Прекрасна екскурзия. Анелия говореше по микрофона, жестоколираше плавно, равномерният й глас сякаш опияняваше...

- И отново сме в  Атина, '' Олимпик турист сервиз'' Ви благодари, че избрахте нея и не забравяйте, еднодневна екскурзия до Вуна, двудневна до Алистрати...Очакваме ви, благодаря ви.

Погледнах я с други очи. Добила самоувереност, доволна от живота, жена мечта, а не от оня род.

- Петьо, имам мобилния ти от списъците, трябва да ида го гаражите за колата си, ще ти се обадя.

- Да, довиждане, беше ми много приятно Ани, извинявай Анелия...

                   Главата ми шумеше, бучеше. Налегнаха ме отново стари лоши спомени, а си мислех, че съм се оттървал веднъж-завинаги от тях.

Долавях  някаква промяна в държанието на жена ми Мария, в децата. Стремях се да компенсирам донякъде отсъствието си от къщи със скъпи подаръци, импровизирани изненади. Всъщност работех на  много по-висока и отговорна работа изискваща концентрация.

Известно затишие, и след затишието буря.

- Аз имам в живота си друг мъж - ми заяви Мария - Надявам се няма да правим скандали или да даваме храна за клюки с обиди, взаимни обвинения. Нали казват, че сме се обичали. Сгрешили сме. Даже  целият ни род бе против това да се женим, но аз излязох вироглава, или се опитах да съм такава

- Добре, щом така сте решили, ще мога ли поне да виждам момиченцата си - примеренчески попитах

- Това ще реши съдът - бе категорична Мария.

И униженията започнаха. Даа, не можем да простим на хора, които са се издигнали, независими и финансово стабилни. Вероятно са очаквали лют отпор от моя страна, но великодушно се съгласявах с всичко в името на децата. Трябваше ли да харча пари, за да доказвам противното. Видяха голям зор за  новото жилище, но то беше на името на родителите ми, включително и двата апартамента и вилата.

Какво мое имах аз. Една лека кола на 15 години, велосипед и сърце, и бял джигер.

При описване на личние вещи на Мария, съдия-изпълнител, миловидна жена, даже се разплака

- Тя не знае какво е притежавала...а, сега знаете ли къде отива

- Госпожо, съдия-изпълнител, не ме интересува, просто ми е жал за децата.

- А вие познавате ли новият й господин,... аз лично не бих го заменила с вас, извинявайте, мое лично мнение.

Останаха да зеят празните гардиероби.

Постановиха, че може да виждам момиченцата два пъти месечно, после промениха на веднъж на два месеца, страх ги било от педофилия.

- Не се познаваме официялно - ме пресрещна дребен мъж - Но, като мъже да се разберем, не е желателно децата да се  разконцентрират, бих желал, в техен интерес е, да не се виждате.  И те вече ще носят моето име и фамилия.

Погледнах го кротко. Добре, че още няма  в широка умотреба машина за четене на чужди мисли, ''Ако сме някъде другаде, отдавна да те търсят къде си заровен, но...''

- Прав сте господине, в името на децата сте напълно прав, не искам да им преча в живота. Ако можете направете всичко необходимо. Децата не са виновни с нищо и за нищо.

Не знам с какви връзки или възможности е разполагал новият, но  никакво съдебно решения за полагаема се месечна издръжка не съм получавал. Може би правилно е решил да скъса листта от живота им, че са имали друг баща.

              Един съботен ден в къщи цъфна кака Вярка. Разглежда като на изложба стаите из жилището ми, пипа за прахоляк, шишетата шампуани, подредените хавлии, няма бельо чакащо реда си от седмици за пране.

- Петьо, кака, наша Мария да остави всичко това, да не би...

Не я оставих да се доизкаже, схванах мотивите за посещението й. Разсъблякох я, вложих цялото си умение, и както казваме често '' После я оставих сама да си говори ''

- Не ги е срам, да те опятнят, че вече не си бил мъж и за това Марийката избягала... Безсрамница.

В службата ме посети и сестра й Танчето.

- Баткоо, толкова ми е мъчно. Обаче  знаеш ли и аз се разведох,... батко, искаш ли да се съберем с тебе, какво от това, че си бил женен за сестра ми. Ами и аз мога да те обичам, да си имаме деца...Какво ще кажеш, а. То сам седи ли се цяла вечер, а.

- То добра идея, и аз те харесвам, ама аз съм болен и Мария за това ме остави, защо да затривам и теб... Казвам си го, не го крия за после.- измайсторих веднага лъжата

Танчето се изплаши, пребледня и само намесата на секретарката я спаси от линейката на '' Бърза  помощ''. И изчезна от живота ми.

