– Защо го нарекохте "Дъхът на ВЪЗДУХА"? - попита Фоти учуден.
– Мислех, че знаете. Тя е сърцето на ЗЕМЯТА. - каза, като погледна към Гея. - А ти си силата на ОГЪНЯ. Скоро ще ви очаква и последната от семейството. И тогава ще се затвори кръгът.
- Каква е "тя"? - попита отново Фоти.
– За теб, момче, "тя" е всичко, което си имал и нямал едновременно, цялото ти съществуване. Трябва да вървя, ще дойда по-късно, ако се освободя. Не пускайте никого. - Излизайки от стаята, се обърна към мен и каза. - Съвземете се - жертвите, които ще дадете, ще са за едно по- добро съществуване, което, ако се замислите, "ТЕ"’ – и посочи децата - наистина си заслужават.
Това жалко настроение, което ме бе налегнало, беше отблъскващо, затова реших да се скрия за малко в банята. Погледнах към стенния часовник, имах още доста време на разположение. Гледах изтощеното си отражение в огледалото и не можех да повярвам, че всичко това се случваше с мен. Лошото беше, че знаех как ще завърши. Хвърлих си няколко шепи вода, за да се съвзема. Насилих се да придам свежест на безразличното ми състояние.
И тогава нова мисъл премина през главата ми. Още едно лице щеше да свърже живота си с нашите. Коя ли бе тя? Може би другата част от Фоти. Трябваше наистина да се съвзема. Те имаха право да продължат и, щом зависеше от мен, щях да направя и невъзможното, за да им помогна. Нямах право да проявявам егоизъм и да мисля само за болката си. Трябваше да мисля за това, което ни предстоеше. Вече се чувствах малко по-добре, издишах дълбоко и излязох от банята.
– Не разбирам какво искаше да каже за момичето, което щяло да ни очаква? - Чух Фоти да недоволничи, неразбиращ значението на думите на обезобразения човечец.
- Не се тревожи, когато я видиш, ще разбереш сам. - казах с усмивка и погалих една малка невидима бръчица по челото му. Имаше същото детско изражение като на Ари, когато искаше да отгатне какво бе купил Алек за миналия му рожден ден. Беше толкова вълнуващ ден за малкото ми ангелче...
– По-добре ли сте? - попита Фоти, като ме изкара от транса на незабравимо ценните ми спомени.
– Разбира се, Фоти, че съм по- добре. - и отново му се усмихнах.
Усещах неразбиращите им погледи, но после сякаш схванаха посоката на мислите ми и всички се ангажираха с нещо. Изведнъж телефонът ми започна да вибрира. Някой най-усложливо бе сметнал спокойствието ми да не бъде нарушавано. Но ето, че дойде моментът. Имаше поне около десетина обаждания с неизвестен номер и още пет от майка ми и доктор Ставропулос. Номерът ми бе непознат и се зачудих дали да вдигна. Но сърцето ми направи такъв галоп, че за миг си спомних последния ми сън. Устните ми се разтвориха и една въздишка се откъсна от гърдите ми. Вдигнах и изчаках да чуя гласът от другата страна.
– Елвира... - после чувах монотонното "тън-тън-тън" в ушите си. Явно доста дълго съм стояла така, защото Ари се доближи до мен и прегърна тялото ми с малките си ръчички.
– Мамо, не се тревожи, той е добре.
– Откъде си толкова сигурен, Ари? - малко хапеше тонът ми, но все пак опитах да се овладея.
Целунах малкия ми утешител по челото и го прегърнах. Все още очаквах, че някой ден ще усетя по очите си да се стичат сълзи, но едва ли щеше да е днес. За кратко време се взирахме един в друг и след това той се отправи към Гея. Отместих неохотно поглед от двете неустоими деца, които бяха живо подобие на два малки ангела и набрах номера на доктора. За да ме е търсил, сигурно се е случило нещо с Алек. Каквото и да беше, много скоро щях да разбера.
– Здравейте. Търсили сте ме, но... Както и да е. Кажете ми какво се е случило?
- Съжалявам, но имам лоши новини за вас. Миналата вечер е изчезнало тялото на съпруга ви и не съм сигурен как точно е станало. - каза докторът, като изчака, за да поеме въздух и продължи. - Нямаше ме за около два часа, а когато се върнах в болницата и попитах как е пациентът ми... Беше ми съобщено, че нямам достъп до него и че, ако не искам да предизвикам преждевременно оставката си, да си върша работата без повече въпроси. Аз все пак се опитах да разбера. Никой нищо не знаел и, когато потърсих болничния му картон, той просто не съществуваше. Съжалявам още веднъж, но колкото и да ми се искаше да ви помогна...
– Знам. - прекъснах го с треперещ глас. - Не е нужно да се обвинявате, направихте всичко необходимо, благодаря ви. Искам да ви помоля за нещо последно.
– Да, разбира се. - каза докторът, като искрено се опитваше да бъде полезен.
– Бих искала да ви помоля да забравите за всичко. Повтарям - ВСИЧКО. Даже изтрийте номера ми от телефона си. - затворих, без да изчакам реакцията му и се отпуснах тромаво в канапето. Набрах номера на майка ми и зачаках.
– Ало. - чух суровия глас от отсрещната страна. - Не можеш да си представиш какво ми причиняваш с мълчанието си.
