Край без надежда
Пустош и самота навсякъде. Нищо друго освен безкрайното море от пясък и тежкото мрачно небе разстелило се отгоре му. Толкова тежко, че дори и най-силната буря не би помръднала и една от безбройните песcчинки. А отгоре огненото кълбо е набелязало своята жертва. Насочило е цялата си енергия срещу някакво бледнеещо петно, което едва се влачи между вълните на пресъхналия океан.Това петно всъщност е отражение на душата на скитащ самотник. Той отдавна обикаля сред нищото без да знае какво търси и защо го търси. Това изглежда безкрайно за него, защото той не знае, че с всеки изминал миг слънцето просмуква и последните сили от немощното му тяло. Когато скитникът падне от него ще остане само материя, която ще се пръсне на хиляди прашинки от натиска на небесната просмукана с влага пелена. Тогава всяка от прашинките ще намери своето място в безбрежната пустош, но до тогава бледнеещото петно ще продължи да се влачи безцелно върху сухите елементи на безкрайната пустиня.