'' Ще ти е обадя '', бе казала Анелия. Минавах тихичко покрай мобилния си, да не го изплаша, поглеждах го със скрита надежда, нали казват, че и надеждата умирала с последните.

Поглеждах стрелките на  стенния часовник, не мърдат, дали трябват нови батерии,... нее, мърдат минута напред.

Най-лошо е да чакаш нещо и да не знаеш какво е. По стерео уредбата пееше Ана Виси '' Сагапао,... кардиа  му,... Ана, Анелия.

                  Навън изглеждаше слънчев ден. Я часовникът отново се заковал на 11  часа. Мръдна минутка напред. Звън на мобилния прекъсна летаргията ми. Непознат номер. Мдаа, обикновено магарето го търсят да носи чеиза на булката, не заради самата булка.

- Даа - обадих се провлачено

- Петьо, здравей - енергичния глас на Анелия - Нали ти обещах да се обадя... Обаждам се от Лутраки, водя група възрастни хора от Пансиона на екскурзия до Коринтския провлак. Ти как си, какво правиш

- Нищо, в къщи съм, обичайната домакинска работа - смънках

- А не ходиш ли по Омония - запита тя

- Какво да правя там, какво да търся - засмях се

- Знаеш ли, връщаме се след обяд и около 17 часа ще бъда на онази спирка

- В 17 часа, добре, ще те чакам там, даже и да позакъснеете. Приятна работа.

- Благодаря Петьо, радвам се- смееше се Анелия

Радвай се и ти бе човек, тя се обади, нали това искаше.

Казват само жените били суетни, да ама друг път, и мъжете сме същите. Тази риза, не другата, яке, дънки, нови чорапи. Ами сложи и вратовръзка, отиваш на среща, мърмореше насмешливо вътрешния ми глас, и не с миризливите маратонки, ами обувките, и не брадясал уж небрежно елегантен, пръсни си дезодорант и в гащите, нали сега е модерно...

Неделен следобед. Мъртвило. Всичко се е изпокрило по заведения, квартири, охкане, пъшкане, обещания за вярност до следващата неделя. Нямаше и отворени цветарски магазини, ами добре е, с празни ръце на първа среща. Поне избърсах прахоляка от перилата.. Хвърлях разсеян поглед към минаващите автобуси, няма да гледам колко е часът,колкото-толкова, нали обещах да чакам докато дойде.

Спира автобус току до мен, вратата се отвори, и... друга жена в униформа се появи в отворената врата. Като по команда пасажерите се обърнаха към мен и радостно махаха.

Цирк. Клоунът аз ли съм. Стоях като слисан. През вратата се промуши Анелия, усмихната и ръкомахаща към пътниците. Прегърна ме нежно, хвана ме  за ръка, а с другата махаше на потеглящия автобус.

- Петьо, така се радвам, че ме чакаш. Възрастни, самотни хора, с колежката ми дадохме всичко от себе си. Останаха безкрайно доволни, разказах им, че ще ме чака моето  момче и няма да ги изпратя до приюта, а само с колежката.Ръкопляскаха, викаха '' Искаме да го видим '' и за това се забавих в автобуса. Милите те, колко малко им трябва за да бъдат щастливи. Благодаря ти. Ох, забравих да ти предам пожеланията им '' Да го целуваш после  и от нас .''

Дръпна ме нежно. Застанахме един срещу друг, гледахме се с огнени очи. Прегърна ме, целуна крайчеца на устните ми, облиза нейните и замряхме в продължителна истинска целувка.

Не бързахме да се откопчим един от друг.

- Знаеш ли, тук наблизо има хубаво и чисто ресторантче, отсядам понякога след работа, каня те - тихичко прошепна тя - Имам повод, все пак аз те открих.

Хвана ме под ръка и ме поведе. Тихичко и приятно място, живата музика допълваше уюта. Отрупаха масата с чаши, чинийки, узо, лед, гръцка салата с фета. Пийнахме след обичайната наздравица, гледахме се все още с любопитство.

- Хайде, аз ще съм домакинята, а ти госта - смееше се подкупващо тя - Кажи нещо за себе си, как се озова в Атина,... колко ли време не сме се виждали или сякаш бе от вчера.

- Дълга история, но щом искаш - започнах неухотно

Анелия слушаше внимателно и без да ме прекъсва. Сбръчкваше понякога вежди или скептично стискаше устни. Поклащаше глава като съгласие или недоумение от чутото...

следва....