Ковач на илюзии

Стоях пред огледалото и се взирах в очите си. Бяха толкова дълбоки, в тях се виждаше щастието на детските ми игри и отговорността, тежестта, ако щеш нещастието, което носеше по-зрялата ми възраст. Свлякох се по стената надолу и седнах на пода. Стоях дълго и размишлявах. Пред очите ми се движеха образи - животът ми минаваше на лента, а екранът беше огледалото пред мен. В него виждах детските си рождени дни, дългите игри на улицата, ожулените ми колена. След това бързо погледнах издълженото си тяло, вече по-женствена и симпатична, пред пубертетните ми години. Най-омразните - години, в които не бях особено забелязвана с красотата си, а по-скоро с буйния си нрав, момчешки ентусиазъм и привидна смелост. Бързо се изнизаха пред погледа ми още няколко години и ето, вече се виждах с момчета по срещи, изящна и нежна девойка - но не и дама, популярна с красотата си и непринудеността си, пряма и неподправена. Май не се научих да бъда дама и до ден днешен. Не ми беше лесно, това остана една непонятна за мен материя. Но да съм пряма и директна - вероятно в някои случаи леко груба, беше особено добра моя специалност. Веднага се сетих как от малки ни учат да не задаваме въпроси, учат ни на такт и някакъв вид етикет, а това всъщност не е ли начин, по който учим децата да не бъдат това, което са? Нямаше ли да е по-добре да живеем в свят без излишни заобикалки и игри? Нямаше ли така да имаме повече време за по-сериозните неща, за по-приятните неща? Нямаше ли да имаме повече време за любов - най-красивата илюзия?

Обичам думата илюзия. От малка родителите ми не са ме държали в неведение. Още с първите ми стъпки на разсъждения и ясна умисъл съм била запозната с реалния живот. Не съм живяла в илюзия за един по-добър свят, за един свят без смърт, болести и нещастие. Такива неща съществуват и колкото по-скоро свикнем с това, толкова по-бързо ще осъзнаем цената на живота и щастието и толкова по-скоро ще разберем, че това е най-ценното и трябва да го съхраняваме възможно най-дълго. И понеже аз винаги съм била лишавана от това да живея в розовия свят на илюзиите, моята мечта беше да намеря човека, който ще ми го създаде, макар и малко късно вече. И успях! Още в ученическите си години започнах търсенето на моя “строител” на илюзии. Беше трудно, имаше много добри имитации на оригинала - все пак живеем в България. Но накрая открих чудесен ковач на илюзии. И, да, можеше и да живея в измислица, но поне намерих човек, който изкусно да ми я създаде. Беше розово и бяло, чисто и невинно. Обичах тези години.