибата е на друго място.“

И то си е баш така. Златна рибка не зная дали има, но шарани и каракуди – колкото щеш, особено в литературните среди. Гледам, само в сайта „Откровения“ се подвизават барем петдесет хиляди „велики творци“ /да не говорим за другите сайтове/ и всички са петимни да участват в литературни конкурси, с надежда, че най-после ще бъдат забелязани от „компетентното жури“. Разбира се, става въпрос за пари, да не мислите, че са лаврови клонки. Само че е трудна работа глупак да вземе пари от хитрец, докато обратното се случва често. Спомням си онази знаменита реплика на Георги Марков от „Портрет на моя двойник“, където този въпрос е разяснен максимално точно: „След като на тоя свят има толкова много идиоти, умните са длъжни да им вземат парите“.  Много въздействаща прокламация. Странното в случая е, че обикновено най-тъпо изглеждащите индивидуми, като онзи шопар Геевски, най-бързо се сещат как да спечелят от тъпотията на другите. И измислят всевъзможни томболи и лотарии, в които идиотите се включват с необходимия ентусиазъм. За да си прахосат парите, разбира се; не за друго. По всяко време се наблюдават безброй настървени кандидатмилионери пред павилионите на въпросния бизнесмен и съсредоточено търкат лотарийни билети, с надеждата, че най-после изпод подмолите на глупостта ще изскочи заветната златна рибка. Ще изскочи на куково лято. Наградният фонд е барем два пъти по-малък от постъпленията. Ама кой да помисли? И с какво да помисли?

Е да – този момент не е свързан директно с литературните кушии, но е свързан индиректно, доколкото глупостта няма мирис и е много сложно да я откриеш в собствените си изяви. Установено е, че за да разбереш собствената си глупост, трябва да си много умен. Което е трудно постижимо. Всъщност, онези с пегасите не се отличават особено от участниците в лотарията, що се отнася до вземането на пари, но начинът е по-поетичен. Вместо в лотарии, участват в конкурси, което едва ли е много по-различно, като се има предвид състава на журито и останалия антураж, но поне така изглежда. Сценарият е приблизително следният: Първо се гласува някакъв награден фонд от конкретна община или фондация и следващият момент е той да бъде разпределен подобаващо. Разбира се, между „наши хора“. Няма значение чии аргументи са най-убедителни. Важното е да са „наши хора“ защото парите са отпуснати от общинския бюджет или фондация, която от своя страна ги набавя от разни дарители. Ясно е като две и две.

Казах „чао“ на д-р Г, оставих го да си клечи с такъмите край гьола и да чака златната рибка, а аз се заех с по-сериозна работа.

Постепенно планът се избистри. Този проект има редица преимущества пред останалите, доколкото безпроблемното оскубване на баламите е в рамките на закона. А те няма и за какво да се заядат, дори да са старши сержанти от МВР; всичко е изпипано мотамо.

На първо време хванах едно разтропано момче – програмист от факултета по информатика и то ми отвори очите как се борави с есемеси и как се вземат пари от тях. Имам предвид парите на баламите; вече бе споменато. После се отбих до пощата и един познат техник срещу не голямо заплащане ме включи в системата и изготви програма, така че част от парите, съобразно тарифата да попадат в банковата ми сметка. Дотук добре. Останалото си е само моя работа. Следващата стъпка беше сравнително лесна. Стъпката с разлайването на кучетата – нещо, което го умея добре. Обявих във фейсбук и още няколко сайта – предимно литературни, че се насрочва поетичен конкурс „Млад Пегас“ и наградният фонд е осигурен от някаква фондация „Културен живот“ /може и да има такава / в съответствие с европейската програма за развитие и съхранение на културните ценности. И пр. И пр. Общо взето – вятър и мъгла.

Разликата от други подобни инициативи беше съвсем незначителна и се отнасяше до изискване заедно с изпращането на въпросните текстове да се изпраща и есемес на подходящ телефонен номер с една сравнително не голяма сума.  Съвсем естествено, същият телефонен номер го свързахме с банковата ми сметка, където трябваше да пристигат парите от есемесите. Но това са подробности, които участниците не е нужно да знаят. Достатъчно беше да знаят, че победителите ще получат  парични награди за своите „шедьоври“. А, както е известно, всички производители на халтура си мислят, че техните изпълнения са „най-велики“ - тоест – всяка гарга си харесва гарджето. Що се отнася до гаргите и техните гарджета – то е ясно. Наградите ги получава по подразбиране известният мой приятел Пешо Кухов и то обикновено с възможно най-идиотската изцепка. Но това е друга тема и сега няма да се занимаваме с нея.

С една дума, заложих на глупостта като сигурна гаранция, че експериментът ще се окаже успешен и мисля, че не съм сгрешил. Абсолютно разумен ход, като се има предвид качеството на „мат'риала“, както се изрази веднъж един от нашите велики вождове. Точно така: за разлика от безброй други проекти, с които всевъзможни хитреци се опитват да измъкнат пари от еврофондовете, аз предпочетох глупостта като най-съществен аргумент. Без да разчитам на някакви еврофондове.

Какво се случи по-нататък ли? То е ясно какво може да се случи при такъв сигурен капан. Не, не е капан за мишки, а за идиоти. Значи бе уточнено, че участниците в този поетичен конкурс „Млад Пегас“, /а всъщност „Куц Пегас“ / може да получат награди за първите няколко места, като за участие изпращат есемес с една дребна сума от два лева. Нищо повече. Да, но мераклиите да се изявят никак не са малко. Само в сайта Откровения вече казахме, че има над петдесет хиляди, в Хулите – някъде нататък, в „Стихове БГ“ - същата работа. В „Буквите“ и там същата работа. Да не говорим за „Блог БГ“, за „Фейсбук“ и т.н. и т.н. Оказва се, че в нашата мила татковина никой не ще да върти мотиката, но всеки втори пише усилено или е писал стихове. Брей, че поетична нация! Но това е добре за каузата. Значи сметката е точна.