– Извинявай, но напоследък бях доста ангажирана и нямах възможност да...
– О, я стига, едно обаждане не струва риск за живота ти. Никога не съм те разбирала, но напоследък си станала още по-странна. - ме прекъсна възмутено майка ми.
– Виновна съм. Вие как сте? - опитах се да сменя напрегнатото ù настроение.
– Добре сме, за теб се тревожа, Елвира. Какво, за Бога, си направила, че те издирват властите? На няколко пъти те търсиха. Но когато разбраха, че нямам представа къде си, ме оставиха на мира. Казвай в какво си се забъркала?
- Съжалявам. Отново ще те разочаровам. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, така че приятна вечер и просто няма за какво да се тревожиш. Все пак съм достатъчно зряла, за да решавам проблемите си сама. - изключих телефона и го запратих в стената със всичка сила.
Той тупна на пода, а някой от частите му се разпръснаха в най-различни посоки. Явно майка ми се опитваше да ме набере отново, но развалината на пода само издаде някакъв мрънкащ звук и се възпламени. Гея стана съвсем спокойно от мястото си, взе пламтящите отпадъци в малките си ръчички и ги изхвърли през люка. Мълчанието натежаваше, всеки се бе загледал нанякъде, когато на вратата отново се потропа. Не знам защо, но усещах напрежението в децата, сякаш имаше опасност. Веднага скокнах в готовност да ги защитя. Непознат мъжки глас се провикна.
– Ей, има ли някой вътре? Тази не беше ли каютата, в която настаниха онези... - имаше и някой друг с него. - Как мислиш да, се пробваме ли да разбием вратата? - тогава чух топлия глас на Аркадаш и веднага напрежението в стаята изчезна.
– Някой казвал ли ви е, че вандалщината се наказва? Господа, мисля, че нямате работа тук. Това са каютите на обслужващият персонал.
– Ти пък кой си, да ни казваш какво да правим? - се провикна непознатият глас. - Знаеш ли, че можеш да останеш и без работа за лошите ти обноски, а? - изглежда едва можеше да вкара в ред думите си. Явно бяха пийнали.
– Аз лично ще се погрижа за това. - каза другият, който до сега не се чуваше.
– Няма проблем. господа, аз пък лично ще ви отведа до капитана, за да му изкажете недоволствата си. - каза Аркадаш, като се опитваше да отвлече вниманието и присъствието им далече от нас. Гласовете затихнаха и ние се разбързахме да съберем набързо малкото багаж, който носехме със себе си. Отново се почука.
– Аз съм, успокойте се. - каза Аркадаш. Още влизайки в каютата, държанието му подсказваше, че е време да се подготвим за напускане на кораба.
– Има опасност да ви разкрият тук, затова съм устроил една малка яхта, с която ще пътувате безопасно до пристигането ви във Истанбул. Там ще ви очакват. Ще се наложи 30 минути да останете в спасителната лодка, в морето. Но не мисля, че ще е проблем за вас, нали? - погледна към мен. - Ако все още ми нямате доверие, може да опитате да рискувате тук, на кораба.
– Да тръгваме. - казах малко грубо, като се има предвид какво рискуваше горкият човечец.
– Благодарим ти, за всичко. Не се сърдете, много ù се струпа наведнъж. - каза Фоти, като му подаде ръка.
– Това е мое задължение, няма за какво да ми благодарите. - С това Аркадаш приключи разговора.
Измъкнахме се тихомълком от каютата и се отправихме към спасителната лодка, която беше оборудвана със спасителни жилетки, няколко шишета прясна питейна вода и малко храна. Настанихме се, сложихме си жилетките и се притаихме, за да не привлечем нечие внимание. Лодката бавно се спускаше към морската бездна на Черно море. Доста страховито изглеждаше всичко, което ни заобикаляше. Но когато се озовахме върху морските вълни, направо ми се прииска да бях загубила ума си, отколкото да претърпя всичкия този ръмжащ вой на водата. Огромните вълни застрашаваха да преобърнат лодката. Нямах представа колко време се подмятахме в морската шир, но когато забелязах малката блещукаща светлина, ù благодарих мислено, че най-после този ад ще приключи...
– Вижте, нещо се приближава към нас. Дано скоро да стъпим на твърдо и сухо. - измрънках под носа си като гледах лицата на децата, изпълнени с авантюризъм и енергия. Явно само на мен ми се струваше ужасен престоят в тази малка лодка. Нещо вътре в мен се разбунтува. Остра болка проряза корема ми, като ме накара да се свия на кълбо. Прилошаваше ми и усещах, че ще загубя съзнание. Някъде между свирещия вятър и рева на морските вълни чух глас - толкова любим.
"Бори се, Елвира! Бори се! Можеш да го направиш. Знам. Опитай! Заради нас..."
Ушите ми заглъхваха още и още. Усещах нечии ръце да ме издърпват. Сърцето ми не спираше да препуска. Ужасно много ми се искаше да видя спасителя си. Опитах да си отворя очите, но от това ми се повдигна и нямаше как да го задържа. Който и да беше, усети и наклони главата ми така, че да ми е удобно да изхвърля всичко, което ми пречеше. След това настъпи тъмнина...
© Елeна Всички права запазени