5.06.2021 г., 16:28

Копнеж

1.1K 0 1
1 мин за четене
      Лили бе на 17 и това беше първият ѝ рок концерт. Беше събирала от джобни в продължение на две години, за да може купи билет. Мечтата ѝ бе да успее да заснеме колкото по-отблизо китариста Матео. Беше толкова готин! Тъмните му очи, черни дълги коси, слабо тяло, искряща бяла усмивка и малките трапчинки отстрани на бузите му... Караше я да се чувства жена – истинска, мечтаеща, желаеща, обичаща...
      Беше си купила малко фотоапаратче. Не се знаеше коя поред употреба бе. Просто не можеше да си позволи повече.
      Лили се запровира през куфеещата публика. Искаше да стигне до сцената.
      - Ааа! – някой извика до ухото ѝ. Почти я проглуши.
     Най-после стигна до сцената. Там се бяха наредили батковците с големите апарати. Ходеха напред-назад и щракаха музикантите. С треперещи ръце Лили извади апаратчето си. Ето го – Матео! Беше на метри от него!
       Единият от фотографите я изблъска.
    - Хей, дръпни се, малката! Тук е място само за професионалисти!
     Лили гледаше Матео със сълзи на очи. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне. За един миг той я погледна и ѝ се усмихна.
      „Кое ли е това красиво момиче?”.
     Когато се прибра у дома, Лили се запъти право към таванската стая – нейното малко царство. Извади апаратчето и го включи. Беше успяла да заснеме Матео! Снимката бе силно размазана, но се виждаха очите му – беше като привидение, което те наблюдава.
      - Ех... – въздъхна Лили.
      Закле се някой ден да успее да се измъкне от немотията, да изкарва достатъчно пари, за да си купи голям апарат. Да застане редом до „професионалистите” и да снима Матео необезпокоявана!

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Яна Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

17 място

Коментари

Коментари

  • Разказът ме трогна, защото мога да се поставя на мястото на главната героиня.

    Първият ми сблъсък с професионалистите беше на терен, не на концерт. И аз, като момичето от разказа, имах едно мъничко апаратче, с което снимах каквото ми падне. Тогава ми направи невероятно впечатление, че професионалистите, помъкнали ония огромни черни апарати, ми правеха път и ме пускаха да заставам до тях за хубавите кадри.

    Беше ми толкова приятно, че не спирах да говоря за това бая време. Сега съм на тяхно място и правя място за непрофесионалистите, стига да не са нахални, разбира се. Защото знам какво е да си от другата страна и колко много значи някой да ти направи място.

    Този разказ плаче за пълнокръвно продължение.
    Поздрави и успех!

Избор на редактора

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...