Много ме е яд на комунистите, че затриха един голям българин, дето ги разбираше тези неща. Имам предвид Георги Марков, естествено. Какво по-велико прозрение от това: „Умните са длъжни да вземат парите на баламите“.

Те – комунистите явно са се опасявали, че той ще им извади и другите кирливи ризи, затова го пречукаха. Защото, бидейки откровени хайдуци, се мислеха за по-умни от останалите; значи имат право да грабят.

Само че умните и баламите не се различават по партийна принадлежност, което комунистите не можеха да проумеят. И крадяха грубо под коварния предлог, че са „правоимащи“.

Но тази история е от друго естество и няма смисъл да спорим кои са били правоимащи и кои - правонямащи. Сега говорим за литературен конкурс „Куц Пегас“, пардон - „Млад Пегас“ и участниците в него. За да бъде „разлайването на кучетата“ достатъчно ефективно, вдигнах страхотна пушилка по литературните сайтове. Дори отложих крайния срок за обявяване на резултатите под предлог, че такова е желанието на мнозинството. Абсолютно щурава работа, но хваща дикиш.

Съвсем според очакването, в банковата сметка заваляха стотинки от есемесите. Все повече и все повече стотинки. И сумата нарастваше главоломно. И съвсем редно в електронната поща, която бях посочил, заваляха текстове от поетичните шедьоври на нашите момчета и момичета, някои от които дори седемдесет, осемдесет годишни. Но били с „млади сърца“ и аз им вярвам; защо пък не. Хиляди и хиляди участници в конкурса „Куц Пегас“ - пардон - „Млад Пегас“ със своите „велики творения.“

Как да се справя с такъв урожай?  Ами не мога да се справя. Дори не ги погледнах, а и защо да ги гледам, след като победителят се знае предварително. Всъщност, журито бях аз самият, макар че за парлама добавих имената на няколко мастити наши литератори: Сиенитски, Кефчев, Парангозов... И т.н. Забравих даже кои бяха, но няма значение.

Трябва да отбележа, че съвестта ми беше съвсем чиста. Нямах опасения, че в подобен конкурс между халтурите е възможно да се появи и нещо свястно, което би могло да бъде несправедливо пренебрегнато. В конкурси от такъв характер участват предимно ентусиазирани графомани и „величия“ от ранга на Пешо Кухов. Истински умните и истински талантливите, които са пренебрежимо малко, веднага ще проумеят, дори по броя на участниците, че става въпрос за надпревара с „куци пегаси“ и изобщо няма да се включат. Нито с текстове, нито с есемеси. Така че на тях не разчитам и от тази гледна точка съм спокоен. Целта е да се вземат пари от баламите. А те са абсолютно болшинство.

Що се отнася до победителя /вече обясних /, той е посочен априори като такъв, независимо от равнището. Глупостта няма равнище. Тя просто си е глупост и може да лети като гълъбица, съобразно идеята на онзи симпатичен доктор от известния чешки филм. Но нашият човек е сговорчив и се погажда с журито.

Понякога става въпрос и за местен патриотизъм. Ако журито заседава в Каспичан, то непременно всички конкурси се печелят от местен каспичански гений. Ако заседава в Столипиново, то всички конкурси се печелят от столипиновски гений. В Хасково, местният „Каунь“ се печели от местни „кауньи“. Няма как – нашето си е наше.

Така че приятелят ми Пешо Кухов печели по принцип. Той винаги е печеливш. Иначе какво жури ще съм аз ако наградата не отиде за някой наш човек.

Сега няма да отваряме приказка, че изпълнението е умерено тъпо. „ Идва юнака на бял кон. Грабва знамето, развява го... „ И пр. Виждал съм и по-тъпи изпълнения. Той затова самият конкурс си е „Куц Пегас“.

... За съжаление, ако сега ме запитате какво стана със златната рибка, направо ще запецна и нищо няма да мога да кажа. Много късно се сетих, че има и други вагабонти в тази държава. Значи, прекалено много вагабонти се пръкнаха по нашенско и това е възмутително. При проверката се оказа, че банковата сметка с есемесите е изгребана до дъно и всичките авоари са преместени на друго място. Което не ми е известно. Дори да ме пребият, няма да мога да кажа нищо по въпроса и подобно на Гарабет шпионина, ще си отнеса боя без да гъкна. Като истински ремсист от учебниците по литература по Татово време.

Да си призная, яд ме е за тези „честно“ спечелени пари. Дори Георги Марков щеше да е на моя страна, ако не бяха го затрили комунистите.

Значи, докато аз съм се занимавал с тези „Куци Пегаси“ и раздавал награди на „наши хора“, някой е проникнал в банковата ми сметка и „хванал златната рибка“. Подозирам, че може да е онова хитро хакерче, дето ме научи, как се печелят пари от есемеси. Или, може би, онзи хитър техник от пощата, който изготви програмата за прехвърляне на сумите в банковата сметка. Или може би някой загрижен служител на самата банка. Или може би... Е стига толкова!

На това в комарджийските среди му казват „генерално прецакване“. Но нищо. Вече няма значение. Следващият конкурс ще бъде на по-високо равнище и няма да се занимавам с никакви банки.

Сега ще отида да проверя къде се е запилял доктор Г. Може вече да е сменил гьола и да търси златната рибка на друго място.